Уин Уенджър, Ричард По
Факторът Айнщайн (60)

Не отлагайте редактирането — изключете го напълно!

Принципът на Озбърн за отложения критичен поглед е залегнал в сърцевината на буквално всяка използвана в днешно време техника за творческо решаване на проблеми. За жалост обаче, той има и един сериозен недостатък — просто е невъзможно да отложим критичната си преценка. И това е така, защото общоприетото традиционно мислене владее ума ни, без да го забелязваме, поради което не сме и в състояние да упражняваме съзнателен контрол над него. И най-лекият полъх на самосъмнение е достатъчен, за да парализира напълно творческия ни ум. Невъзможно е да преодоляваме критичността си единствено чрез сила на волята.

Поради тази причина техниките, залагащи на волево отлагане на критичната преценка, винаги ще се струват някак неудовлетворителни на онези от нас, които все още не са привикнали за разлика от Айнщайн, Фарадей или Линкълн — да го постигат автоматично, изцяло на подсъзнателно ниво.

Единственият сигурен начин да се преодолее спъващата творчеството намеса на Заглушителя/Редактора е той да бъде изключен напълно (временно, разбира се). Това може да бъде постигнато по няколко съвсем простички и практични начина. По-долу ви запознавам с някои от тях.

Гай Юлий Цезар е един от най-великите военни гении в човешката история. Той е печелил битките си благодарение на един принцип, наричан от него ccleritas — скорост. Цезар винаги успявал да изненада врага си, пристигайки на бойното поле дни, а често и седмици преди момента, когато са го очаквали — дори ако за целта е трябвало да хвърли войските си в бърз и тежък поход през дълбоки снегове. Когато едно галско племе, наречено битуриги, се опълчило срещу Рим, Цезар ги нападнал толкова изненадващо, че сварил разбунтувалите се гали „да си орат нивите без ни най-малко притеснение.“

Пионерът на ускореното обучение в Япония, д-р Макото Шичида, използва една техника, наподобяваща военната тактика на Цезар, за да „надхитри“ спъващите ученето бариери в ума. Проведените от него изследвания разкриват, че когато в ума навлиза високоскоростен поток от факти, те успяват да минат напряко, заобикаляйки по-бавно действащото ляво мозъчно полукълбо. Левият ум възприема думите или фразите последователно, една по една. Но човек може да научи един чужд език, да прочете книга или да „погълне“ формули от висшата математика стотици пъти по-бързо. Шичида открива, че трикът е в това да захранвате с факти ума си с такава скорост, че съзнанието ви да не насмогва да следва техния бурно прииждащ поток.

Фактор на обратната връзка

Когато един влак напуска бавно гарата, а по съседния коловоз друг влак приближава също толкова бавно, застаналият до прозореца на първия влак пътник ще има впечатлението, че двата влака профучават един покрай друг с двойно по-голяма от реалната им скорост. В действителност тази по-висока скорост не е само илюзия. По отношение един на друг двата влака се движат наистина твърде бързо — това би станало дори прекалено очевидно, ако приближават един срещу друг, по един и същ коловоз, и се сблъскат челно.

Подобен ефект се наблюдава и при отприщването на образния поток. Откъм десния ум в съзнанието ви нахлува поток от мултисензорни възприятия. Същевременно реката на словесното описание напуска съзнанието през устата ви и се влива през ушите ви обратно в мозъка, в една постоянна примка за обратна връзка. Когато тези две силни течения прелитат едно покрай друго и се вливат в тесния, 126 битов канал на вашето съзнателно внимание, резултатът е бушуващ хаос — също толкова вихрен, колкото и във водния басейн в подножието на Ниагарския водопад.

По този начин прилагаме в действие принципа на скоростта, без всъщност да ни се налага да мислим високоскоростно. В процеса на отприщването на образния поток ние говорим, слушаме и генерираме образи с нормална скорост, но същевременно умственото ни свръхнатоварване е толкова голямо, колкото и когато се опитваме съзнателно да разберем смисъла на думите на някой много бързо говорещ футболен коментатор. Провежданите в продължение на осемдесет години различни психологически проучвания твърдо доказват, че подобен род умствено свръхнатоварване разчиства пътя за пораждането на оригинални идеи.

Стремежът на мозъка към ред

Преди осемдесет години повечето психолози са смятали, че хората изграждат възприятията си в строго определен ред, наслагвайки частичките входяща в мозъка им сетивна информация така, както детето строи кула от дървени кубчета.

През 1912 година немският психолог Макс Вертхаймер си задава следния въпрос: „Защо филмовите зрители възприемат развиващото се на екрана действие съвсем като на живо — тоест, като последователно и гладко протичащи движения? Та нали в крайна сметка те всъщност гледат не друго, а единствено прожектирани в бърза последователност наставени статично заснети кадри!“

Вертхаймер стига до заключението, че посредством илюзията за привидно движение, мозъкът ни се опитва да се нагоди към инак неразгадаемия пълен хаос от хиляди преминаващи през него за частици от секундата неподвижни кадри. Вертхаймер уподобява човешкия мозък на хомеостатичен (тоест стремящ се към установяване на стабилна структура) механизъм, който неизменно и упорито се стреми да постигне равновесие в един свят на влудяващо безредие. Всеки път, щом мозъкът бъде изваден от равновесие посредством буен прилив на хаотични и объркващи го възприятия, той бърза да си го възстанови, като ги групира и организира съобразно възможно най-простия gestalt, предоставен му от вече наличната в него информация. (Използваният от Вертхаймер термин gestalt, в смисъл на шаблонен модел — било в мисленето, било в поведението, — заляга в основата на създадената и разработена от него психотерапевтична теория и практика, така наречената гещалтова терапия, широко прилагана и до ден-днешен.)

Хармония, родена от хаоса

Буквално всеки прекрасен и мелодичен звук в изпълнението на симфоничния оркестър се дължи на един феномен, познат като „прави звукови вълни“. Това са звукови трептения, чиито вълни се разнасят в пространството привидно съвършено устойчиви и невъзпрепятствани от нищо, макар че всъщност са резултат от сблъсъка и взаимодействието на различни вълнови потоци, непрестанно наслагващи се и преливащи един в друг.

Такава хармонична и чиста права звукова вълна може да бъде породена например от чукчето на клавиша на пианото, което удря по струната в лирата му, или от пръста, дръпнал кордата на китарата, или от въздуха, преминаващ през кларинета или по тръбата на органа. В действителност предизвиканите по такъв начин звукови вълни отскачат от единия към другия край на инструмента и обратно, като по пътя си насам-натам между стените му непрестанно се изкривяват, пресрещат се и се преливат със силни сблъсъци. Но от цялата тази какофония и дисонансен хаос се пораждат изящни нови форми на прави вълни, разнасящи се в пространството със спираща дъха хармония — също тъй поразително красиви, както и дъгата на Фарадей над бездната на водопада. Именно правите вълни пораждат най-чистите тонове в музиката.

Ако не е счупено — счупи го!

Преди години началниците по фирмите обикновено казваха „Ако не е счупено — не го оправяй.“ Шефовете се бояха да не би да нарушат гладко протичащата работа на един или друг отдел с излишни реорганизации и ненужни нововъведения. Но нещата се промениха. Днешните образовани корпоративни ръководители имат нов лозунг: „Ако не е счупено — счупи го!“.

Те вярват, че ако се разчупи старата, добре смазана и улегнала система, съществува голяма вероятност от останките й да изникне нова, по-висша форма. Този подход, наричан понякога „градивно разрушение“, отразява като в огледало работата на човешкия мозък, чиито шаблонни модели на отреагирване (gestalten, според термина на Макс Вертхаймер) изглежда се развиват и стават толкова по-изящни и по-творчески, колкото по-голям е хаосът, който са призовани да оправят и да приведат в хармоничен ред.

В този смисъл оригиналното мислене се поражда до голяма степен като правата звукова вълна. Докато сетивните ни усещания се пресрещат, наслагват и преливат в примки за обратна връзка, образувани от бързо нахлуващи все нови и нови възприятия, мисловният процес на левия ни ум се нарушава и „счупва“, а от хаоса на сблъсъка се пораждат „правите вълни“ на ново творческо прозрение под различни изненадващи и оригинални форми (виж Фигура 5.1).

Именно от ефекта на високоскоростния поток от сетивни усещания с обратна връзка се е породило и „видението“ на Кекуле за огнената змия. В мига, когато е възкликнал мислено: „Я, какво беше това?!“, протичащите в ума му два противоположни потока — на външни сетивни усещания и на вътрешни възприятия — са се сблъскали и слели в правата вълна на нова хармония.

Фигура 5.1. Когато бърз мисловен поток успее да заобиколи или да прескочи вътрешния ви цензор, той поражда вихрена смесица от най-различни хаотично преливащи се възприятия и усещания. Но също както органът превръща завихрилия се в тръбите му въздух в изящни прави вълни от чисти и хармонични тонове, така и добре настроеният ум преобразува хаотичните мисли в изящни прави вълни от свежи и оригинални прозрения. (В случая „контекст“ е всеки проблем или образ, върху който е фокусиран умът ви.)