Дейвид Морел
Петата професия (143)

Празник в памет на мъртвите

Още преди Акира да ги заведе в Япония, той им беше разказвал за обичаите на своя народ, чиито предци имаха божествен произход. Беше им споменал и за ритуала, познат като Празник на фенерите или както го наричаха още — В памет на мъртвите. В продължение на три дни през лятото японците изпълняваха традиционен шинтоистки ритуал — с кадене на тамян, молитви, специални ястия те изразяваха своята почит към мъртвите. Някой би казал дори, че ги обожествяват.

Макар да беше вече есен, Савидж реши да спазят този ритуал. Сигурно Акира нямаше да се възпротиви, че не го правят когато трябва. След три дни добросъвестно изпълнение на всичко необходимо според обичая, Савидж и Рейчъл се прегърнаха в градината зад къщата на Акира.

Нощта бе настъпила и тъмнината ги заобикаляше отвсякъде.

Само една светлинка осветяваше лицата им.

Савидж бе пуснал книжен фенер в езерцето. Целия предобед той беше изпомпвал водата от него, за да го изчисти от кръвта на убийците, която го оскверняваше. После го бе напълнил, след което отново го бе изпразнил.

Пак го бе напълнил.

И отново изпразнил.

После го бе почистил, решен да го освободи от осквернението.

Когато най-сетне остана доволен, че ритуалът няма да се опорочи, той запали книжния фенер.

— Господи, колко ми липсва — каза Савидж.

— И на мен също — добави Рейчъл.

— Имаше толкова тъжни очи.

— Да, защото принадлежеше на други времена.

— Времената на „Черните кораби“. Акира беше самурай. Той тачеше времената, когато Америка още не бе корумпирала неговата нация. Знаеш ли — обърна се той към Рейчъл и я целуна, — преди да умре, той ме нарече… — Савидж се задави от нахлулата в душата му мъка. Избърса сълзите си и продължи: — Той ме нарече… О, господи…

— Кажи ми.

— Нарече ме свой приятел.

— Да, той беше твой приятел.

— Можеш ли да си представиш колко усилия му струваше това? През целия си живот бе мразил американците. Заради Хирошима и Нагасаки. Заради залива Йокохама. „Черните кораби“ на Пери. Той живееше в друг свят. Когато Япония е била непокварена според него.

— Тя винаги си е била неопетнена — отвърна Рейчъл. — И винаги ще бъде. Заради такива като Акира… ако той е типичен японец… неговата нация е велика. Тя знае какво е чест.

— Но той е мъртъв.

— Да, заради честта.

Савидж я целуна и каза:

— Мисля за Америка. За нашата Гражданска война. Преди войната Югът е бил някакъв мит. Огромните имения на земевладелците. Техният начин на живот.

— С изключение на робите.

— Да, точно това имам предвид. Понякога, за някои хора митът прикрива грозотата и се превръща в единствена реалност.

— Нещо като дезинформация, така ли?

— Да, като спомените. Но спомените са лъжа. Боже мой, след всичко това вече знам нещо със сигурност. Само настоящето има значение.

Фенерът се разгоря по-силно.

— А не и любовта? Не и бъдещето?

— Не смея да се надявам.

— Но не и миналото?

— Акира не би харесал миналото. Шогуната Токугава. От всичко, което научих, мисля, че са били като фашистите. Една потисническа система за контрол — от шогуна към даймио, самурая и т.н. Акира отчаяно би копнял за настоящето.

— А ти за какво копнееш? — попита Рейчъл.

— За теб.

Фенерът се разгоря още по-силно, после пламъците започнаха да намаляват.

— В Гърция след като те спасихме, аз попитах Акира дали иска да бъдем приятели… Тогава той отхвърли подобна възможност.

— Заради миналото си. Заради онова, което ви бяха сторили. При това ти си…

— Гайджин.

— Но ти го обичаше — каза Рейчъл. — Трябва ли да ревнувам?

— Не — отговори Савидж. — Тази любов беше различна.

— Аз не мога ли да я заместя?

— Не — въздъхна Савидж. — Ти си нещо друго. Ти си единствена. Винаги ще те обожавам.

— Наистина ли?

— Знам какво ще ми кажеш.

— Много си въобразяваш — намръщи се Рейчъл.

— „Авраам повярвал по силата на абсурда.“

— Да, наистина позна — усмихна се тя.

— А сега какво ще правим? — попита Савидж. — Макар че Хейли не го спомена, мъжът ти е част от всичко това.

— Какво? — попита Рейчъл премаляла.

— Да не мислиш, че случайно бяхме изпратени двамата с Акира в Миконос? Трябваше да се срещнем при опита да те спася. Япония за самата Япония. Това е чудесно. Но Япония има нужда от нефт. Това означава кораби. Мисля, че мъжът ти е сключил сделка за тези кораби. Ето защо двамата бяхме изпратени на острова. Било е много удобно, защото мъжът ти е участвал в конспирацията.

— Значи той ме е биел и изнасилвал по политически причини?

— Мисля, че го е правил…

— О, господи.

— … за удоволствие. Нещо като награда между другата работа.

— Значи така…

— Знаеш ли…

— Какво? — попита Рейчъл.

— Ще се наложи да го убия. В противен случай… той ще продължи да ни преследва.

Рейчъл гневно поклати глава.

— Какво има? — попита Савидж.

— Не, стига толкова убийства. Прекалено много станаха!

— Той е много горд.

— Ние да не би да не сме?

— Тогава какво ще правим?

— Ти спомена един залив.

— Където бих искал…

— Да правиш любов с мен, познах ли?

— Всъщност искам още сега.

— Независимо от мъката ти? — попита тя.

— Не, точно заради нея. Като честване на живота. Това е всичко, което имаме. Не миналото, нито пък бъдещето. Открих, че миналото ми е лъжа. Все пак предпочитам лъжата пред истината. А бъдещето…

— Вярата.

— Тя е абсурд.

— Но на мен ми харесва.

— А на мен ти ми харесваш — отвърна Савидж.

Фенерът угасна.

— Ще те помня, Акира, твоята ками, във вятър и дъжд — промълви Савидж.

Те се обърнаха и видяха Еко, която им се поклони.

На свой ред Савидж и Рейчъл също се поклониха.

Погледнаха към градината, посипана с пясък и грижливо заравнена в стила на дзенбудизма. Тя беше създавана от бащата на Акира в продължение на години, после Акира се бе стремял да я поддържа доколкото може след смъртта му.

Савидж се бе постарал да възстанови градината в предишния й вид след посегателството на убийците. Той се помъчи да се усмихне, но очите му останаха тъжни като на Акира.

Прахът му бе разпръснат.

Между пясъка.

Беше останал сам сред природата.

— Знам… сигурен съм, че е намерил спокойствие.

— А ние? — попита Рейчъл.

— Ще се ожениш ли за мен?

— Господи, Савидж, та аз съм омъжена и онзи негодник ме преследва.

— Повярвай ми. Не ни трябва някаква официална церемония. Нещо съвсем лично. Само ти и аз.

— Веднага ли?

— Да, веднага — отвърна той и я целуна. — Обещавам да те обичам, уважавам и да се грижа за теб.

— Звучи прекрасно.

— И още едно последно обещание — той отново я целуна.

— Какво е то?

— Да те защитавам.