Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Einstein Factor: A Proven New Method for Increasing Your Intelligence, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Научнопопулярен текст
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,1 (× 14 гласа)

Информация

Разпознаване, корекция и форматиране
pechkov (2013)
Източник
novaset.net

Win Wenger and Richard Poe, 1996

THE EINSTEIN FACTOR: a proven new method for increasing your intelligence

Prima Publishing, USA

 

Корнелия Стефанова Величкова-Дарева, превод

Любомир Бориславов Пенов, художник

 

София, 2001

СИЕЛА — СОФТ ЕНД ПАБЛИШИНГ

ISBN: 954-649-365-1

 

Д-р Уин Уенджър

Ричард По

 

Факторът Айнщайн

 

Американска

Първо издание

 

Редактор: Анжела Кьосева

Предпечатна подготовка: Иво Петров

Технически редактор: Божидар Методиев

 

Формат 60/90/16; Печатни коли 24

 

СИЕЛА

СОФТ ЕНД ПАБЛИШИНГ

1463 София, бул. Патриарх Евтимий № 80А

тел./факс: 54 10 30; 954 93 97; 951 63 76

www.ciela.net

 

$source: http://www.novaset.net

 

 

Издание:

Уин Уенджър, Ричард По. Факторът Айнщайн

ИК „Сиела“, София, 2001

ISBN: 954-649-365-1

История

  1. — Добавяне

Геният вътре в нас

Ако играете тенис, вероятно сте чували инструкторът стотици пъти да повтаря: „Не изпускай топката от погледа си!“. Повечето хора предполагат, че това означава непрекъснато да „съсредоточават вниманието“ си върху топката, което обаче е физически невъзможно. Летящата топка за тенис винаги ще изпреварва с около половин секунда скоростта на съзнателната ви мисъл, тъй като на зрителния образ му е необходима една десета от секундата, за да стигне до мозъка, на който пък му трябват още 400 милисекунди, за да оформи съзнателно възприятие за топката. Ако тенисистите разчитаха на съсредоточеното си внимание, абсолютно всяка топка щеше да прелита безпрепятствено покрай тях, преди още дори да са помръднали ракетата си.

Пресрещането на летящата топка за тенис е само една от безкрайно многото — и то от най-простичките — задачи, които вашето подсъзнание е в състояние да изпълнява. Неговите способности са наистина невъобразими и удивителни. Подсъзнанието на Боб С. си е отбелязало някаква дребна и уж незначителна подробност, която той вероятно е мярнал буквално с крайчеца на окото си, докато вниманието му е било съсредоточено върху нещо друго. Подсъзнанието му е анализирало тази нищожно малка частичка информация, диагностицирало е опасността от протриването на гумата и е положило всички усилия, за да привлече съзнателното внимание на Боб С. към съществуващия проблем — поредица от действия, която изисква не само интелигентност, но и остро чувство за отговорност.

Почти можем да си представим подсъзнанието на Боб С. като някаква напълно отделна личност, скрита вътре в него, надарена със свръхчувствителни сетива, която непрекъснато е нащрек и се грижи за безопасността и за добруването му — представа много сходна със стародавните вярвания в съществуването на духове закрилници. Древните гърци наричали тези свръхестествени, според тях, добронамерени същества — „демони“. Дори напълно рационално мислещият Сократ смята, че именно неговият демон пазител го е спасил от смърт при участието му във войната между Атина и Спарта. Древните римляни пък наричали тези доброжелателно настроени към човека призрачни същества „гении“ (на латински genius в единствено число, genii в множествено). А християнската религия ги смята за „ангели пазители“. Древните мислители и обикновените хорица приписвали цялата мъдрост, прозренията и творческото вдъхновение на човешките същества именно на тези „гениални“ духове.

Суперразумът

Всъщност този древен възглед не е далеч от истината. Всеки от нас действително притежава мисловен апарат, много по-съвършен от слабоватия ни съзнателен ум. Навремето математикът Йохан фон Нойман е изчислил, че човешкият мозък може да съхранява до 280 квинтилиона (когато бъде изписано изцяло с цифри, това число изглежда доста внушително — 280 000 000 000 000 000 000) бита информация. Днес мнозина смятат това негово твърдение за твърде консервативно и плахо. Понастоящем се приема, че оперативната скорост на мозъка е между 100 и 100 000 терафлопса (един терафлоп е равен на един трилион флопса, като един флоп е стандартната мярка за компютърната скорост за обработка на информацията). В сравнение с човешкия мозък, най-бързият в света суперкомпютър СМ–5 изглежда направо скован от артрит с неговите 100 гигафлопса, тоест 100 милиарда флопса. Направо несравними са мозъчните 1017 флопса с „мизерните“ 1011 флопса на СМ–5.

Но въпреки че всички ние, човешките същества, притежаваме такива потресаващо мощни мозъци, повечето от нас се затрудняват при умножаването на двуцифрени числа без калкулатор, да не говорим пък, че почти никой не си спомня какво е вечерял в сряда миналата седмица. Изглежда само моцартовците, айнщайновците и давинчите на този свят — буквално нищожна частичка от цялото човечество — могат да използват ефективно мощта на своите мозъци (като при това е очевидно, че дори те си служат само с малка част от своя интелект). А на всички нас, останалите простосмъртни, техните таланти ни изглеждат толкова потресаващо удивителни, че възприемаме тези гении почти така, както са ги възприемали и древните хора — като божествено надарени неземни същества, владеещи сякаш свръхестествени сили.

Скритият гений

Но дали наистина гениите са чак толкова различни от нас, останалите хора? Едва ли ще си го помислите, ако видите училищните им бележници или отзивите за служебните им изяви. Малцина от така наречените гении са се отличили още в ранна възраст. Затова пък мнозина от тях са били наричани „трудно схващащи“, „с муден ум“ и дори направо „глупави“. Навремето прочутият математик Анри Поанкаре се представил толкова зле на създадения наскоро от Бине тест за отчитане на коефициента на интелигентност, че бил обявен за „малоумен“ (и то в медицинския смисъл на думата). Томас Едисон, чиито 1093 патентовани изобретения оставят далеч назад всеки друг изобретател в историята на човечеството и променят из основи живота на хората, схващал много бавно учебния материал.

„Баща ми ме смяташе за глупав — спомня си Едисон по-късно — и аз почти реших, че съм пълен и неспасяем кретен.“

Като дете Алберт Айнщайн също изглеждал глуповат в сравнение с неговите връстници отчасти поради своята дислексия, която му създавала големи затруднения при говор и при четене.

„При него нормалното детско развитие протичаше много по-бавно — припомня си сестра му Майя Винтелер-Айнщайн — и той срещаше толкова големи затруднения със словото, че всички се бояхме, че никога няма да се научи да говори… Докъм седмата си година брат ми имаше навика, преди да каже каквото и да било изречение, дори най-простичкото и най-привичното за него, многократно да си го повтаря предварително наум, като само мърда устни.“

Слабите словесни умения на младия Айнщайн подтикват учителя му по древногръцки да му заяви: „Никога нищо няма да постигнеш.“ По-късно Айнщайн бил изключен от гимназията заради слаб успех, а после се провалил и на приемния изпит в колежа. Когато с цената на много и упорити усилия най-сетне завършил образованието си, необходимо за бакалавърска степен, той не получил ни едно академично отличие, нито пък успял да вземе препоръка за работа от когото и да било от преподавателите си. Принуден да постъпи като най-нисш служител в малко швейцарско патентно бюро, в средата на двайсетте си години Айнщайн изглеждал обречен на напълно посредствено съществуване.

Но ето че като станал на двайсет и шест, той най-неочаквано извършил нещо направо невероятно — през лятото на 1905 година публикувал своя труд „Специална теория на относителността“, в който била изведена и прочутата му формула E=mc2. Шестнайсет години по-късно Айнщайн е носител на Нобелова награда и световна знаменитост. Дори днес, близо петдесет години след смъртта му, одухотворените искрящи очи на Айнщайн, гъстите му мустаци и ореолът от сребриста коса олицетворяват представата на хората за „гений“, а името му е синоним на свръхестествена интелигентност.