Дейвид Морел
Мисията „Нощ и мъгла“ (1)

Ледената висулка

Мистериозно изчезване на кардинал остава неразкрито

Рим, Италия.

28 февруари (Асошиейтед прес) — Властите във Ватикана и полицията в Рим все още не са попаднали на следа пет дни след изчезването на кардинал Крунослав Павелич, влиятелна личност в Курията — административното управление на римокатолическата църква. Седемдесет и две годишният Павелич е бил видян за последен път от свои близки сътрудници в неделя вечерта след молитва в параклиса на жилището си във Ватикана. В понеделник е трябвало да открие с приветствено слово конференция на католическите епископи по въпроса за политическите отношения на църквата с комунистическите режими в Източна Европа, на която бе отделено широко място в пресата.

Първоначално властите смятаха, че в отвличането на кардинал Павелич са замесени деснотерористични групи в знак на протест срещу предполагаемото омекване на позицията на Ватикана спрямо комунистическите режими, готови да намалят ограниченията върху дейността на църквата. Все още нито една групировка не е поела отговорността за изчезването на Павелич.

 

 

Сент Пол, Минесота. Март.

За втори път тази вечер картите, които Франк Милер държеше в ръка, придобиваха неясни очертания. Различаваше червения от черния цвят, но не виждаше дали е купа, каро, спатия или пика. Опитвайки се да разсее обзелата го тревога, той свали очилата, разтърка очи и започна да масажира челото си.

— Случило ли се е нещо? — запита Сид Хендерсон от другата страна на масата. Също както и Милер, той беше към седемдесетте. Всъщност всички картоиграчи в залата на културния дом на градчето Сент Пол бяха на такава възраст или малко по-млади.

— Да се е случило нещо ли? Не, нищо — Милер се опитваше да се съсредоточи върху картите.

— Сигурен ли си? Изглеждаш зле.

— Тук е доста горещо. Надули са отоплението. Трябва да отворим прозорец.

— И всичките да хванем пневмония, а? — попита Айрис Гликман, партньорката отдясно на Милер. Тя твърдеше, че е само на 67 години. — Навън е ледник. Ако ти е горещо, съблечи си сакото.

Но Милер вече беше разхлабил вратовръзката си. Не можеше да си позволи напълно да пренебрегне общоприетите норми и да играе по риза.

— Може би наистина ще трябва да си отидеш вкъщи — обади се Харви Гинсберг, седнал от лявата му страна. — Ужасно си пребледнял.

Милер попи с носна кърпичка потта от челото си. Чувстваше слабост в стомаха си.

— Нужни са четирима играчи. Ще ви разваля партията.

— Да върви по дяволите играта — каза Харви.

Както обикновено Айрис присви устни, като се преструваше на неприятно изненадана от вулгарния език на Харви.

— Няма да ме обвините, че съм лош играч, нали? — кръвта пулсираше в слепоочието на Милер.

— Това, което ще си помисля за теб, е, че си пълен глупак, ако си болен и не се прибереш.

— Такъв добър приятел — усмихна се Милер.

— Утре ще ти се обадя, за да проверя дали си по-добре — отвърна му Харви.

 

 

Веднага щом излезе от културния дом, почувства леден полъх. Изненада го завалелият сняг, който вятърът забиваше в лицето му. Студът го освежи и вече не се чувстваше така зле. Това потвърждаваше неговото предположение, че главоболието му и гаденето са били предизвикани от горещината в залата. Спомни си с умиление зимите на своята младост. Спускането с шейни и състезанията с кънки. „Умът ми е съвсем свеж“ — мислеше си той. — „Това проклето тяло, то ме провали“.

Улицата беше пуста. Падащият сняг намаляваше светлината, излъчвана от лампите на паркинга. Стигна до колата си — Ауди, подарък от сина му — отключи я и чу глас зад гърба си. Намръщено се обърна, като се мъчеше да различи кой е в снежната виелица. Гласът бе заглушен от порива на вятъра. „Мъжки глас“ — помисли си той, но като не го чу отново, започна да се чуди дали не му се е сторило.

Потръпна от студ и хвана дръжката на вратата. Но този път по-отблизо, макар и отново не съвсем ясно, гласът се обади зад гърба му. Като че ли казваше една дума — собствено име. Неговото име.

Обърна се още веднъж.

— Има ли някой тук?

Никакъв отговор.

Отвори вратата на аудито.

Една ръка го сграбчи за рамото, като му попречи да влезе вътре. Друга ръка затръшна вратата. Трета го дръпна с такава сила, че очилата му едва не паднаха. Трима мъже. Снегът му пречеше да види лицата им.

— Моля ви, аз съм възрастен човек. Вземете портмонето ми. Само не ме удряйте.

— Портмонето ли? — изсмя се един от тях.

Снегът понамаля. Когато успя да види лицата им, разбра какво искат и изпадна в отчаяние.

 

 

Дори и звуците, които не чуваме, понякога могат да ни събудят. Точно такъв беше случаят с Уилям Милер, който несъзнателно усещаше тишината под прозорците на спалнята си и започна да се върти в съня си. Също като баща, който не може да заспи спокойно, преди синът или дъщеря му да се приберат от среща, която не е трябвало да продължи повече от полунощ, така се чувстваше и той, защото не беше чул да влиза кола, нито шум от отварянето и затварянето на автоматичната врата на гаража. Но той не беше баща, който чакаше сина си. Точно обратното — син, който чакаше баща си. Подсъзнателната тревога го накара да се събуди. Отвори очи и погледна часовника до леглото си. Беше 2:38.

Като внимаваше да не събуди жена си, той се измъкна от леглото и погледна през прозореца към пътеката пред гаража. Падащият сняг разсейваше светлината на уличната лампа в далечината. Елите бяха покрити с бяла премяна. По пътеката не се забелязваха никакви следи от гуми.

— Какво има скъпи?

— Извинявай. Опитах се да не те събудя — обърна се той към жена си.

— И без това не можех да заспя. Какво интересно виждаш навън?

— Безпокои ме това, което не виждам.

Милер й обясни какво има предвид.

— Няма следи от гуми ли? — тя се измъкна от леглото и си сложи пеньоар. — Може би снегът е затрупал следите.

— М, да… може би.

Излезе от спалнята, прекоси детската стая и стигна до стаята на баща си. Като не забеляза очертанията на тяло в леглото, запали лампата. Стаята беше празна.

Жена му застана до него.

— Нека да помислим. Това още нищо не означава. Той може да е долу в хола, заспал пред телевизора.

— Може би.

Те слязоха долу, но и там го нямаше.

— Може да е закъсал с колата.

— Щеше да се обади — отвърна Милер.

— Освен ако не е с някого.

— Толкова късно? Той едва изкарва буден до полунощ.

— Казах с някого. Може да са решили да прекарат нощта заедно.

— С жена?

— Защо не? — усмихна се тя.

— Дори и така да е. Все пак щеше да телефонира.

— Може да му е неудобно.

— Моля?

— Ами, майка ти почина преди година и…

— Аз обичах майка си. Мъчно ми е, че я няма. Но ако той все още се интересува от жени на неговата възраст, ми се издига в очите.

— Може би не знае, че мислиш така. Говорил ли си някога за секс с него?

— С моя седемдесет и три годишен старец? Чакай малко — той се взря в кухненския часовник — наближава три. Ако не се върне до три и половина, ще се обадя в полицията.

Но баща му не се прибра и Милер позвъни в полицията. Не бяха регистрирани инциденти с ауди. В местните болници не бяха постъпвали възрастни пациенти след полунощ, а никой от приетите по-рано не се оказа бащата на Милер. Аудито беше намерено покрито със сняг на паркинга срещу градския културен дом. Ключовете бяха на земята, като че ли ритнати отдолу.

Бащата на Милер не беше открит.

 

 

Мексико сити. Април.

Седемдесет и две годишният Мартин Розенберг, излезе от синагогата, пъхна шапчицата в джоба на палтото си и се загледа към павираната улица. Тътенът от уличното движение по Пасео де ла Реформа, долитащ до него, наруши обзелото го спокойствие. В дясно светлините на древния замък на хълма Чапултепек проблясваха на фона на настъпващия мрак.

Той размени традиционния еврейски поздрав шалом с група млади хора, които излизаха от синагогата, и зави наляво. Апартаментът на сина му се намираше през няколко блока оттам — в една от старинните испански постройки, пръснати между високите жилищни сгради в този пренаселен район на Мексико сити. Синът му, както обикновено, му беше предложил да го закара до синагогата и да го върне обратно, но той държеше на разходките и казваше, че са важни за здравето му, а освен това харесваше тази част на града.

Зави зад ъгъла и продължи към добре осветеното авеню, което свързваше хълма Чапултепек с правителствените сгради.

 

 

— Не ме интересува на колко години е! — каза Аарон Розенберг. — Никога не се е бавил повече от час на връщане! — Той се разхождаше напред-назад пред големите френски прозорци на хола, които заемаха цяла стена. — Но вече минаха цели два часа!

Розенберг приличаше повече на испанец, отколкото на евреин с тънките си мустачки, орловия нос и тъмните искрящи очи. Рядко посещаваше синагогата, но правеше щедри дарения и познаваше равина, на когото се бе обадил преди четиридесет и пет минути и бе разбрал, че баща му си е тръгнал на свечеряване.

— Може да се е отбил на гости при някого — предположи жена му. Лицето й бе силно почерняло от слънцето. Тя беше на тридесет и осем години, с гъвкаво от ежедневните игри на тенис тяло. Носеше солиден златен часовник, тюркоазена огърлица и ярко червена пола и блуза в стил рустикана.

— На кого? И да се забави повече от два часа?

Видя фаровете на мерцедеса, който удари спирачки.

— Естебан се връща. Може да го е открил.

Но Естебан му докладва, че е проверил навсякъде, откъдето би могъл да мине баща му на връщане от синагогата. След това продължил да търси по всички улици в радиус двадесет блока оттам. Останалите прислужници се връщаха със същите тревожни новини, след като бяха обикаляли пеш.

— Продължавайте да го търсите!

Розенберг позвъни на всички болници в Мексико сити. Без резултат. В полунощ, след като хората от прислугата отново се бяха прибрали без да открият баща му, той наруши един от най-важните принципи в търговските си дела — стой по-далеч от полицията, освен ако не се налага да им дадеш някакъв подкуп — и се обади на един капитан, чийто дом на осем мили южно от града, край езерото Чалксо неотдавна бе реконструиран благодарение на Розенберг.

Месец по-късно баща му все още не беше открит.

 

 

Торонто. Май.

От прозореца на първа класа на самолета на Ер Канада Джоузеф Кеслер се взираше в ширналата се блестяща повърхност на езерото Онтарио. Дори от височина шест хиляди метра ясно различи един товарен кораб долу сред Големите езера. Близо до брега се виждаха надутите от вятъра и искрящи на слънцето платна на по-големи лодки. Кеслер знаеше, че водата е ледено студена, въпреки блесналото слънце. „Хората в платноходките долу трябва да са много запалени по този спорт.“ — мислеше си за тях със симпатия. Той самият умееше да доведе до край всяка своя идея и благодарение на това си качество бе превърнал малката „Провидънс електроникс“ в процъфтяваща компания, което го направи милионер преди да навърши четиридесет години. В момента обаче не бе отдаден на мисли, свързани с търговските му дела. Един съвсем личен въпрос не му даваше спокойствие и го подлудяваше. Не позволи това да проличи. Външно успяваше да запази самообладание. През целия полет се правеше, че разглежда някакви документи, макар и вътрешно да беснееше от яд. „Спокойно“ — повтаряше си той. — „Успехът зависи от търпението. Запази самообладание!“

Поне засега.

Под него се бе ширнало Торонто. Жилищните квартали се разпростираха по бреговете на езерото, а небостъргачите стърчаха в центъра на града. Почувства разликата в налягането, когато самолетът започна да се спуска. Шест минути по-късно се приземи на международното летище в Торонто.

Кеслер бързо мина през митницата.

— Нямам нищо за деклариране. Тук съм по работа.

Митничарите не провериха куфарчето и чантата му.

През една плъзгаща се стъклена врата излезе в шумния салон, огледа тълпата и се приближи до мускулест мъж, който имаше същата вратовръзка на червени и сини ивици, като неговата.

— Колко струва вратовръзката ви? — попита го Кеслер.

— А вашата?

— Някой ми я подари.

— А моята я намерих.

След като си казаха паролата, юначагата го попита:

— Имате ли багаж?

— Само това, което виждате.

— Тогава да се махаме оттук — каза мъжът с канадски акцент.

Излязоха на паркинга и се качиха в очакващата ги там кола. Скоро стигнаха до четирилентова магистрала и се отправиха на запад по аутобан 401.

Кеслер погледна назад към хоризонта, където се виждаха очертанията на Торонто.

— След колко време ще сме там?

— Един час.

— Всички ли дойдоха?

— Вие сте последен — отговори мъжът.

— Добре — Кеслер почувства, че гневът му се надига. За да не мисли за това, той посочи към обработените полета и редиците дървета покрай магистралата. — Нещо липсва.

— Да, рекламите.

— Правилно.

— Нарушават закона.

— Три пъти ура за Канада.

Кеслер си сложи слънчевите очила и загледа напред. Краткият разговор приключи.

 

 

След осемдесет километра стигнаха до входната магистрала на град Кичънър. Но вместо да тръгнат по нея, шофьорът отби встрани и се насочи към покрайнините. Накрая зави по чакълена пътека пред гаража на голяма къща, разположена на стръмния бряг на реката.

Кеслер излезе от колата и заразглежда имението. То бе заобиколено отвсякъде със залесени хълмове, имаше игрища за голф и тенис, сателитна антена, басейн. Обърна поглед към гаража, предвиден за пет коли, а след това към къщата. По таванските прозорци, кулите и фронтоните приличаше повече на сграда в Нова Англия, отколкото в Онтарио.

— Господин Холоуей знае къде да се настани — каза шофьорът. — Всичко това дължи, разбира се на…

Едно от двойните крила на входната врата на къщата се отвори. Показа се добре сложен мъж, среден на ръст, облечен със спортен костюм, който му стоеше отлично, и обут със скъпи маратонки. Беше към четиридесет годишен, с гъста вълниста коса, пращящ от здраве.

— Благодаря, Джон. Няма да имаме повече нужда от теб днес. Ако искаш, можеш да опиташ новите съоръжения във физкултурния салон и сауната. Пийни си и поспи.

— Благодаря ви, господин Холоуей.

Шофьорът се качи в колата. Холоуей слезе по гранитните стъпала пред къщата и протегна ръка на пристигналия.

— Джо? Или…

— Джоузеф — здрависа се Кеслер.

— Откога се каним да организираме тази среща. Имаме толкова общи теми. Жалко, че трябваше да чакаме неблагоприятното развитие на събитията да ни събере.

— Не бих го нарекъл точно така.

— А как?

— Проклета лудост.

— Целият свят е полудял. Затова предпочитам да живея тук. По-далеч от безумието — Холоуей посочи с изкривено лице към магистралата, скрита зад хълмовете. — Хайде, останалите също са много обезпокоени. Чакат ни.

 

 

Фоайето на къщата тънеше в мрак. Стъпките им отекваха по покрития с теракот под. Кеслер все още имаше нужда да се поуспокои и спря да разгледа един пъстър пейзаж, окачен на стената. Картината носеше подпис — Холоуей.

— На баща ми е — осведоми го Холоуей. — От „цветния“ период.

Това, че Холоуей спомена баща си, предизвика отново гнева на Кеслер. Откъм хола долитаха сърдити гласове. Предвождан от Холоуей, той влезе в стая, облицована с дъбова ламперия. Осемте мъже вътре прекъснаха разгорещения си разговор и обърнаха погледи към него. Кеслер също започна да ги разглежда. Бяха различни по ръст, тегло, външност, само по едно си приличаха — всички бяха на възраст около четиридесетте.

— Време беше — каза някой.

Други двама побързаха да се обадят:

— Тук съм от вчера.

— Тази среща уж беше много спешна!

— Полетът ми се отложи — отговори им Кеслер. — Дойдох веднага щом това стана възможно.

Тримата, които беше чул, говореха с акцент — испански, шведски, от западните щати на Америка. Измежду гласовете в хола бе различил още френски, британски, италиански, египетски и южноамерикански.

— Господа, моля за внимание. Ако започнем да спорим помежду си, ще помогнем на своя враг да осъществи и втората част на плановете си.

— Втора част ли? — намръщи се французинът.

— Какво имате предвид с това „своя враг“ — запита тексасецът. — Не може един човек да реализира сам всичко това.

— Съгласен съм — отвърна му Холоуей. — Не знам колко са, но са добре организирани и имат обща цел. Затова говоря за тях като за едно цяло, а и ние също трябва да действаме така единодушно.

— Съвсем вярно — подкрепи го италианецът. — Не можем да си позволим личните тревоги да ни отвличат от общата цел. Не трябва да се разединяваме. Нали затова се обединихме преди толкова години и продължаваме връзката си до ден днешен? Защото като група ние сме по-силни, отколкото всеки от нас взет поотделно. Много по-успешно ще можем да се защитим.

— Но не ние се нуждаем от защита — възкликна испанецът.

— Може би не физически — отговори му Холоуей. — Поне засега. Но психически? Ами ако не се задоволят само с това? Ако решат да преследват и нас, нашите жени и деца?

Всички го слушаха напрегнато.

— Това имах предвид, като говорех за „втората част“ на плана им — постоянно да ни държат в несигурност и под напрежение, да ни накарат да живеем в постоянен страх.

— О, боже — изохка пребледнял египтянинът.

— Разбирате ли?

— Да, „Нощта и мъглата“ се връщат отново.

— Какво ви става? — не можа да се въздържи Кеслер.

Всички учудено го погледнаха.

— Вместо да се потупвате по гърба колко добре сте направили, че сте поддържали връзка помежду си през всичките тези години, защо не признаете, че сте си навредили и сте се превърнали във врагове на самите себе си?

— За какво говориш?

— Давате ли си сметка как са ни разкрили? Трябвало е да проследят само един от нас и той ги е отвел до останалите.

— Вземахме предпазни мерки.

— Очевидно не много ефикасни. Ами сега в момента? Всички на едно място.

Американецът от западните щати пристъпи напред. Лицето му беше изкривено от възмущение.

— Баща ми никога не би си признал.

— Дори ако го подложат на мъчения? Едва ли — изрази съмнение Кеслер.

— Колко може да издържи един възрастен мъж? Ами ако са използвали медикаменти? Закъснях за срещата и можеше изобщо да не дойда. Тук съм, за да ви предупредя. Вие имате също толкова вина, колкото и онзи, който е извършил всичко това. Не трябва да поддържаме връзка помежду си. Не искам да ви виждам повече, нито пък вие да ме търсите.

— Така няма да си помогнем много — отвърна му Холоуей. — Ние ще продължим да живеем в опасност, а и бащите си не ще можем да върнем.

— Вече почти съм се примирил, че е мъртъв.

— Аз не се предавам така лесно — отвърна му Холоуей. — Но дори и да си прав? Ако твоят и моят, както и бащите на всички останали са мъртви? Трябва ли да оставим нещата така?

— О, копелетата ще си платят, повярвайте ми.

— Значи имаме общи планове, които трябва да обсъдим.

Кеслер пристъпи бързо напред.

— Нещо конкретно ли имаш предвид?

— Да. Изглежда не си забелязал. Ти не си единственият член на групата, който се е колебаел дали да дойде. Двама отказаха. В известен смисъл най-важните членове.

Кеслер смутено огледа присъстващите и разбра всичко.

— Тяхното идване тук бе от съществено значение за реализиране на онова, което имах намерение да предложа — каза Холоуей.

Кеслер кимна разбиращо с глава.

— Липсват Сет и Ледената висулка.

 

 

Сидни, Австралия. Юни.

Катедралата „Свети Андрей“, основите на която бяха положени през 1819 година, беше толкова внушителна, колкото се описваше в пътеводителя. Кеслер се разходи из нея. Стъпките му отекваха в полумрака. Разгледа куполите, възхити се от стъклописите и излезе. Яркото слънце го заслепи и го накара болезнено да премигне. По „Джордж стрийт“ стигна до градския културен дом, в който се провеждаха концерти и конференции, както се поясняваше в пътеводителя. След като се поразходи колкото се полага за един турист, отиде до ъгъла, взе такси и се насочи към един от множеството ресторанти с източна кухня, с които се славеше Сидни. Там имаше среща със свой делови партньор, но нарочно отиде по-рано. Отправи се към една телефонна кабина и набра номера, който му бе дал Холоуей. Отсреща се чу мъжки глас.

— Магазин за принадлежности за водни спортове „Бонди Бийч“.

— Господин Пендълтън, моля.

— Синът или бащата.

— Без значение.

— На телефона Пендълтън младши.

— Господин Пендълтън, в Австралия имате ли ледени висулки?

Последва упорито мълчание и за момент Кеслер помисли, че отсреща затвориха телефона.

— Господин Пендълтън?

— Кой се обажда?

— Приятел.

— Клиентите ме чакат. Моята работа е да давам под наем и да продавам сърфове. Освен това продавам и зареждам леководолазни апарати. Никакви ледени висулки не ме интересуват. Нито пък хора, които задават глупави въпроси.

— Почакайте. Може би трябва да чуете едно име. Томас Конрад. Пощенска кутия 438.

Отново последва мълчание. Когато най-после заговори, гласът на Пендълтън звучеше приглушено, сякаш беше поставил ръка на устата си.

— Какво искате?

— Да се срещнем. Очевидно е, че ако исках да ви причиня нещо лошо, нямаше да ви се обадя и по този начин да ви накарам да застанете нащрек.

— Вие сте от тях, нали?

— Казвам се Кеслер.

— О, боже. Мисля, че дадох ясно да се разбере. Не искам да имам нищо общо с…

— Случиха се някои неща. Обстоятелствата ме принудиха да дойда.

— Вие сте тук в Сидни? О, Света Богородице!

— Обаждам се от един ресторант. За първи път съм тук. Няма начин този телефон да се подслушва.

— Но вие знаете името ми и къде да ме търсите! Ако са ви проследили…!

— Взех мерки.

— Мерки? — в гласа на Пендълтън прозвуча презрителна нотка. — Ако бяхте толкова сигурен, че не са ви проследили, щяхте направо да дойдете, а не да ми звъните по телефона.

— Не ми се щеше да рискувам да идвам лично. Ако внезапно ви бях изненадал, можеше да се изплашите и да не ми дадете възможност да ви обясня.

Пендълтън изруга.

— Опитах се да покажа добрите си намерения — каза Кеслер. — Моля ви, ние наистина трябва да се срещнем. Колкото по-скоро го направим, толкова по-бързо ще напусна страната.

— Но не тук.

— Имате предвид магазина ли? Не, разбира се. Не бих искал да ви излагам на опасност.

— Не си записвайте нищо — помоли Пендълтън — в четири следобед…

 

 

След като даде инструкции, Пендълтън затвори телефона. През цялото време бе говорил тихо, така че помощникът му, зает с клиент отпред в магазина, не би могъл да чуе нищо. Въпреки че съзнаваше това, почувства, че над него надвисва опасност. С този директен разговор бе нарушено едно от свещените правила, на които го бяха учили.

„Господ да ме пази от аматьори!“ — помисли си той и излезе от стаята си, мина покрай един рафт с водолазни костюми и се престори на заинтересуван от покупката, която се канеше да направи клиентът.

— Този е последна дума на модата. Няма да имате проблеми с температурата под водата — препоръча го Пендълтън на клиента. — Никакви проблеми. Ако не ви е точно по мярка, елате, ще го сменим.

Въпреки че беше дошъл с баща си в Австралия преди близо десет години, Пендълтън продължаваше да говори с американски словоред. Тук го намираха за странен. Това го устройваше. Понякога можеше да останеш незабелязан като стоиш настрана. Като местен жител създаваше илюзията за човек, който никога не напуска околността, освен когато участваше във водолазни експедиции от време на време. По този начин отсъствията му лесно намираха обяснение.

Той махна за довиждане на клиента, потупа своя помощник по гърба — „Голям удар!“ — и се върна в стаята си, но веднага излезе от задната врата. Дори и извън сезона, Бонди Бийч беше изненадващо оживен. Туристи, няколко запалени сърфисти, хомосексуалисти, които правеха упражнения за мускули. С фланелената си риза, избелели джинси и платнени обувки (без колан, без чорапи и връзки на обувките), Пендълтън не се различаваше много от плажните гларуси. Вярно, че малко беше попреминал възрастта. Но дори и на четиридесет години би могъл успешно да съперничи на „гларусите“ с изрусялата си на слънцето, разрошена от вятъра коса, бронзовия загар на лицето, железните мускули на ръцете и гърдите. Но нямаше желание да се прави на такъв.

Потърси с поглед баща си на плажа и го видя да маже с восък една дъска за сърф и да приказва с важен вид на младежите, които го бяха наобиколили.

Пендълтън почувства прилив на нежност. Слезе по стълбите от задния вход на магазина, мина по пясъка и отиде при баща си.

Вълните заливаха плажа. Студеният вятър носеше мирис на сол. Пендълтън почтително изчака баща си да доразкаже на своите слушатели за огромните вълни преди пет години. Старият Пендълтън беше висок колкото сина си, също така мускулест и въпреки че беше на седемдесет и две години, със сбръчкано от възрастта и изсушено от слънцето лице, бе запазил строгата си красота. Мъжът вдигна поглед към сина си.

— Възникна един малък проблем, татко. Трябва да поговорим.

— Ако наистина е така наложително — с леко подигравателен тон, разочаровано въздъхна бащата.

— Боя се, че да.

— Скоро ще се върна, момчета.

— Един от старите ти приятели току-що ми се обади по телефона. Той е тук в града.

Пендълтън тръгна с баща си към магазина. Този път въздишката на по-възрастния мъж не беше престорена.

— Казах на тези глупаци да стоят по-далеч от мен. Никога не съм одобрявал идеята да поддържаме връзка. Ако не беше онзи свещеник, отдавна да съм разрешил проблема.

— Искаше да се срещнем. Може би се е случило нещо лошо.

— Сигурно има нещо, щом е дошъл чак дотук. Светът е малък, човек не може да се скрие.

— И писмото, което ни изпратиха миналия месец…

— Искаха да се срещнем в Канада — презрително изпуфтя баща му. — За глупак ли ме мислят?

— Май че те са глупаците. Но сега нямам избор. Не мога да го оставя да ми идва в магазина, затова трябва да се срещнем някъде другаде.

— Но за пръв и последен път. Накарай го да разбере това.

— Исках да те предупредя… Бъди внимателен, докато ме няма.

— Ледената висулка винаги е нащрек.

— Знам — усмихна се синът и прегърна баща си.

 

 

Кеслер почувства, че е изнервен, влизайки в ботаническата градина на Сидни точно в четири, както се бе уговорил. Струваше му се, че не е достатъчно убедителен, когато внезапно напусна деловата среща насред важни разговори и се оправда с неразположение. Въпреки че причината за идването му в Австралия не бе точно бизнесът, той му служеше за прикритие. Единствен той от групата, която неотдавна се бе срещнала в Канада, имаше повод да пътува до Австралия, без да събуди подозрение. Но сега, като излезе от преговорите, на които се решаваше отдавна обсъжданото сътрудничество между неговата електронна компания и подобна австралийска фирма, без да иска привлече вниманието към себе си. Връщайки се назад към разговора с Пендълтън, му се щеше да бе настоял срещата да се проведе по-късно, но от друга страна онзи с такава неохота се съгласи, че Кеслер нямаше друга възможност.

Минавайки по една пътека покрай екзотични растения, Кеслер не можеше да се освободи от чувството, че въпреки предпазните мерки, е бил проследен. Не само до тази градина, а още от Америка. „Аз все пак съм бизнесмен, а не експерт по задкулисни игри“ — мислеше си той. — „Може би баща ми би могъл“ — той без малко да добави: „ако беше жив“, но се опита да гледа по-бодро на положението — „да се справи със ситуацията, но аз никога не съм бил обучаван за такива случаи“.

Все пак си каза, че няма да сгреши, ако се опира на здравия си разум. „Не се оглеждай, за да провериш дали не те следят. Безследното изчезване напоследък на хора от кръга означаваше, че врагът е отлично организиран и опитен. Ето защо «опашката» — както я наричаха в криминалетата — със сигурност няма да е толкова неопитна, че да се остави да разбера, че съм следен“. Кеслер се движеше с пътеводител в ръка. Въпреки че едва се въздържаше да не погледне импулсивно назад, той упорито се правеше, че чете в книгата и с интерес разглежда растенията пред него. Пътеката продължаваше напред. Стигна до една заобиколена от храсти пейка и спря, като се обърна на запад, очевидно за да види сградата, която според пътеводителя бе Правителствената резиденция, в която живееше губернаторът на Нов Южен Уелс. В действителност се спря там, защото така му бе поръчал Пендълтън.

Поведението на Пендълтън също го безпокоеше. На времето бащата на Пендълтън — Ледената висулка — е бил един от мъжете, които са всявали голям страх в Европа. Въпреки че би трябвало да е вече към седемдесетте, можеше да се предположи, че все още е много опасен. Според слуховете — с източник Холоуей — на сина на Ледената висулка също трябваше да се гледа с нужното уважение, защото бе обучен от собствения си баща. Мястото на тази среща — открито и оживено, очевидно бе съзнателно подбрано, защото забележителностите щяха да служат за прикритие. В случай на нужда можеше да се избяга в много посоки, но това означаваше още, че синът на Ледената висулка, би могъл да бъде не по-малко опасен за него от самия враг.

Както му бе наредено, Кеслер седна на пейката. Откъм храстите, където пътеката завиваше и продължаваше, се чу гласът на мъжа, с който бе разговарял по телефона:

— Е, добре. Дойдох на срещата. А сега, да свършваме по-бързо.

Кеслер изпита инстинктивно желание да обърне глава по посока на храстите, откъдето идваше гласът, но онзи сякаш разбра това и го предупреди:

— Гледайте право напред. Към Правителствената резиденция. Ако видите, че някой се приближава, спрете да говорите. И само най-същественото.

Кеслер преглътна и заговори.

 

 

Облечен в екип за бягане, Пендълтън седеше на пейката от другата страна на храстите и бършеше изпотеното си чело като човек, който има нужда от почивка. Той се взираше на север, където се виждаше Държавната музикална консерватория, чието строителство бе започнало през 1819 година. Прииска му се да бе живял в онези времена, когато всичко е било някак по-простичко. Без сателитни комуникации. Без компютри. Без реактивни самолети, които правеха Австралия така лесно достъпна. „Светът е малък, човек не може да се скрие“ — бе казал баща му. Разбира се, Пендълтън трябваше да признае, че ако ги нямаше всички тези съвременни комуникации и възможности за пътуване, търговията им нямаше да процъфтява.

Когато от другата страна на храстите Кеслер, когото той също не виждаше, му обясни всичко, лицето му се изопна.

— Какво? Всички ли? Просто се изпариха? Но, защо, за бога, това не бе изяснено в съобщението?

— Не съм го изпратил аз — отговори Кеслер. — И на мен ми се стори мъгляво, но разбрах, че трябва да бъдем предпазливи. Освен това баща ми също изчезна и аз разбрах подтекста на думите „неотдавнашните загуби“.

— Подтекст ли? — въпреки че Пендълтън снижаваше гласа си, той прозвуча като вик. — Ние решихме, че някой от старите познати на баща ми е починал! Че ни канят на панихида! А не сме дошли чак в Австралия, та да рискуваме да се разкрием като тръгнем за Канада — да пием за умрелите и да проливаме сълзи!

— Значи с баща ви всичко е наред?

— Благодарение на вас, не! Да биете толкова път! А може би нашите преследвачи са по петите ви!

— Нямам друг избор, трябваше да рискувам.

— Защо?

— Почакайте, някой идва.

Пендълтън се подвоуми дали да остане или да изчезне.

— Две деца с куче. Отбиха се в друга посока. Всичко е наред — каза Кеслер.

— Отговорете ми! Защо сте тук? Ясно дадохме да се разбере, че не желаем да имаме нищо общо с останалите.

— Холоуей ме предупреди, че точно така ще реагирате. Знам, че Ледената висулка никога не се е отличавал с голямо пристрастие към групата. Но те настояха.

— Въпреки нашето категорично желание? И възможността да ни изложите на опасност?

— Имаме едно предложение — отвърна Кеслер. — Ако Ледената висулка не изпитва привързаност към старите си приятели, нито съчувствие към изпадналите в беда, то, може би той — или вие — бихте променили мнението си по някаква друга причина.

— Едва ли…

— Например, ако ви предложим пари. Всички от групата са достатъчно богати. Имаме средства. Ние знаем с какво се занимавате вие и баща ви. Ще ви платим много добре, за да откриете къде са бащите ни. А ако — приглушено добави Кеслер, — Господ да ми прости, че не само го мисля, но и го казвам на глас — ако са мъртви, искаме да отмъстите за тях.

— А, такава ли била работата? Били сте толкова път, за да ме наемете да отмъстя?

— Нищо друго не можахме да измислим.

— Не, не мога. Невъзможно е.

— А парите…

— Вие не разбирате. Твърде рисковано е.

— Но при тези обстоятелства… Става дума за стари приятели…

— И сами да си навлечем белята, а може би вие вече сте го сторили? Тръгвам си — Пендълтън стана от пейката. — Отговорът е „не“.

— Отседнал съм в пансиона „Капитан Кук“! Помислете все пак! Може да промените мнението си!

— Няма да стане — Пендълтън си тръгна.

— Почакайте! — обади се Кеслер. — Трябва да знаете още нещо!

Пендълтън спря.

— Кардинал Павелич!

— Какво му е?

— Също изчезна.

 

 

Пендълтън тичаше надолу по песъчливия склон към плажа Бонди Бийч. Чувстваше тежест в гърдите си. Беше 5.30. Спортният костюм бе плътно прилепнал към тялото му. На няколко пъти се прекачи на различни таксита, за да избяга от евентуални преследвачи. Последното попадна в задръстване близо до плажа, затова той плати на шофьора и се втурна навън.

Имаше толкова много причини за безпокойство. Не само опасността, която представляваше идването на Кеслер. Нито тревожната информация за изчезването на кардинала. Най-много се притесняваше да не би и баща му да бъде отвлечен като останалите. Трябваше да го предупреди навреме.

Позвъни от един уличен телефон близо до ботаническата градина, но никой не се обади — нито в магазина, нито в къщата край океана, където живееха с баща си. Помисли си, че помощникът му е затворил по-рано, въпреки че това никога не се бе случвало. Опита се да си внуши, че баща му още не се е прибрал от плажа, макар да знаеше, че той винаги се връща за новините в пет часа по телевизията. Малко по-късно отново позвъни в магазина. Този път чу автоматично предаваното стандартно съобщение, че линията е повредена. Почувства режеща болка в стомаха, сякаш бе погълнал натрошени стъкла.

Най-после стигна до пясъчната ивица и въпреки че стичащата се от челото му пот затрудняваше виждането му, погледна към редицата от сгради, построени край океана. Оттук би трябвало да различи своя магазин сред останалите — ресторанта на самообслужване, станцията за зареждане на моторници и будките за сувенири, но някакво хаотично суетене насам-натам скриваше всичко. Полицейски коли, огромна тълпа, пожарни, виещо се кълбо дим.

Усети кръвта да пулсира в слепоочията си. Разбута тълпата и се спусна към обгорелите останки от магазина. Санитарите откарваха покрито с чаршаф тяло към линейката. Като блъсна един полицай, който му викна да спре, Пендълтън дръпна чаршафа от лицето на трупа. То беше така обезобразено, че наподобяваше едновременно разтопен восък и смачкан хамбургер. Друг полицай се опита да го избута встрани, но Пендълтън яростно се освободи и хвана трупа за лявата ръка. Пръстите бяха обгорели, върху тях не се виждаше пръстен. Помощникът му не беше женен. А Пендълтън-баща, макар и вдовец, продължаваше да носи венчалната си халка.

Пендълтън престана да се съпротивлява на опитите да го изведат оттам.

— Мислех, че е баща ми.

— Какво общо имате с мястото? — запита го един полицай.

— Магазинът е моя собственост. Баща ми. Къде е?

— Открихме само една жертва. Щом това не е баща ви…

Пендълтън се изскубна и хукна, разбутвайки тълпата. „Трябва да стигна по-скоро до къщата!“ Дробовете му се пълнеха с лютив дим. Той се спусна край една полицейска кола, бързо премина покрай другите постройки и се заизкачва по песъчливия склон. Миризмата на обгоряла плът, която до преди малко чувстваше в ноздрите си, отстъпи място на вкуса на метал в устата му. Къщата се намираше на скалист склон на около четвърт миля от магазина. Това бе една модерна постройка от стъкло и секвоя, заобиколена от дървета, които я предпазваха от вятъра. Едва когато наближи, осъзна, че може би го грози опасност. Но това нямаше значение. Бързо влезе вътре през задната врата и се ослуша да чуе звука от телевизора в кухнята. Там баща му имаше навик да гледа телевизия, докато си пийва вино и приготвя вечерята. В кухнята цареше тишина, печката не работеше. Той извика баща си по име, но не получи отговор. Претърси цялата къща, но от него нямаше и следа.

Пендълтън грабна телефонния указател от спалнята на баща си, бързо откри номера на пансиона „Капитан Кук“ и набра.

— Моля, свържете ме с господин Кеслер.

— Един момент… Съжалявам, но господин Кеслер е напуснал пансиона.

— Не може да бъде! Кога?

— Сега ще проверя, господине. В четири следобед.

Пендълтън потрепера конвулсивно и седна до телефона. Срещата му с Кеслер беше в четири часа. Как е могъл точно тогава да напусне пансиона?

„Дали Кеслер има нещо общо с изчезването на баща ми?“

Не, не се връзваше. Ако беше замесен, нямаше да му съобщи за пристигането си, още повече да иска среща. Освен ако…

Подозрението се усилваше. Може би Кеслер е послужил само за отвличане на вниманието — да раздели бащата от сина, за да могат по-лесно да хванат Ледената висулка.

Можеше да има и друго обяснение, но то едва ли бе по-утешително. Някой друг би могъл да плати сметката в пансиона по същото време. За да засили чувството, че са жертви на организиран терор. „В такъв случай“ — мислеше Пендълтън — „логично е да се предположи, че следващият… ще съм аз“.

Професионалните навици надделяха над чувствата. Извади пистолета на баща си от чекмеджето, провери дали е зареден, след което отиде в стаята си и взе още един пистолет. Отново огледа къщата, този път по-обстойно, като надникна във всяко кътче. Вече не търсеше баща си, а някой външен натрапник.

Телефонът иззвъня. Той се спусна към него и вдигна слушалката със слабата надежда, че може да е баща му. Отсреща затвориха.

Мускулите му се изопнаха. „Грешен номер? Или врагът иска да разбере дали съм си вкъщи?“

Трябваше да се подготви за най-лошото. Бързо съблече спортния си костюм и си сложи топли вълнени дрехи. Дърветата хвърляха сенки в здрача. Ниско приведен излезе от къщата и отиде до една висока скала наблизо откъдето можеше да наблюдава сградата.

Включи се автоматичното осветление, телефонът отново иззвъня; едва се чуваше. След втория сигнал спря. Преди да излезе, той включи телефонния секретар, който щеше да отговори на отсрещната страна да остави съобщение. Ужасно му се искаше да разбере дали не е баща му, но не можеше да рискува да се върне в къщата, за да прослуша записа. Беше предвидил такъв вариант и взе със себе си безжичния телефон, като го изключи да не звъни, за да не разкрие местоположението му на скалата. Включи го и ясно чу отговора на телефонния секретар. Но както и преди, някой затвори.

В двора влезе полицейска кола — вероятно във връзка с пожара в магазина — макар че не приличаше много на такава. Полицейският служител почука на вратата и се опита да я отвори, но Пендълтън я бе заключил. Той заобиколи и отиде до задната врата, почука и отново се опита да влезе, но като не успя, се качи на колата и потегли. Никой друг не се приближи.

Баща му беше изчезнал! Също както бащите на останалите. Но за разлика от тях, Пендълтън младши не бе само представител на следващото поколение, не беше аматьор. Ледената висулка го бе обучил за свой заместник.

„Един ден врагът ще се върне“ — бе го предупредил той.

Да, точно така се случи. И отвлече баща му.

„Значи сега е мой ред!“ — Пендълтън вътрешно изкрещя.

Той бе отказал да се замеси в работата, която му предлагаха синовете на останалите членове на групата, за да не навреди на баща си. Но вече нямаше кого да пази. „Ще се заема с това! Но не по «поръчка»! Това е личен проблем! Ако до утре баща ми не си е у дома, ще ви дам да разберете, копелета такива, макар и след четиридесет години!“

„Ще отмъстя за Ледената висулка!“

„И за себе си!“