Дейвид Морел
Петата професия (88)

6.

Те успяха да намерят хотел близо до болницата. Смогът почти засенчваше залязващото слънце. Поръчаха риба и ориз за Акира, пържоли и пържени картофи за Савидж и Рейчъл, след което всеки взе по една книга. Когато пристигна храната, те вече бяха „презаредени“ за нов разговор.

— Медицинските термини са твърде трудни за разбиране — каза Акира. — Срам ме е да призная, но не владея английския до съвършенство.

— Английският ти е безупречен — успокои го Рейчъл. — По-лошото е, че тези медицински термини биха могли със същия успех да бъдат и на японски.

— Искам да ви кажа, че разбрах някои места от тази книга, които ме плашат — намеси се Савидж.

Рейчъл и Акира се приготвиха да слушат.

— Не съм предполагал, че паметта е толкова сложно нещо. Не само че никой не знае как невроните складират информация в мозъка, но ние не знаем какво означава да си в състояние да помниш. Ето това ме плаши. Ние мислим, че паметта е нещо като запис на минали събития, а работата е, че според дефиницията, миналото не съществува. То е фантом от това, което е било настояще. Не само това, което се е случило преди година, месец или ден, а преди двадесет минути, т.е. всеки отминал момент. Това, което казвам, е вече в миналото, в спомените ни.

Рейчъл и Акира го чакаха да продължи.

— В тази книга има една теория, според която, когато виждаме една падаща от дървото ябълка, когато я вземем, помиришем и отхапем от нея, ние не изпитваме всички тези усещания едновременно с произтичащите събития. Има интервал от време — да кажем една милионна част от секундата — преди съответният импулс да достигне мозъка. Докато регистрираме вкуса на ябълката, това което мислим, че е настояще, всъщност вече е станало минало. С този интервал от време можем да обясним така нареченото състояние deja vu. Влизаме в стаята и оставаме с убеждението, че сме били тук и преди, а всъщност не сме. Защо? За тази милионна част от секундата мозъкът получава съобщения от очите и ни казва какво сме видели. Ако в момента двете полукълба не работят синхронно, едната част на мозъка получава съобщението малко преди другата. Ние виждаме стаята два пъти. Ние мислим, че я виждаме за втори път, защото това наистина е така. Но не в миналото, а само преди тази частица от секундата, в която едното полукълбо е получило информацията преди другото.

— Но нашият проблем не е deja vu, a jamais vu. Защо се притесняваш толкова от прочетеното? — попита Акира.

— Защото не мога да бъда сигурен за миналото, пък какво остава за настоящето. Излиза, че няма настояще поне що се отнася до моя мозък. Всичко, което той ми поднася, е една забавена реакция.

— Това може да е вярно — съгласи се Рейчъл, — но за нашите практически цели можем спокойно да игнорираме този мимолетен интервал от време. Можем да приемем, че усещанията ни са в настоящето. Проблемът ни не е малък и без тези преувеличения.

— Искаш да кажеш, че аз преувеличавам? Аз съм изплашен, защото си мисля, че трябва да се преборя с фалшивите спомени, които някой е имплантирал в мозъка ми преди шест месеца. Но дали наистина е било преди шест месеца? Откъде мога да знам кога е извършена операцията? Мога ли да бъда сигурен, че дадено събитие се е случило вчера или дори тази сутрин? — Савидж се обърна към Рейчъл. — Във Франция, когато научи псевдонимите ни и нашите измислени истории, ти каза, че всичко свързано с нас е лъжа. Тогава не бих и помислил, че ще се окажеш права. Колко фалшиви спомени имам още? Как мога да разбера кой съм? Мога ли да бъда сигурен, че ти и Акира сте това, което изглеждате? А ако сте някакви актьори, наети, за да ме заблудите и подсилите илюзиите ми?

— Виждаш, че това не е така — отвърна Акира. — Заедно преживяхме толкова много неща — спасението на Рейчъл, бягството с хеликоптера, после и с ферибота, камионите, които се опитаха да ни попречат във Франция.

— Исках да кажа, че нищо от тези неща може да не се е случило. А ако моите фалшиви спомени са от днес? Цялото ми минало, всичко, което съм преживял, може да се окаже лъжа, а аз да не съзнавам това! Дали наистина съм се срещал със сестрата на Рейчъл? Дали наистина Греъм е мъртъв?

— Ако продължаваш да мислиш така — прекъсна го Акира, — направо ще полудееш.

— Така е — отвърна Савидж. — Исках да кажа, че изпитвам ужас. Чувствам се така, сякаш плувам в мъгла, сякаш нямам почва под краката си, а се движа в асансьор, който пропада. Сякаш напълно съм загубил чувството си за ориентация. Моята същност е да защитавам своите клиенти. Но как мога да защитя себе си от собствения си мозък?

Рейчъл сложи ръка на рамото му и се опита да го успокои:

— Трябва да вярваш, че не сме актьори. Ние сме всичко, което имаш. Опитай се да ни се довериш.

— Да ви се доверя? Та аз не мога дори на себе си да се доверя!