Дейвид Морел
Петата професия (134)

15.

След два часа бързо катерене те се озоваха на една полянка на сто метра под целта си. Двамата знаеха, че оттук нататък ще се наложи да пълзят, да оглеждат всяко препятствие, да изострят сетивата си, за да могат да отговорят светкавично на евентуална заплаха. Те не се съмняваха, че около сградата на върха ще има сензори, охрана, може би дори с кучета.

Колкото повече наближаваха, толкова по-ярка ставаше светлината на върха. През инфрачервените очила Савидж изучаваше дърветата за скрити камери. Стигнаха до една телена ограда, която му напомни отново за Миконос. Той почувства, че съдбата е решила всичко да се повтори.

По оградата нямаше нито вибрационни сензори, нито метални кутии по стълбовете, нито проводници. Савидж ставаше все по-неспокоен. Той се изкачи пръв, последван от Акира. Дъждът се беше усилил. Запълзяха към следващото препятствие.

Савидж вече предчувстваше какво ще бъде то. Оказа се, че е прав! Между дърветата пред тях се издигаше следващата ограда, този път с кутии по стълбовете и проводници между тях!

„Абсолютно същата като в Миконос“ — мислеше си Савидж. „Сякаш ги е конструирал един човек. Дали Шираи и Пападрополис се познават? Дали това е случайност?“

„Не! Не е случайност! Всичко е свързано! Миконос! Медфорд Гап! Камичи! Шираи! Пападрополис!“

„Deja vu и фалшивите спомени! Ние си мислехме, че сме свободни, а се оказва, че всяка наша крачка е била контролирана. Предварително програмирана.“

„Ние сме като лутащи се плъхове. В лабиринт. Всеки затворен изход ни принуждава да тичаме — наблюдавани отгоре — към следващия многообещаващ край по пътя на най-малкото съпротивление.“

„Например тук. На тази планина.“

„Както в имението на Пападрополис. И в «Медфорд Гап». После…“

Савидж посегна към Акира с намерението да го сграбчи за ръката и да го принуди да тръгнат обратно надолу. „Трябва да се махаме оттук“ — искаше да му каже той. — „Това е капан! Точно това иска Шираи! Бяхме подмамени да дойдем тук!“

Акира се обърна към Савидж. През очилата объркването на японеца се забелязваше още по-добре. Той разтвори ръце, сякаш искаше да попита какво има.

Савидж знаеше, че не бива да говори. Само посочи назад, за да покаже, че трябва да си вървят. Акира отново разтвори ръце и поклати глава в недоумение. Савидж едва се сдържа да не прошепне: „Трябва да се махаме оттук.“

В същия момент замръзна на място.

На върха се чуха изстрели.

От автоматично оръжие. От пистолет. От пушка. Последваха писъци и стенания, които се врязаха в нощта.

Подгизнал от дъжда, Савидж се обърна към оградата. Изстрелите и виковете не спираха. „Господи! Нападнали са Шираи! Ако той умре, ако не стигнем навреме, ако не го защитим, никога няма да узнаем…“

Изтрещя пистолет. После се раздаде автоматичен откос. И отново писъци.

„Не!“ — мислеше Савидж. — „Трябва да запазя спокойствие!“

Успя да устои на желанието си веднага да прехвърли оградата. Когато беше на една ръка разстояние от нея, той се вторачи в стълба пред себе си.

И изтръпна. Кутията с вибрационния сензор, свързващите проводници… Някой беше минал оттук преди тях. Савидж се изправи, пое въздух и се върна малко назад, за да се засили. Акира направи същото. Те тупнаха на земята и се превъртяха, за да омекотят удара. Сърцата им биеха лудо. Тръгнаха с извадени пистолети напред към изстрелите и писъците на агонизиращи хора.

Изведнъж настъпи мъртва тишина.