Дейвид Морел
Петата професия (122)

3.

Мускулите на врата му се изопнаха, артериите му се подуха и той усети как кръвта пулсира в тях.

Друга група телохранители излезе от сградата. Шираи беше в центъра. Савидж и Акира успяха да се доближат съвсем близо.

Савидж си пое дъх и се напрегна да освободи въображаемите ръце, които стискаха гърлото му. Мислеше, че се е подготвил за тази дългоочаквана среща, но реалността се оказа друга. Обхванат от ужас, той отново преживяваше касапницата от „Медфорд Гап“, която беше разстроила съзнанието му. Сега вече нямаше никакво съмнение. Камерите и фотографиите от вестниците можеха и да направят някой политик да прилича на Камичи, но мъжът, в когото Савидж се беше вторачил, беше безусловно неговият клиент, разполовен на две в хотелския коридор. Той можа да види лицето му съвсем отблизо, макар и ограден с цял куп телохранители. Шираи беше Камичи. Камичи беше Шираи!

„Но Камичи е мъртъв! Как би могъл…“ Реалността налагаше своя отговор. Паметта, също както и камерите, можеше да лъже.

Шираи беше лъснал от пот, изтощен от своята енергична и страстна реч. Той забързано крачеше към колата и попиваше челото и врата си с кърпичка. В един момент погледна към хората наоколо.

Изведнъж спря, тъмната му кожа побледня — не можа да откъсне очи от Савидж и Акира. От ужас изкрещя нещо на японски и отстъпи назад, сочейки към тях. Телохранителите се обърнаха моментално.

— Не! — извика Савидж.

Шираи продължаваше да пищи и да отстъпва назад, сочейки към тях.

— Трябва да говорим с теб! — каза Савидж. — Познаваш ли ни? Помниш ли ни? Ние те познаваме! Искаме да ти зададем няколко въпроса! Трябва да разберем какво се случи в…

Шираи изрева някаква команда.

Телохранителите се спуснаха към тях.

— Чуйте!

Единият замахна.

— Не искаме никакви неприятности! Само да говорим.

Онзи разсече въздуха с мазолестата си длан.

Савидж отскочи назад, за да избегне удара. Изведнъж той си представи че е нападнат от каубои от Далас, облечени неподходящо с костюми и тъмни очила. Видя изкривеното от ужас лице на Шираи — мъжа, когото Савидж познаваше като Камичи, да изчезва в лимузината.

— Не! Нека да поговорим!

Савидж удари с лакът слънчевия възел на най-близкия нападател. Ударът беше толкова силен, че мъжът извика от болка и се наклони назад, блъскайки се в един от другите телохранители.

Лимузината на Шираи потегли рязко. Замириса на изгоряла гума.

Някои от телохранителите извадиха кожени палки. Акира подскочи и се обърна, ритайки крака на единия. Със следващия удар счупи китката на следващия и той изпусна палката от ръката си.

Савидж се втурна да бяга, последван от Акира. Чуваха забързани стъпки и разярени викове след себе си. На кръстовището Савидж усети как сърцето му започна да прескача. Отляво видя тълпата демонстранти, които се разпръскваха след митинга на съседната улица.

Той се стрелна още по-бързо напред. Една от палките профуча над главата му и падна с трясък на тротоара. Савидж за миг си помисли какво би станало, ако беше го улучила по главата.

„Вече изкарахме трима от строя“ — мислеше си той. — „Може би ще се откажат от желанието си да ни пръснат черепите.“

„А ако искат да разберат кои сме? Охраната трябва да знае кой преследва работодателя им!“

„Как да им дадем да разберат, че не искаме да убиваме Шираи? Искаме само да говорим с него!“

Вече ги наближаваха. Савидж се мъчеше да не се блъска в пешеходците. Усети как нещо тежко го удари по рамото. Залитна и за миг загуби равновесие, но потисна болката и продължи да тича. Ризата му беше цялата в пот. Рамото му започна да пулсира.

Акира пресичаше улицата, като искаше да излезе на отсрещната страна, където все още нямаше толкова много хора.

Савидж изведнъж осъзна, че може би ще бъде по-добре да се смесят с тълпата. Но грешеше. Когато се втурна към тълпата, една ръка се опита да го хване за ръкава. Той се отскубна и продължи. Но веднага го сграбчи друга. Савидж беше разсъждавал като западняк. В Манхатън пешеходците сигурно биха помогнали на двама мъже, ако ги преследват. Но не и тука. Савидж беше забравил какво му каза Акира! Японците са сред хората, които се подчиняват и спазват законите. Такава е тяхната народопсихология. Те са като племе. Групата срещу индивида. Status quo, хармония, ред — това бяха най-важните неща за тях. Двама мъже, които се опитват да избягат в тълпата, особено ако единият от тях е американец, бяха заплаха за обществото, защото мнозинството винаги имаше право.

Трета ръка посегна към Савидж. Това беше Акира, който го дръпна към някаква врата. Оказаха се в голям, ярко осветен универсален магазин. Отвън телохранителите предизвикаха хаос, разбутвайки минувачите, за да блокират изхода. Тичайки между щандовете и изплашените посетители, Савидж видя отляво авариен изход. Той ги изведе на друга улица. Едва дишайки, Савидж запъхтяно каза на Акира:

— Трябва да се разделим.

— Но…

— Ти можеш да се скриеш в тълпата! Те търсят японец и американец! За тях аз ще си остана подозрителен, но ти можеш да изчезнеш от погледа им.

— Няма начин да те оставя.

— Направи го! Ще се срещнем при Таро!

— Не! Няма да стане!

Издебнаха един униформен куриер, който тъкмо се качваше на своя мотоциклет „Хонда“. Савидж го бутна в страни и скочи върху седалката.

— Направи ми място! — викна Акира и се хвърли зад него, като обви ръце около кръста му.

Савидж включи на скорост и бързо потегли, изпреварвайки колите. Вече не чуваше преследвачите, а единствено шума от автомобилите и рева на мотора. Всичко се сливаше в оглушителен грохот, обичаен за Токио.

— Трябва по-скоро да се отървем от това нещо — каза Акира. — Трябва да го оставим преди да са съобщили в полицията.

— Точно сега хората на Шираи ме притесняват повече.

— Благодаря ти, че преди малко предложи да станеш примамка, за да мога да избягам — каза Акира зад него.

— Това беше приятелски жест.

— Да — отвърна Акира със странен глас. — Приятелски.

Няколко преки по-надолу те оставиха мотоциклета на тротоара до входа на метрото. Надяваха се, че властите ще решат да ги търсят там. Двамата пресякоха внимателно улицата и се качиха в едно такси. Нямаше нужда някой от тях да споменава, че това ще бъде едно от многото таксита, които щяха да използват, за да прикрият следите си, докато стигнат сградата на Таро.

— Сигурно този куриер няма да види повече мотора си — предположи Савидж.

— Не е точно така — отвърна Акира. — Никой няма да посмее да го открадне. Все пак сме в Япония.