Дейвид Морел
Петата професия (121)

2.

Нямаше много време, за да се съвземе. Акира беше пред него и се огледа да види дали идва, после се затича напред. Савидж се втурна да го догони. Никой не им обръщаше внимание, тъй като всички се интересуваха от демонстрантите.

На ъгъла Савидж се огледа и с успокоение забеляза, че на тази улица колите и пешеходците се движат съвсем нормално, но дори и тук се чуваха виковете от съседната улица.

Савидж бързо настигна Акира. Те се погледнаха, кимнаха си и устните им се разтегнаха в нещо като усмивка. Затичаха отново, минаха няколко пресечки и наближиха сградата, където очакваха да се появи Шираи.

Акира посочи натам. До тротоара беше паркирана голяма черна лимузина. Наоколо се разхождаха мускулести японци с тъмни очила и сини костюми с бели вратовръзки. Някои наблюдаваха изхода на сградата, други изучаваха колите и пешеходците, които минаваха покрай колата.

Нямаше нужда двамата с Акира — комитатос и самурай — да обсъждат следващата си стъпка. Те изведнъж спряха да тичат и започнаха да вървят нормално. Акира се престори на случаен минувач, който разглежда стоките по витрините.

— Изглежда, че не ни обърнаха внимание — каза Савидж.

— Ако са ни видели, явно са много добре тренирани и с нищо не се издадоха.

— Пред нас върви едно семейство, което им пречи да ни разгледат добре. Може да ни вземат за двама бизнесмени, които отиват на среща. Нямат особена причина да се притесняват.

— Само това, че съм американец. Не е ли подозрително?

— Няма начин да разрешим този проблем. Докато не представляваме заплаха за тях няма да ни закачат. Искаме само да погледнем отблизо Шираи. Ако успеем да минем оттам в най-удобния момент, може дори да поговорим с него.

— Ако телохранителите ни оставят.

— Тези сини костюми ми изглеждат като униформени — каза Савидж.

— И тези бели връзки и тъмни очила — съгласи се Акира. — Точно така е. Те са от якудза.

— Какво, това не е ли…

— Да, това, което вие наричате японска мафия. В Америка гангстерите са извън закона, но тук при нас политиците и бизнесмените често наемат хора от техните среди за охрана.

— И обществеността не протестира? — учудено попита той.

Акира потръпна и отговори:

— Такава е традицията. Дори министрите наемат якудза, а на деловите срещи гангстерите често присъстват, за да бъдат избягвани неудобните въпроси. Те крещят, хвърлят столове. Тези действия се смятат за нормални. Властите толерират гангстерите, а те от своя страна избягват да се замесват с наркотици и престъпления с оръжие.

Савидж повдигна неразбиращо рамене. Както и много други неща, които беше научил за Япония, тази симбиоза между властта и подземния свят беше много озадачаваща. Нещо повече, тези телохранители, които се числяха към якудза, носеха униформи и това беше още по-чудно, тъй като едно от главните правила на Греъм беше: „Бъди хамелеон.“

Оръжие? Савидж беше принуден да остави своята „Берета“ при Таро. Не можеше да поеме риска, ако нещо стане, полицията да открие пистолета. В Япония това беше главната заплаха за всички времена, но още по-подозрително щеше да бъде, ако намерят у някой оръжие по време на политически митинг.

— Това означава ли, че хората на Шираи също не носят оръжие?

— Може би. Твърде възможно е, макар че делото на Шираи е толкова противоречиво и те може да са решили да нарушат правилата.

— С други думи, не знаем срещу какво се изправяме.

— Разбира се — отвърна Акира. — Не забравяй, че сме в Япония.

Те вече наближаваха телохранителите. Действията им отново бяха абсолютно синхронни, сякаш взаимно четяха мислите си. Завиха едновременно към магазина за цветя, тъй като трябваше да се забавят някъде, докато свърши митингът. Акира се мушна навътре между хризантемите, а Савидж остана по-близо до вратата. Дори и тук се чуваше шумът от съседната улица. Той се опитваше да долови някаква промяна в ритъма или в силата на виковете, поне нещо което да показва, че Шираи си тръгва.

Осъзна, че всъщност вече е чул това, което искаше. По-точно не беше го чул, защото през последните тридесет секунди Шираи не беше прекъсвал виковете на тълпата, за да продължи тирадата си. Нервите на Савидж бяха опънати до краен предел.

Той каза това на Акира и бързо излезе навън. Японецът го настигна. Те минаха покрай телохранителите, които оправяха очилата и костюмите си, приготвяйки се за изпитанието. Повечето от тях бяха насочили поглед към вратата на сградата, двама от тях я държаха отворена. Други двама отваряха вратата на лимузината. Само един-двама продължаваха да оглеждат улицата.

Савидж си помисли с успокоение, че това не беше твърде професионална постъпка. Ситуацията му напомняше за недостатъчната дисциплина на телохранителите при опита на Джон Хинкли за покушение срещу Рейгън през 1981 година. Тогава убиецът беше успял да се приближи достатъчно до президента, да рани не само него, но и неговия секретар, един таен агент и един полицай. Рейгън даваше пресконференция в един хотел във Вашингтон. Кордонът от телохранители, който го очакваше пред хотела, не можа да спре устрема на Хинкли, който успя да стреля няколко пъти.

Греъм му беше прожектирал многократно този опит за покушение, както и други атаки срещу политици с трагичен резултат. „Не гледай към Главния! Ти знаеш какво представлява той! Колкото и да е известен, ти не си обикновен почитател, за да му се възхищаваш! Работата на персоналния защитник е да наблюдава тълпата!“

Мъжете с белите вратовръзки и сини костюми не спазваха това изискване.

„Може би имаме шанс“ — помисли си Савидж, съзнавайки иронията един телохранител да използва тактиката на убиец.