Дейвид Морел
Петата професия (67)

10.

Кацнаха в Ница малко след четири следобед. Савидж се беше обадил на Джойс Стоун от Корфу. Когато влязоха в митническата и имиграционна служба, към тях се запъти красив мъж с безупречно ушит сив костюм. На ревера си имаше отличителен знак, макар че Савидж не знаеше какво означават цветните ивици по него. Зад мъжа вървеше униформен служител.

— Господин Савидж? — попита красавецът.

— Да.

— Ще ме последвате ли тримата, моля?

Акира не издаде с нищо напрежението си, освен че направи една гримаса към Савидж, който му отвърна с леко кимване на главата и после хвана Рейчъл под ръка.

Влязоха в едно странично помещение. Униформеният затвори вратата. Красавецът седна зад едно бюро.

— Господине, както знаете, пристигащите във Франция трябва да имат не само паспорт, но и имиграционна виза.

— Сигурен съм, че всичко при нас е наред — отговори Савидж и постави паспорта и визата си на бюрото. Още преди да тръгне за Миконос беше наредил на Джойс Стоун да осигури визи за него и за Рейчъл.

Служителят прегледа документите.

— А това е паспортът на госпожа Стоун — добави Савидж. Тъй като сестра й беше френска поданичка, а Рейчъл продължаваше да използва нейния паспорт, не беше необходима виза.

— Чудесно — каза мъжът, след като разгледа паспорта.

Той въобще не изглеждаше впечатлен от възможността да разговаря с толкова известна и влиятелна жена.

Савидж посочи с ръка към Акира и продължи:

— Приятелят ми има паспорт, но се страхувам, че е пропуснал да си осигури виза.

— Разбирам. Една важна личност, ваша позната, ми обясни всичко. Докато пътувахте всичко се уреди — мъжът постави на бюрото готовата виза и протегна ръка за паспорта на Акира.

След като го разгледа, подпечата всички документи и им ги върна.

— Имате ли нещо да декларирате?

— Не, нищо.

— Елате с мен, моля.

Те излязоха от стаята, минаха безпрепятствено митническия контрол и се озоваха сред посрещачите. Мъжът ги придружи до изхода и се раздели с тях.

— Приятно пребиваване — пожела им той.

— Благодарим за съдействието — отвърна Савидж.

Служителят добави:

— Вашата влиятелна позната беше доста настоятелна. Очарователна, разбира се. Ще се радвам, ако мога пак да й услужа. Тя ме помоли да ви предам, че е уредила транспорт за вас. През този изход, моля.

Савидж остана изненадан. Той излезе, последван от Рейчъл и Акира. Това, което видя отвън, го ужаси. Под яркото слънце, на улицата със затревена площ по средата и на фона на палмови дървета, стоеше блестящ ролс-ройс. Джойс Стоун беше пренебрегнала съвета на Савидж да използва по-обикновена кола. Зад волана се мъдреше един от онези, които охраняваха нейния апартамент в хотела до Акропола.

— Това не ми се нрави — отбеляза Акира.

Рейчъл напрегнато попита:

— Защо?

— Не се прави така — обясни й Савидж. — Липсва само една табелка: „Возим важни личности“. Със същия успех можем да сложим и разграфена мишена.

Мускулестият шофьор излезе от колата, изпъчи гърди и се ухили на Савидж:

— Значи го направи, а? Като разбрах, бях направо шашнат.

Савидж съвсем се разстрои.

— Значи знаеше кои ще са пътниците ти?

— Шефката си изгриза ноктите от притеснение последните три дни. Не се стърпя и ми каза — обясни мъжът, като продължаваше да се хили.

— Майка му стара.

— Е-е, спокойно, де. Всичко е наред.

— Не — включи се и Акира, — не е.

Мъжът престана да се хили.

— А ти пък кой си?

Акира не си направи труд да му обяснява, само каза на Савидж:

— Ще трябва да търсим друга кола.

— Какво й е на тази? — попита мъжът.

— Няма да разбереш.

— Напълно оборудвана е.

— За момента не ни интересува стереото, нито климатичната инсталация — каза Акира.

— Не, имах друго предвид под „напълно оборудвана“.

Невероятният шум наоколо, многото коли и пешеходци притесняваха Савидж. Трябваше му малко време, за да разбере точния смисъл на казаното от мъжа.

— Имаме картечници под предния капак. Отстрани могат да се изстрелват запалителни бомбички, отзад пък изскачат метални кутии със сълзотворен газ. Всичко е бронирано, резервоарът също е обезопасен. Ако случайно попадне граната в него, има една метална плоскост, която предотвратява разпространението на огъня към купето. Нали ви казах. Всичко има. С целия този арсенал шефката смята, че няма нужда от други предпазни мерки.

Акира направи една гримаса към Савидж:

— Възможно е.

— Ако не беше тази външна показност — отвърна Савидж.

— Може би това не се отнася за тук. Нали сме в Южна Франция. Досега видях точно пет просташки коли като тази.

— Май че ще се изкуша накрая — каза Савидж.

— Просташка ли? — учуди се мъжът. — Тази кола не е просташка, това е кола мечта от сънищата.

Рейчъл започна да нервничи.

— Докога ще стоим тук?

— Добре — каза Савидж. — Ще я използваме.

Той помогна на Рейчъл да се качи и се обърна към Акира:

— Седни до нея. — После към шофьора: — Аз ще карам.

— Но…

— Или сядай до мен, или тръгвай пеш.

Мъжът изглежда се засегна.

— Ще трябва да ме освободите от отговорност.

— Това се подразбира.

— Какво?

— Не носиш отговорност. Влизай в колата.

Докато Савидж се наместваше зад волана, мъжът забърза и тръшна вратата след себе си.

— Откъде се управлява? — попита Савидж.

— Всичко е автоматично.

— Имах предвид оръжейния арсенал.

— Повдигни капака отдясно на таблото.

Савидж видя ясно означените бутони. Той превъртя ключа и потегли. Отправиха се на запад по шосе №98, което извиваше покрай брега на Кот д’Азур и щеше да ги изведе към Антибите и накрая в Кан. Между островите след този известен курорт беше и приказното островно княжество на Джойс Стоун, което тя управляваше от името на своя болен съпруг.

Колкото повече се отдалечаваха от летището, толкова по-спокойно ставаше движението. Повечето шофьори предпочитаха магистралата, която вървеше паралелно с този път. По нея щяха да стигнат до Кан по-бързо, но Савидж нямаше намерение да влиза в града. Беше дал инструкции на Джойс Стоун да осигури моторница на половин километър от града по този маршрут. После трябваше да се прекачат на яхта, която да ги отведе на острова — ефикасен и достатъчно потаен начин да достави Рейчъл на сестра й.

— Не бих искал да е така, но ми се струва, че си имаме компания — каза Акира.

Савидж погледна в огледалото и попита:

— Камионът ли?

— Следва ни откакто излязохме от летището.

— Може да отива към някой от курортите по пътя.

— Да, но тогава нямаше да задминава колите. Щеше и нас да ни изпревари, ако бързаше толкова.

— Сега ще разберем.

Савидж намали скоростта. Камионът също намали.

Задмина ги някакво порше.

Савидж натисна газта. Същото направи и шофьорът на камиона.

Савидж погледна към мъжа до него и попита:

— Мога ли да се надявам, че сте взели обикновено оръжие?

— Не беше необходимо.

— Ако преживеем всичко това, ще ти дам да разбереш какво е необходимо.

Рейчъл попита, обхваната от ужас:

— Как са ни открили?

— Мъжът ти знаеше къде ще отидем.

— Но нали той мисли, че сме в Югославия.

— Така е. Повечето от хората му сигурно са там — отговори й Савидж като увеличи скоростта. — Трябва да е имал няколко души тук, в случай, че се доберем по-бързо. Наблюдавали са летището.

— Не забелязах нищо — отбеляза Акира.

— Може да са били отвън. Когато този идиот се появи с ролса…

— Хей, внимавай кого наричаш идиот.

— … те са задействали капана. Ясно, че не са сами. Някъде по пътя ще ни пресрещне друга кола. Предали са координатите по радиотелефон. А ти — обърна се Савидж към мъжагата до него, — не си ли затвориш устата, ще кажа на Акира да те удуши.

Савидж се мушна покрай един камион, превозващ пилета. Този зад него направи същото.

Надолу по склона вляво Савидж видя Антибите. Курортът се простираше покрай морето със своите прочути паркове, романската катедрала и древните тесни улички. Отдясно по хълма бяха накацали живописни вили.

Савидж изчака да влезе в завой и натисна газта. Скоростта се увеличи доста плавно.

— Автоматика — каза Савидж недоволно. — Не мога да повярвам. Не знаеш ли, че стандартните коли са по-ефикасни, когато някой те преследва? — обърна се той към мъжа до него.

— Да, но автоматичните скорости са по-удобни в градовете с натоварено движение. Цяло мъчение е да се превключват непрекъснато скоростите.

Савидж изпсува и влезе в следващия завой. Отдясно продължаваха да се редят вили, а по склона надолу се издигаха множество хотели, които почти скриваха морето.

Преследвачите им ги наближиха още повече.

— Може да има и друго обяснение — предположи Акира.

— За това, че ни откриха ли?

— Телефонното обаждане преди да тръгнем от Корфу. Този некадърник до теб каза, че работодателката ти е говорила съвсем открито за операцията.

— Кого наричаш „некадърник“?

— Ако не млъкнеш, ще взема наистина да те удуша.

Когато влезе в следващия завой, Савидж се намръщи.

— Подозирам, че телефонът е бил подслушван. Освен това, в къщата сигурно има шпионин.

— Предупредих я — каза Савидж. — Казах й, че безопасността на Рейчъл зависи от нейната абсолютна дискретност.

— Това е било преди да заминеш. След това е решила, че може да прави каквото иска.

Савидж погледна отново в огледалото. Камионът беше съвсем близо.

— Мисля, че си прав. Някой шпионира за Пападрополис. Затова ни засякоха веднага.

— И какво ще правим сега? — попита мъжът.

— Лично аз бих те изхвърлил като начало — озъби му се Савидж.

— Гледай напред — изкрещя Акира.

Дъхът му спря като видя изпречилия се отпред камион. Той занесе на една страна, завъртя се и застана по средата на тесния път.

— Рейчъл, виж дали си закопчала колана.

Преследващият ги камион съвсем се залепи за тях.

Савидж натисна леко спирачките, като държеше крака на газта и завъртя волана. Маневрата не беше от най-лесните. Ако натиснеше рязко спирачките, щеше да блокира задните колела. Трябваше да балансира равномерно натиска върху двата педала. Колата се завъртя на 180 градуса, гумите изсвистяха, замириса на изгоряла гума.

Камионът, който беше блокирал пътя, остана зад тях. Отпред бяха преследвачите им. Савидж рязко дръпна левия си крак от спирачката и натисна докрай газта. Ролсът се понесе напред. Шофьорът на камиона рязко изви. Савидж прелетя покрай него. Видя в огледалото как той се опита да спре и занесе. Другият камион потегли, подмина спрелия и се включи в преследването.

— Сега поне и двата са зад нас — каза Савидж. — Ако успеем да стигнем обратно в Антибите, може и да им се изплъзнем.

Изтръпна като видя трети камион пред себе си.

— Господи — възкликна мъжагата до него. — Имат и помощници!

Камионът извъртя наляво и спря по средата. Първият от камионите зад тях направи същото и им препречи пътя за отстъпление.

— Няма накъде да мърдаме — мрачно отбеляза Савидж.

Шосето беше прекалено тясно, за да заобиколи спрелия камион. Отляво бяха стръмните възвишения, отдясно склонът се спускаше рязко надолу.

Савидж посегна към капака вдясно, където бяха бутоните. „Дано само тези оръжия работят.“

Системата беше изобретена от някакъв мафиотски бос в Южна Америка. Савидж натисна един бутон. Метални дула се показаха над фаровете. Натисна друг бутон. Ролсът се раздруса от стрелбата.

Предният камион се разтърси от ударите. Прозорците се разхвърчаха. Куршумите удряха в метала и превръщаха бронята на решето. Ролсът приближаваше все повече. Камионът заприлича на развалина.

Савидж спря стрелбата и натисна спирачките. Гумите изскърцаха и колата занесе, но успя да спре навреме, за да избегнат удара.

Той се извърна назад. Единият от камионите продължаваше да стои насред пътя, а другият беше съвсем наблизо. В следващия момент той спря, от него наизскачаха мъже и насочиха оръжията си към тях.

— Рейчъл, затвори си очите. Закрий си ушите бързо с ръце.

Савидж натисна други два бутона и също закри очи, а с длани притисна ушите си. Въпреки тези предпазни мерки, той се сгърчи от невъобразимия шум. Настана абсолютен хаос.

Беше натиснал бутоните за катапултиращото устройство, което изхвърляше специални запалителни бомбички. Те избухваха с гръм и трясък, като достигаха целта си. Наричаха ги фишеци и бяха достатъчни, да те заслепят и оглушат. Човек можеше временно да изгуби и ориентация. Няколко десетки от тях бяха в състояние да предизвикат ужасяващи резултати.

Макар и със затворени очи, Савидж усети ослепителния блясък и чу приглушените писъци на нападателите отвън. Или писъците идваха отвътре? Ушите му пищяха. Ролсът се тресеше.

Изведнъж кошмарният шум стихна.

— Излизайте бързо! — извика Савидж.

Той се изтърколи от шофьорското място навън и потъна в гъст пушек. Не беше от бомбичките, а от кутиите с газ, които беше изстрелял преди това.

И бомбичките, и задушливият газ бяха предназначени само да дезориентират нападателите, за да могат потенциалните жертви да успеят да избягат в суматохата. Бомбичките можеха да причинят и смърт, ако попаднеха директно върху врага. Савидж не разбра дали има убити от хората на Пападрополис, но със сигурност знаеше, че следващите няколко минути те ще лежат на земята и ще вият от болка.

Той изтича бързо покрай колата и се натъкна на мъжагата, бутна го настрани и видя Акира, който пазеше с тялото си Рейчъл. Нямаше нужда от разговори. И двамата знаеха, че единственият път за спасение беше надолу по склона към хотелите край морето.

Забързаха натам. Оставиха Рейчъл между тях. Слънцето светеше точно в очите им и ги заслепяваше.

— Тичайте по-бързо — каза Савидж.

Рейчъл обаче не се нуждаеше от подкана. Тя се стрелна напред, скочи от края на някаква скала и се приземи метър и половина по-надолу. Изгуби равновесие и се претърколи, изправи се бързо и продължи да бяга.

Савидж и Акира тичаха зад нея. Преследвачите им щяха да се съвземат всеки момент и да тръгнат по петите им.

Рейчъл забави малко крачка. Савидж и Акира я настигнаха. Наближиха някакви тенис кортове. Играещите бяха спрели и наблюдаваха пушеците горе на пътя. Някои забелязаха Савидж, Акира и Рейчъл, които тичешком ги отминаха, и после пак насочиха вниманието си нагоре.

Хотелите станаха по-големи и по-високи на равното. Тримата спряха до нещо като ремонтна работилница, разположена сред палмите. Наблизо имаше и басейн. По склона не се забелязваха тичащи хора.

Савидж обаче за най-голям ужас забеляза мъжагата шофьор, който дишаше тежко, пристъпвайки към тях.

— Господи, едва не ви загубих. Добре, че ме изчакахте.

— Не чакахме теб — разочарова го Акира. — Просто се чудехме накъде да тръгнем. Едно нещо обаче решихме със сигурност.

— Кажете ми бързо какво е то — задъхано попита той, докато бършеше изпотеното си лице.

— Не искаме да идваш с нас. Накъдето и да тръгнем, ти си в обратната посока.

— Сега не е време за шеги. Нали сме всички заедно в тая каша.

— Не — отряза го Акира.

— Виж горе на склона — обърна се Савидж към Акира.

Той проследи погледа му и видя преследвачите, които бързаха надолу.

— Не, не сме заедно — каза Акира, сграбчи мъжа за врата и впи пръста си зад ухото му.

Мъжът се сви от болка. Той изсумтя и се опита да се освободи от хватката на Акира. Но той го притисна още по-силно.

— Няма да вървиш след нас.

— Добре, ще ви оставя — отговори мъжът. Беше ужасно пребледнял.

— Изчезвай — бутна го Акира настрани.

Мъжагата го погледна за последен път и се отправи към отсрещния хотел.

В далечината запищяха сирени.

— По-бързо да се махаме оттук — каза Савидж. Той посочи към преследвачите, които бяха още на склона, после сграбчи Рейчъл за ръката.

— Накъде? — попита тя.

Минаха между два хотела и излязоха на шумна улица до морето. Савидж махна на едно такси, което спря. Те побързаха да се качат.

Савидж повтори въпроса на Рейчъл:

— Накъде ли? Преди година и половина работих в този район. Един човек, който живее тук наблизо, ми дължи услуга.

Той се обърна към шофьора на френски:

— Бързаме за тържество. Ще удвоя таксата, ако ни закарате по-скоро.

— Bien entendu, monsieur. — Той пое към Антибите и посочи към дима на шосето отгоре. — Qu’est ce que c’est?

— Un accident d’automobile.

— Serieux?

— Je pense.

— Quel dommage.

— Trop de gens ne regardent pas la route.

— C’est vrai, monsieur. C’est vrai.

Шофьорът престана да говори със Савидж, потръпна и извъртя волана, за да заобиколи камиона.

Савидж се обърна назад. Преследвачите им още се мотаеха на улицата с палмите. Когато се усетят, дори и да ги забележат, ще бъде вече прекалено късно да видят номера на отдалечаващото се такси.

Антибите имаха постоянно население от около шест хиляди души. Макар че не бе разгарът на туристическия сезон, имаше достатъчно туристи, бродещи из тесните улички. Таксито намали скоростта. Савидж каза на шофьора да спре, плати обещаната сума и тримата слязоха. Изчезнаха в някаква уличка, където въжета с пране висяха между къщите. Отдясно се чуваше прибоят на вълните, отляво се издигаше стар замък с кули.

Рейчъл забърза към Савидж и задъхано му каза:

— Нали даде на шофьора някакъв адрес. Ако го хванат и го разпитат, ще разберат къде сме отишли.

— Адресът беше грешен.

— Това е обичайната практика — уточни Акира.

Стигнаха края на улицата. Рейчъл спря да си поеме дъх.

— Значи всичко е лъжа?

— Не — отвърна Савидж. — Обещанието ни към теб не е.

— Да, докато не сте си получили парите.

— Вече ти казах, че парите не са важни. Ти си на първо място.

Савидж я побутна към съседната улица.

— Вече съм сигурен, че има предател при сестра ти — каза Акира. — Ако пак се опитаме да те заведем там, ще се натъкнем на нов капан, после на друг и така докато те хванат.

— Значи е безнадеждно — промълви Рейчъл.

— Не — успокои я Савидж. — Трябва да ми имаш доверие. Няма да те изоставя.

Те пресякоха, смесиха се с тълпата и тръгнаха по друга уличка.

— Преди година и половина — продължи Савидж, — когато работех в този район, ми се наложи да правя някои подобрения на колата си. Намерих човек да ми свърши тази работа. Парите не го интересуваха. Те не означават нищо, след като с тях не можеш да си купиш това, което ти трябва. Искаше друга услуга. Какво по-точно? — попитах го аз. Отгатнете какво ми отговори. Видя в колата някакви плакати, които клиентът ми беше оставил. Реши, че имам нещо общо с фестивала в Кан. Поиска да му осигуря среща с неговия идол Арнолд Шварценегер. — „Дадено“ — казах му аз. — „Това може да се уреди. Но не трябва да говорите с него, можете само да му стиснете ръката. Един ден ще поискам да ми върнете услугата.“ — „Естествено“ — отвърна той. — „Услуга за услуга. Надявам се, че няма да ви разочаровам.“

— И сега ти ще поискаш да изпълни обещанието си, така ли? — попита Акира.

— Ще му поискам кола.

— И после? — поинтересува се Рейчъл.

— Зависи от обстоятелствата. Ние с Акира сме преследвани от нашия общ кошмар, но ти си главната ни грижа. Изглежда, че ще спечелиш това, за което ме молеше в самолета.

— Ще ме вземете с вас — Рейчъл започна да диша ускорено — в Ню Йорк?

— При Греъм — допълни Акира. — Мисля, че трябва и аз да дам съгласието си.

— Защо? — попита го Савидж.

— Защото вече не защитаваме само тази жена, а и себе си. Искаме да разгадаем нашия кошмар. Твоята и моята смърт. Ако тази жена застане на пътя ни…

— Ще я защитиш, ако се наложи.

— Разбира се — съгласи се Акира. Очите му се натъжиха. — Аригато за напомнянето. Знам, че тримата сме обвързани, но интересите ни не са общи. Пътищата ни трябва да се разделят.

— Нямаме друг избор — отговори му Савидж.