Уин Уенджър, Ричард По
Факторът Айнщайн (40)

Принцип на физическия контакт

Когато Мериан Даймънд провежда прочутия си експеримент, при който отглежда плъхове в свръхстимулираща среда, освен контролната група в празни клетки, тя изследва паралелно и друга, втора контролна група плъхове. На тях не им е била предоставена възможността да се занимават с различните играчки, стълбички, люлки, пътечки за бягане и други привилегии, на които са се радвали суперплъховете. Но пък им било позволено да гледат как си играят суперплъховете.

Някои теории за детското развитие поддържат хипотезата, че дори самото наличие на стимули в заобикалящата среда може да подобри интелектуалното израстване на детето. По аналогия, в мозъка на плъховете зрители при експеримента на Даймънд би следвало да се появят допълнителни неврологични свръзки, просто защото са гледали игрите на суперплъховете. Но изследванията на мозъците им не разкрили нищо подобно. Зрителите умирали също толкова млади и свръзките в мозъците им били също толкова тънки и редки, колкото и при събратята им от празните клетки, които били лишени дори от привилегията да гледат игрите на суперплъховете.

Следователно, наличието на стимули в заобикалящата среда не било достатъчно само по себе си за развиването на супер-ум. За да увеличат умствените си способности, на плъховете им е било необходимо да имат физически контакт, да разучават и да си играят с играчките, а не само да ги гледат. Тоест, ефектът „Суперплъхове“ е всъщност примка за обратна връзка. Колкото повече физически контакт със заобикалящата ги среда имали плъховете, толкова повече стимули получавали от нея, което водело до активизиране на мозъчната им дейност и до нарастване на умствените им способности.