Уин Уенджър, Ричард По
Факторът Айнщайн (102)

Мислене по модел

В областта на ускореното обучение втората половина на седемдесетте години бе твърде вълнуващ период. От дълго време вече комунистическите правителства субсидираха високоприоритетни програми за изследване на скритите способности на подсъзнанието и за разработване на методи за ускорено обучение. Изследователи като Георги Лозанов от България и Владимир Райков от Съветския съюз бяха постигнали удивителни резултати, но иззад желязната завеса се процеждаше съвсем ограничена информация. Едва след като през 1979 година Шийла Остендер и Лин Шрьодер публикуваха своя метод „Суперлърнинг“^[1], тези техники станаха широко известни на Запад. Дотогава повечето изследователи в Съединените щати работехме слепешката, като се опитвахме по случайно стигнали до нас слухове, клюки и непълни отчети за различни експерименти, да сглобим в едно цяло откъслечните сведения относно точните методологии, използвани от колегите ни от социалистическия лагер. По онова време дори американските открития на такива пионери в областта на сугестологията като Джин Хюстън, Робърт Мастърс и забележителния изследовател на хипнозата Милтън Ериксон почти не бяха отразявани в научния печат и бяха едва ли не също толкова тайни, колкото и резултатите, постигнати зад желязната завеса.

Именно през тези ранни изследователски години за първи път попаднах на техника, която впоследствие се превърна в едно от най-мощните средства за ускорено обучение — така нареченото „Мислене по модел“. Тази нехипнотична техника позволява на онзи, който я използва, да „взема на заем“ самоличността и дарбите на всеки произволно избран ролеви модел от човешката история — например някоя личност от рода на Леонардо да Винчи, Микеланджело или Айнщайн, — като по този начин отприщва затлачения извор на собствените си скрити таланти.