Дейвид Морел
Петата професия (118)

11.

Въпросът сякаш увисна в стаята. Акира, който отпиваше от чая си, изобщо не реагира. Вдигна чашката за поредната ритуална глътка, притвори очи, наслаждавайки се на вкуса, бавно я постави на масата и едва тогава погледна към Савидж.

— Полицията веднага пристигна — гласът на Акира звучеше доста неестествено, сякаш разказваше за нещо, което се бе случило на друг. — Първо една кола, после втора, трета, когато узнаха сериозността на случилото се. Фотографи, висши служители на реда, специални части. В един момент преброих двадесет и един души. Всички те искаха да чуят лично от мен какво се е случило. Караха ме да повтарям по няколко пъти. Въпросите им ставаха все по-конкретни, изражението на лицата им — все по-сериозно. Бях репетирал разказа си предварително, внесох някои малки корекции преди да дойдат. Направих и известни размествания, за да ги убедя, че е бил направен опит за кражба и съм реагирал на нахлуването. Но тук не е Америка, където подобни грабежи с жертви стават всеки ден. У нас жестоки въоръжени нападения са изключителна рядкост. Въпросите на полицаите бяха много методични, настроението им — мрачно. Единственият факт, който ме издигна в очите им, бе героичната самоотбрана с традиционния японски меч. Това малко оневини използването на огнестрелно оръжие, макар и принадлежащо на единия от нападателите. Наближаваше обед, а разпитите не преставаха. Предполагах, че ще се безпокоите за мен, ако не ви се обадя навреме, затова помолих да телефонирам, за да отменя насрочен ангажимент. Едва ли можете да си представите какво изпитах, когато разбрах, че не сте в ресторанта. Прикрих вълнението си и продължих да отговарям на безкрайните въпроси. В ранния следобед отнесоха труповете. Еко събра сили и придружи тялото на внука си до моргата, като се погрижи и за уреждането на погребението. Междувременно полицията реши, че трябва да отида с тях и да направя официални писмени показания на място. Няколкото полицейски коли на улицата бяха привлекли вниманието на репортерите, така че наоколо гъмжеше от тях. Опитах се да им попреча да заснемат лицето ми, но не успях.

Изражението на Акира бе мрачно. Савидж добре разбираше защо. Персоналният защитник трябваше да остане на всяка цена анонимен, ако искаше да упражнява тази професия. Отделно от това, появата на негова снимка във вестниците би насочила вниманието на преследвачите и би затруднила издирването, което двамата с Акира провеждаха.

— Докато диктувах показанията си в полицията, направиха справка за миналото ми. Бях им съобщил, че съм работил в специалната охрана на няколко големи компании. Провериха и получиха положителни отзиви за мен. Но чувствах, че не бяха удовлетворени от резултата и продължаваха да се ровят в миналото ми. Не узнах с кого още бяха разговаряли, но скоро отношението им коренно се промени. Започнаха да се отнасят с особено уважение към мен. Изпитах голямо облекчение, когато ми казаха, че съм свободен, само не трябва да напускам града. Дадоха ми да разбера, че това не е последният ни разговор.

— А после? — запита напрегнато Рейчъл.

— За преследвачите ни не бе проблем да проследят колата, която ме откара в полицията. Както вече казах, изведнъж властите станаха толкова любезни, че дори предложиха да ме върнат у дома. Отклоних предложението като казах, че имам нужда да се поразходя и освежа. Опитах се да се смеся с тълпата на улицата. Скоро разбрах, че ме следят. Бяха японци. Много опитни, но все пак усетих. Следващите два часа напразно се опитвах да се измъкна. Стана шест и позвъних в ресторанта от уличен апарат въпреки риска, за да не се притеснявате. Но отново ви нямаше. Очевидно нещо се бе случило! Но защо не се появихте?

— Ще ти разкажа — отвърна Савидж. — Първо довърши.

Акира втренчено гледаше чашата пред себе си.

— Потърсих убежище в един бар, където нямаше много посетители и можех да виждам кой влиза. Работеше телевизор. И кого мислите видях на екрана? Кунио Шираи. Поредната антиамериканска демонстрация — недоумяващо рече Акира. — Но тази бе още по-многобройна и тълпата бе още по-настървена. Пред американска военновъздушна база. Каквито и да са целите на Шираи, напрежението започва да става прекалено силно.

— И ние видяхме същата демонстрация — каза Рейчъл.

— По някакъв начин сме свързани с този Шираи или Муто Камичи, за когото предполагаме, че сме работили, а може и изобщо да не сме срещали.

— Но и двамата сме го видели посечен на две в несъществуващия хотел „Медфорд Гап“ — кръвта пулсираше в слепоочията на Акира. — Истинска лудост! Имах само един изход. Да потърся убежище при моя наставник — Акира посочи с поглед Таро. — Не можех да рискувам да се върна вкъщи. Същевременно се страхувах за Еко. Обадих се у дома и едва не подскочих, когато тя отговори с „Хай“ — сигналът за опасност. Запитах я за обстановката. Тя едва успя да изрече — „непознати, с пистолети“ и някой грабна слушалката. Изрева на японски с американски акцент: „Искаме да ви помогнем. Върнете се тук.“ Побързах да затворя, преди да са проследили откъде се обаждам. Но чутото не ми излизаше от ума — американци, при това въоръжени. В моя дом. Твърдят, че искат да ми помогнат. А какво правеше полицията през това време? Не бяха ли оставили някого около къщата, най-малкото да не допуска репортерите до мястото на престъплението? Как бяха влезли тези американци? Все си мислех, че трябва да намеря начин да помогна и на Еко да се измъкне оттам…

— Ние също й се обадихме — каза Савидж. — Вечерта около единадесет. Отговори ни със сигнала за опасност преди някой от американците да успее да грабне телефона. Но не мисля, че ще й направят нещо. Те имат нужда от нея. Като заложник и за да я разпитват.

— Твоите предположения не могат да ме успокоят. Тя ми е почти като майка! — сопна се Акира.

Таро вдигна ръка, като им направи знак да замълчат. Заговори на Акира на японски. Той само го слушаше. Към обичайната меланхолия, изписана на лицето му, се бе добавила горчива мъка в погледа.

— Моят сенсей току-що ми даде обещание, че ще я спаси. Някои от най-добрите му ученици скоро привършват обучението си. Довечера ще се явят на първия си изпит. Ще освободят Еко.

„Обзалагам се, че ще успеят. Онези маскираните са хора, които не биха се спрели пред нищо. Който и да ни причаква в дома на Акира, ще се прости с живота си преди да усети какво става“ — разсъждаваше Савидж. След това стана и се поклони на Таро. — Благодаря ви, че ще помогнете на моя приятел.

— Наричате Акира приятел? — намръщи се Таро.

— Толкова много сме преживели заедно.

— Подобно приятелство е невъзможно — настоя Таро.

— Защо? Защото съм гайджин ли? Тогава го наречете уважение. Обичам този род мъже.

— И вие ми допадате — загадъчно се усмихна Таро, — но ние никога не можем да бъдем приятели.

— Вие губите.

Таро вдигна недоумяващо вежди.

Савидж се обърна отново към Акира:

— И след това дойде тук?

— Да, където можех да чакам спокойно, без да се страхувам от преследвачите си. Не ми излизахте от ума. Опасявах се, че изобщо няма да се появите там и на сутринта.

— Както и ние, след като чухме отговора на Еко.

— А какво се случи с вас?

Савидж се опита да разкаже набързо неочакваните събития в храма „Мейджи“ и бягството от парка, без да издава вълнението си.

— Може би точно това целят — каза Акира. — Да ни държат в постоянно напрежение.

— Непрекъснато преодоляване на препятствия, игра на нерви, преследване и разчистване на сметки — сякаш на себе си изрече Савидж.

Акира го изгледа с недоумение.

— Цитирам ти възгледите на Греъм за живота. Всичко съвпада. Докато търсим по нашата следа, трябва да преодоляваме хиляди непредвидени опасности и опитите на някого да ни попречи.

— Оказва се, че не можем да се ориентираме кой какъв е — допълни Акира, като повтори отново — същинска лудост.

— Мисля, че съм в състояние да ви помогна — намеси се Таро. — По отношение на Кунио Шираи.

За миг Савидж не схвана добре думите му. В следващия момент закова поглед, пълен с възбуда и изненада в привидно крехкия възрастен мъж.

— Не се вълнувайте така. Искам да ви уверя, че не познавам този човек с името, с което ви е бил представен. Моят най-добър ученик — той посочи с поглед Акира — ми разказа за несъществуващия планински комплекс, за видяното от вас двамата, за разсеченото на две тяло на Муто Камичи, когото сега наричате Кунио Шираи. А всъщност нищо не се е случвало. Може да се получи само един добър разказ. Аз съм будист. Вярвам, че заобикалящият ни свят е изменчив, една илюзия. Но все пак земетресенията, вълните цунами, изригването на вулкани, са природни явления, които се случват в действителност. Малко по малко се научих да поставям граница между илюзия и реалност. Кунио Шираи съществува. Но аз никога и под никаква форма не съм уреждал моя ученик да бъде негов телохранител в Америка. Никога не съм срещал този човек. Не съм имал работа с него дори чрез посредници. Моля да приемете думите ми за истина.

Савидж постепенно се отпусна.

— И така — обърна се Таро към Акира, — обстановката в Япония доста се промени през тези шест месеца, в които отсъстваше. По-точно промениха се настроенията на хората — зениците на възрастния мъж се разшириха. — Една малка групировка започна да набира сили. Всичко започна през януари осемдесет и девета. Смъртта на Негово превъзходителство императора Хирохито и изпълнението на шинтоистки ритуали при погребението му. Тъй като в новата конституция религията е отделена от държавата, по закон нямаше право на тях — Таро закова поглед. — Но думи, записани само на книга, при това наложени от една победила ни чужда нация, от някой си гайджин, не могат да погребат традициите, да опустошат душите на хората. Винаги ще има патриоти, които ще се борят за съхраняване на многовековната вяра. Един от тях е Кунио Шираи. Корените на неговия род идват от древността. Той е потомък на рода на шогуна Токугава, управлявал през шестнадесети век. Кунио е богат, отвратен от корумпираната съвременна действителност, решен на всичко, за да върне почитта и спазването на традициите. Други хора също споделят възгледите му. Влиятелни личности. Те вярват в нашите богове. Вярват, че Япония е създадена от и е земя на боговете, че всички японци са потомци на едно божество — богинята Аматерасу.