Уин Уенджър, Ричард По
Факторът Айнщайн (125)

Отказът от истинското образование

Методът на Сократ позволява на обитателите на древна Атина — град държава с по-малко от 100 000 жители — да постигнат такива висоти на изкуството и науката, които и днес, 2400 години по-късно, ни удивляват и вдъхновяват. Допреди 150 година западната педагогика се основаваше именно на този метод. Впоследствие обаче, все по-големият приток на ученици в американските училища постепенно принуди учителите да го изоставят. Изправени пред катедрите в класни стаи, пълни с четирийсет-шейсет буйни хлапета, учителите бяха лишени от възможността спокойно да задават въпроси за размисъл на не повече от едно-две от тях едновременно, за да постигат и извличат в стила на Сократ вътрешните им прозрения.

Именно някъде по това време се отказахме да образоваме и започнахме да преподаваме. Днешните методи за дидактично преподаване се основават на предположението, че умът на всеки ученик е „tabula rasa“, тоест „чиста дъска“ — един вид пусто пространство, което учителят трябва да запълни посредством изнасяне на лекции, все едно че налива вода в празна чаша (виж Фигура 10.2). Мъдростта, по природа заложена във всеки ученик, така и остава да си лежи дълбоко погребана в ума му, а не е извличана на повърхността, както е било в Атина на Сократ и Перикъл. В днешно време Сократовият метод е оцелял само в близките междуличностни взаимоотношения, които са се развили, съхранили и задълбочили с течение на годините между преподавателите и техните ученици, вече пораснали и поели пътя си в живота. Юридическите университети твърдят, че прилагат метода на Сократ, но в действителност го използват по един доста изкривен начин, при който студентите са тероризирани от заплахата да бъдат незабавно порицани, ако дадат неудовлетворителен отговор, което всъщност ги принуждава единствено да следят с напрегнато внимание и да запаметяват дословно всяка дума на преподавателя. А това е метод по-скоро на Инквизицията, но не и на Сократ.

Едва напоследък започваме да осъзнаваме солената цена, която заплатихме и продължаваме да плащаме поради факта, че се отказахме от образоването за сметка на преподаването. По отношение на съвременната „образователна“ система, цитираната и преди забележка на Айнщайн придобива още по-горчив смисъл: „Образованието е онова, което остава, след като забравиш абсолютно всичко, научено в училище.“

Фигура 10.2. Днешните учители смятат умовете на учениците си за „tabula rasa“, тоест за „чиста дъска“ — един вид пусто пространство, което трябва да запълнят с дошли отвън факти.

На всеки от вас му се е случвало да седи по време на делова среща и да тръпне в очакване да изкаже някакво свое мнение, нали? Независимо колко информирано или убедително говорят другите хора, ние почти не ги чуваме, изцяло погълнати от това да репетираме наум заплануваното си изказване. Дори след като вече сме се изказали, продължаваме отново и отново да „превъртаме“ в главата си собствените си думи, да премисляме всеки нюанс и едва ли не всяка сричка, докато край нас срещата продължава да тече, но от всичко, което се говори, до ума ни стига само някакво безформено жужене. А можете ли да познаете впоследствие чии думи ще сме запомнили най-добре?

Но вероятно най-разочароващото в цялата работа е това, че колкото по-интересна е срещата, с толкова по-голямо нетърпение очакваме реда си да се изкажем, а следователно толкова по-малко чуваме и възприемаме от всичко, казано от другите хора!

Този инстинктивен човешки стремеж към себеизразяване се възприема като израз на нелюбезност и себичност, каквито всъщност са и повечето инстинктивни навици, когато бъдат оставени да се проявяват на воля. Във всички книги за самоусъвършенстване на читателите настойчиво се дава следният най-доброжелателен съвет: „Мълчете и слушайте, когато някой говори!“. Е, да, но няма кой да го чуе. Острата вътрешна необходимост от себеизразяване е толкова дълбоко закодирана в мозъците ни, колкото са и инстинктите за хранене и за секс.

Задръстване в артикулариите

Онова, което възприемаме като човешка съзнателност, е съсредоточено най-вече в артикулариите — мозъчни структури, които управляват и себеизразяването. Сред тях са говорният център на Брока — благодарение на който можем да говорим, и центърът на Вернике, чрез който четем и разбираме говора на другите хора. По-активните физически начини за себеизразяване — например писането, скицирането, рисуването и танцуването — използват активно и центъра за спомагателна двигателна дейност.

Артикулариите подбират определени усещания сред бушуващия в мозъка ни океан от най-различни възприятия и им придават конкретна форма, така че и ние, и другите хора да можем да открием смисъл в тях. В продължение на милиони години естественото направление на протичащия през артикулариите поток от възприятия е било насочено неизменно отвътре навън.

За жалост обаче 99% от днешното обучение се състои в опити да се „влее“ информация отвън навътре в мозъка през същите тези управляващи словото и себеизразяването структури — ситуация, която намира най-ярък израз във все по-орязваните субсидии за училищата, предназначени за несловесно образование, например за изкуство и музика. С течение на времето подобна образователна система причинява задръствания в артикулариите, което води до притъпяването им и намалява способността на мозъка да възприема и да се учи.

Умствено джудо

За практикуващите бойното изкуство джудо е характерно, че вместо да блокират или да контрират атаките на противника си, те отклоняват силата и устрема на движенията му и ги използват срещу самия него. Можем да приложим този изключително ефективен принцип от джудото, за да преодолеем задръстването в собствените си артикуларии.

Постоянно водим едва ли не епични битки — обикновено безуспешни — опитвайки се да накараме хората да следват повелята „Мълчи и слушай!“, най-често като ги засрамваме или порицаваме за невъздържаното им желание да вземат думата. Но дори да успеем, под въпрос е каква част от натрапената им по този начин и пасивно възприета от тях информация ще бъде действително осмислена и запаметена. Та какъв ли успех щяха да постигнат китайските промивачи на мозъци, ако бяха затворили военнопленниците в една класна стая, бяха им забранили да си отварят устата и часове наред им бяха „наливали в главите“ марксистката доктрина!

Водени от тези съображения, в „Проект Ренесанс“ разработихме една високо ефективна техника на нещо като умствено джудо. Тя ви дава пълна възможност за себеизразяване, докато сте на събрания, семинари, лекции или при каквито и да било други учебни ситуации, като същевременно позволява на подсъзнанието ви да възприема безпрепятствено постъпващата отвън информация. Тази техника, която много скоро се превърна в крайъгълен камък на нашия „Проект за ускорено академично обучение“, се нарича „Свободни записки“.