Дейвид Морел
Петата професия (55)

12.

Скриха колата зад къщата. Наоколо се бяха ширнали лозя. Макар че отвън къщата изглеждаше запустяла, вътре беше чиста и добре обзаведена. Савидж се бе погрижил за всичко.

По пътя двамата бяха обсъждали кошмарите си, но тук трябваше преди всичко да се погрижат за Рейчъл. Попитаха я какво иска. Храна? Или да поспи? Беше настояла първо за баня. Стоя там близо час, а когато излезе, беше облечена с рокля на Ив Сен Лоран, която сестра й беше избрала. Бе доста красива, независимо от синините по лицето.

Когато я видя, Акира се изуми.

— В хеликоптера си мислех, че лицето ти е покрито с мръсотия след две нощи и един ден бягство. Нямах представа, че това, което ми изглеждаше като нечистотия, всъщност е…

Рейчъл закри лицето си с ръка.

— Извинявай — каза Акира. — Не исках да те притеснявам, просто трябваше да изкажа съчувствието си. И запомни, моля те, синините са временна работа. Но никой няма право да насилва душата ти.

Рейчъл свали ръка и се усмихна:

— Благодаря ти. Имах нужда някой да ми го напомни.

Савидж не преставаше да й се възхищава. Очите й бяха очарователно сини, а цветът на роклята ги открояваше още повече. Те сякаш светеха с достойнство и издаваха силата на духа й. Тя решеше назад зад ушите мократа си кестенява коса и това подчертаваше още по-добре овала на лицето й. Елегантните й черти бяха започнали да придобиват нормалния си вид.

— Дори да те беше убил, пак нямаше да постигне власт над душата ти — каза Акира. — Аз вярвам в шинтоизма.

Рейчъл кимна в знак на съгласие.

— Това е една от най-древните религии в Япония.

— Досега не съм се интересувала от нея.

— Според шинтоизма, когато човек умре, душата му се слива със заобикалящия ни свят. Животът не се прекъсва. Само се променя. Все едно че се разтваря, но запазва своята идентичност. Върви по своя път. Мъжът ти нямаше да навреди на душата ти, защото дори и мъртва, тя е неуязвима. Тя щеше да заживее друг живот.

— Интересува ме само този живот — отбеляза Рейчъл.

— Естествено — каза Акира и продължи — Шинтоизмът не изисква да се откажеш от настоящето, което ти предпочиташ.

— И в това настояще имам нужда от храна.

— Вече е готова — обади се Савидж. — Агнешко задушено.

— Не звучи лошо.

Наистина си го биваше.

Още не бяха свършили да се хранят, когато Савидж се обърна към Акира:

— Кажи ми го пак.

— Вече ти го казвах пет пъти.

— Добре де, нека станат шест. И двамата уж трябва да сме мъртви, а не сме. Само като си спомня, ме побиват тръпки. Когато те погледна, все едно виждам…

— Ками.

— Какво?

— Онова, в което се превръща човек след смъртта си. Дух. Призрак. Непрекъснато се мъча да си обясня, но не мога. Така че ако искаш да чуеш всичко още веднъж…

— Да. И то с най-големи подробности. Все ще излезе наяве нещо, на което да не си обръщал внимание досега.

— Добре. Бях нает от…

— Муто Камичи.

Савидж слушаше напрегнато.

— Над петдесетте. Леко прегърбен. С изпъкнало коремче. Сиви кичури в черната коса. Хлътнали бузи.

— Точно така бих го описал и аз — не се стърпя Савидж. — Къде те нае?

— В Токио.

— С какво се занимаваше?

— Не знам.

— Все трябва да имаш някаква представа. Опиши ми офиса му.

— Казах ти вече, че се срещнахме на неутрална територия. В някакъв парк.

— После ви взеха оттам с лимузина.

— Точно така.

— Какво представляваше шофьорът?

— Вършеше си добре работата. Имаше перденце и не можах да го разгледам добре.

— Възможно ли е Камичи да е бил политик?

— Не е изключено, но със същия успех можеше да бъде и бизнесмен. Най-силното ми впечатление бе, че изглеждаше изтощен.

— Да. Уморен администратор. Такова бе и моето мнение. Но „администратор“ е твърде широко понятие. Кажи ми какви бяха ръцете му?

— Имаше мазоли на пръстите. Също и на долната част на дланите.

— Също като нас. От тренировките по карате.

— И аз така мисля. Но в Япония бойните изкуства не са нещо необичайно. Много административни служители ги практикуват.

— Какви бяха задълженията ти?

— Да придружавам Камичи-сан в Америка. Трябвало да ходи на някаква конференция, така ми каза. Не очаквал никакви неприятности, но смятал, че е въпрос на чест да има охрана.

— Това ме озадачава. След като е имал шофьор, значи е имал и охрана.

— Обясни ми, че иска някой, който да познава обичаите в Америка.

— Ти работил ли си за американци?

— Работил съм за хора от най-различни националности. Тъй като знам добре английски, съм предпочитан от богати американци, които посещават Япония и обратно — богати японци, които пътуват из Америка.

— Каза ли ти, че смята да наеме и американец?

— Да. В това няма нищо необичайно. Често се наема човек от страната, където отиваме. Пък и трябва някой да ме замества, докато спя и се храня.

— И така отлетяхте от Токио за…

— Далас.

— Случи ли се нещо необичайно там?

— Господарят ми разговаря с един японец от самолета. После с няколко американци.

— На летището ли?

— Да. Съвсем кратко. Не разбрах за какво говориха. После заминахме за Ню Йорк.

— Където се срещнахме — вметна Савидж. — После пътувахме около час и спряхме.

— Господарят каза, че си получил предварително инструкциите. В Япония ми поръча да ти обясня подробностите допълнително.

— Спряхме на паркинга на хотел „Хауърд Джонсън“. Размяната…

— … на куфарчетата. Това ме изненада.

— И мен също. После стигнахме…

— … най-необичайната сграда, която наподобяваше няколко постройки от различен материал и в различен стил. — Акира за миг се поколеба коя дума да избере — архитектурна бъркотия.

— Да. Точно така. Бъркотия.

— Бях малко притеснен. Сградата ми се стори абсолютно незащитена и трудно можехме да си изпълняваме задачите на подобно място.

— Аз бях направо изнервен, но ти ми каза да не се притеснявам. Били взети специални мерки.

Акира поклати глава:

— Само повтарях думите на господаря си. Не знаех какво точно има предвид.

— Имаше хора по склона. Другите трима души, които присъстваха на срещата, също имаха охрана.

— От каква националност бяха?

— Американец, испанец и италианец.

— Не знам нищо за работата ви — каза Рейчъл и остави лъжицата си.

Савидж и Акира я погледнаха учудено. Тя продължи:

— Аз не съм била в армията и може би не трябва да се намесвам, но докато ви слушах ми хрумна нещо.

— О-о — възкликна Савидж и я изчака да довърши.

— Сигурно не е толкова важно, но…

— Кажи го — подкани я Акира.

— Как се свърза Камичи с вас?

Акира изглеждаше доста озадачен.

— И двамата сте болни на тема анонимност. Съмнявам се, че ще кажете нещо.

Савидж се засмя:

— Сигурно си права.

— Добре де, как се случихте заедно в тази работа?

Акира потръпна и отговори:

— Както винаги. По стандартната процедура. Моят агент ме извика.

— Същото се отнася и за мен. Това не е толкова важно.

— Преди пет минути каза, че всичко е важно.

— Тя има право — каза Акира. — Трябва да обсъдим всичко.

— Но моят агент не знаеше нищо за Камичи. Не можа дори да ми каже дали ще работя за бизнесмен или за политик. Камичи просто се свързал с него и му поискал охрана за пет дни, обещал добро заплащане.

— И моят агент не знаеше нищо за Камичи — каза Акира и се зае да обяснява на Рейчъл. — Бизнесмените се нуждаят от едни мерки за сигурност, политиците — от други. Първите се страхуват от отвличане, вторите — от убийство. Спомням си, че не бях много очарован от липсата на информация.

— След като непрекъснато си повтаряте един на друг какво се е случило и не стигате до никъде, защо не попитате вашите агенти? Може да си спомнят нещо.

Савидж повдигна вежди.

— Предполагам — съгласи се Акира.

— Защо не? Струва си да опитаме. Сами явно няма да се справим — Савидж изведнъж посърна. — Моят е в Америка, а твоят в Япония. Не можем да говорим с тях по телефона.

— Значи ще отидем дотам. Само половината от това, което каза, е вярно. Аз не трябва да ходя в Япония. Когато работя в Америка, използвам американския си агент.

— Как се казва?

Акира се поколеба, изгледа Рейчъл, като че ли се двоумеше до каква степен може да й се довери и каза:

— Греъм Баркър-Смит.

— Исусе!