Уин Уенджър, Ричард По
Факторът Айнщайн (106)

Принцип на ума майстор

В своята книга от 1937 година „Мисли и забогатявай“, Наполеон Хил, прочут със своите силно мотивиращи научнопопулярни произведения, отбелязва, че съвместната работа на различните „умове в ума“ е най-мощният мотор, задвижващ човешките постижения. Тази „съгласуваност на познанията и на мисловните усилия… на двама и повече души в един и същ ум“ Хил обозначава с термина „ум майстор“, а чуждите, взети „назаем“ умове нарича „помагачи“, като доказва, че този своеобразен „групов“ ум е много по-голям и по-мощен от простия сбор на съставните му „подумове“.

В своя собствен „ум майстор“ Хил включва умовете на редица други личности, с които общува и обменя „разум“ само във въображението си. В „Мисли и забогатявай“ той описва една своя техника, която използва, за да „възкреси“ и да разговаря с великите гении на човечеството.

Всяка нощ, преди да заспи, Хил затварял очи и си представял, че е в компанията на деветима „невидими съветника“, въплъщения на деветте исторически личности, които били за него велики примери за подражание: Ралф Уолдо Емерсън, Томас Пейн, Томас Едисон, Чарлз Дарвин, Абрахам Линкълн, Лютер Бърбанк, Наполеон Бонапарт, Хенри Форд и Ендрю Карнеги.

„Целта ми — пише Хил — беше да изградя своя собствен характер така, че да е смесица от характерите на тези мои забележителни съветници.“

После Хил се обръщал към всеки член на своя „кабинет“ по име и най-уважително го молел да му „заеме“ онова качество от характера си, на които най-много се възхищавал и ценял. От Емерсън се надявал да получи „удивително дълбокото разбиране на природата“; от Наполеон — „невероятната способност да вдъхновява хората“; от Линкълн — „тънкия и здрав усет за справедливост“ и тъй нататък.

За да придаде повече плътност и осезаемост на характерите на своите герои, Хил проучил живота им из основи. В книгата си той споделя, че след като в продължение на няколко месеца разговарял всяка вечер с тях по този начин, „с потрес“ открил как те сякаш заживели самостоятелно и независимо от волята му. „Линкълн си създаде недотам приятния навик винаги да закъснява — пише Хил. — Бърбанк и Пейн често се впускаха в разгорещена размяна на хапливи остроумия, което на моменти шокираше останалите членове на кабинета.“

Мисловните му образи станали толкова живи и независими, че Хил се уплашил да не би напълно да загуби представа за реалността и затова преустановил „заседанията“ за няколко месеца. Но после не устоял на изкушението да бъде в компанията на тези велики и вдъхновяващи го личности и подновил практиката си да общува с тях редовно, макар вече не всяка нощ. Хил твърди, че никога, нито за миг, не е възприемал тези „заседания на кабинета“ като нещо друго, освен „чисто въображение“. Но че въпреки това мъдростта, която черпел от общуването си с „духовете“ на тези хора, била напълно реална.

„Тези велики личности от моя «кабинет на съветниците» ми разкриха славните пътища на стремежа към напредък — пише Хил, — научиха ме да ценя истинското духовно величие, насърчиха ме да разкрепостя творческия си потенциал и винаги да уважавам, да подкрепям и да изявявам почтения начин на мислене.“