Дейвид Морел
Петата професия (131)

12.

Акира зави зад поредния завой и посочи нещо напред. Той натисна спирачката. Пред тях пътят беше пуст. В тъмнината не се виждаха никакви фарове. Савидж изтръпна.

Шираи сякаш се беше изпарил.

Савидж извади своята Берета.

— Това е капан. Разбрали са, че ги следим.

— Не, карах много внимателно.

— Да, но през последните десетина минути само ние бяхме зад тях. Може просто да са решили да проверят. Отдръпнали са се от пътя, угасили са светлините и сега изчакват. Ако минем покрай тях, охраната ще се опита да ни пресрещне и да ни принуди да спрем, за да разбере кои сме.

— Ако твоите предположения се окажат верни, те вече със сигурност знаят, че ги следим — отбеляза Акира. — Спряхме веднага щом забелязахме, че ги няма пред нас.

Савидж спусна стъклото на прозореца си и помоли Акира да изключи мотора.

Той се оглеждаше и ослушваше за някакви звуци от двигател, от стъпки или счупени клончета в крайпътните храсти.

Чуваха се само обичайните горски звуци — песента на щурците, шум от размахване на криле, леко полюшване на клоните от вечерния вятър.

— По-добре ще бъде да изгася и фаровете. Нали не искаме да служим за мишена.

Луната се бе скрила зад някакъв облак. Тъмнината стана съвсем непрогледна.

— Мисля, че знаят къде сме дори и без светлини — каза Савидж с пресъхнала уста.

— Ако изобщо ни чакат.

— Точно това очаквам. Ако имат оръжие, сигурно ще решат да обстрелват този участък от пътя.

— Не е много издържано от професионална гледна точка.

— Да, но е чудесно средство за отвличане на вниманието, докато някой се промъква към нас, за да изпразни пистолета си през този отворен прозорец.

— Може би просто преиграваме — предположи Акира. — Мисля, че се държах на прилично разстояние от колите. Влезли са в завоя преди нас и са се скрили в следващия преди ние да влезем в първия и затова не сме ги видели.

— Да — каза Савидж напрегнато. — Не е изключено. — Гласът му съвсем спадна. — Въпросът е дали искаме да продължим и да ги настигнем, когато най-вероятно ще се окажем в капана им.

— Не е точно така — отвърна Акира, потупвайки с пръсти по волана.

Той се обърна и взе слушалката на радиотелефона. Каза нещо на японски и се наложи да го повтори, защото връзката беше много лоша. Очевидно планините оказваха влияние на радиовълните. След като получи отговор, Акира остави телефона и се обърна към Савидж:

— Ще ни уведомят.

— Колкото по-бързо, толкова по-добре.

Преди два часа японецът беше помолил учениците на Таро да се оттеглят. Бяха останали само двама за всеки случай, ако възникнат усложнения при преследването.

Тактиката им се състоеше в това да изпреварят Шираи все едно, че са двама обикновени японци, бързащи да се приберат у дома. Акира ги помоли да се върнат назад и да проверят дали лимузината и нисаните са на пътя или просто са се отдалечили от Савидж и Акира.

Разбира се двамата мотоциклетисти щяха да събудят подозрение, като минат отново покрай Шираи. По-лошото беше, че те можеха да попаднат в капана, който Савидж смяташе, че готвят за самите тях край пътя.

Той се опитваше да се успокои с мисълта, че мотоциклетите са бързоподвижни и малки мишени, които по-трудно се улучват. В случай на необходимост те имаха чудесната възможност да избягат от преследвачите си, особено с угасени светлини.

Възхити се от тяхната смелост. Беше им безкрайно задължен. Помоли се за успеха им и прокле обстоятелствата, които налагаха тези млади мъже да рискуват живота си.

„А каква е другата възможност?“ — помисли си Савидж.

„Няма такава.“

Той прехапа устни и отвори вратата.

— Докато чакаме…

Акира отвори неговата врата.

— Гората е по-безопасна от тази кола — каза той.

И двамата внимателно затвориха.

Мислейки отново като един, те се запромъкваха към крайпътната канавка и залегнаха в храстите. Спряха и се ослушаха, готови за стрелба.