Дейвид Морел
Петата професия (114)

7.

Облечена в кимоно сервитьорка им представи листа с менюто. Савидж го разтвори леко объркан. Текстът бе изписан вертикално и това още повече засили чувството му, че в тази страна всичко е с главата надолу. За щастие до японските йероглифи се мъдреше превод на английски. Той не бе достатъчен за човек като Савидж, незапознат с японската кухня. Накрая посочиха на сервитьорката една колона вляво, препоръчана като специалитет на заведението за двама.

— Ще желаете ли саке? — запита сервитьорката и се поклони.

Савидж отказа. Главата го цепеше и без да е пил алкохол.

— Чай? — опита се да произнесе той.

— „Хай“. Чай — отговори жената с усмивка и се отдалечи със ситни крачки, които подчертаваха пристегнатите с кимоното бедра и ханш.

Отнякъде се чуваше американска кънтри музика, изпълнявана от японец. В ресторанта бе задимено, смесваха се ароматите на различни сосове.

— Камичи… Шираи… Все ще се срещнем някой ден. Ние с Акира трябва да разберем дали и той ни е видял да умираме, както ние него.

— В неговото положение на водач на антиамерикански демонстрации ще има такава охрана, която дори и ти не би могъл да пробиеш — каза Рейчъл. — Няма да ти е лесно да си уредиш среща с него, защото си американец.

— Но трябва да намерим начин да говорим с него. Обзалагам се, че ще го направя.

Сервитьорката донесе горещи влажни кърпи, с които да освежат ръцете и лицето си по японски обичай. След малко пристигна и обядът — бульон с кръгчета от лук и гъби, парчета месо, потопени в соев сос и сладко вино, ориз с къри, риба със зеленчуци. Различните подправки се допълваха по превъзходен начин. До момента Савидж не бе усетил колко е гладен. Въпреки че порциите бяха големи, той лакомо се справи с всичко. Само клечките за ядене го затрудниха малко.

През цялото време не преставаше да мисли за Акира и за това как последните осемнадесет часа бяха променили коренно уговорката им.

— Не мога да чакам до утре сутрин — каза Савидж. Глътна и последната капка чай, остави скромен бакшиш и се обърна към Рейчъл. — Видях телефон в коридора… Ще се обадя на Акира.

Телефонът бе далеч от входа и гардероба на ресторанта. Пусна монети и набра номера. Четири позвънявания. Савидж започна да барабани по апарата. Пети път. Някой вдигна. Женски глас изрече „Хай“. Коленете на Савидж се подкосиха. Току-що бе чул сигнала за опасност. Акира бе в беда и те трябваше час по-скоро да напуснат Япония. Страшно му се прииска да я разпита и да разбере какво точно се е случило. Но Акира бе казал, че Еко не говори английски.

„Не мога просто така да затворя“ — с разтуптяно сърце премисляше Савидж. — „Трябва да измисля как да вляза отново във връзка. Не може да няма начин.“

Изведнъж около телефона се чу трополене, някакъв мъжки глас заговори на японски. Савидж слушаше с прималяло сърце, без да може да разбере нито кой говори, нито какво казва. Изведнъж мъжът премина на английски.

— Дойл? Форсайт? По дяволите, както и да се наричаш, чуй ме, глупако! Ако си знаеш интересите, ако искаш да останеш жив, по-добре…

Савидж не бе в състояние да размишлява. Инстинктивно затвори. Колената му трепереха.

Истинска лудост.

От дъното на салона долитаха звуците на познатата песен: „Толкова самотен, че искам да умра“.