Дейвид Морел
Петата професия (93)

11.

— Допусках такава възможност, но не го вярвах. — Савидж караше като луд и задминаваше всяка кола, която се изпречваше на пътя му. — Това е логичното продължение на jamais vu. Една ужасяваща възможност. Досега успявах да убедя себе си, че страховете ми са били напразни, че фалшивите ми спомени са свързани само с планинския комплекс „Медфорд Гап“ и болницата в Харисбърг. Но сега? По дяволите, този мъж и тази жена са моите родители. Израснал съм в тази къща. Видях майка си преди година. Беше съвсем като тази жена. Ако беше жив баща ми, щеше да изглежда като този мъж!

Рейчъл и Акира мълчаха.

— Не ми ли вярвате? — попита ги Савидж. — Мислите, че си избрах някоя къща напосоки и просто нахълтах вътре?

— Не, аз ти вярвам — отвърна Акира. — Само че…

— Какво? Нали знаеш, че и теб видях да умираш. Трябва да ми вярваш и за всичко останало.

— Мисля, че знам какво има предвид Акира — намеси се Рейчъл. — Той не иска това да е истина. Когато говорихме снощи, ти каза… предполагам под влиянието на преумората и стреса. Най-сетне разбрах, дори нещо повече — чувствам го. Ако спомените ви са били изцяло променени, вие няма на какво да се опрете. Ще се съмнявате във всяко нещо, в което досега сте били сигурни.

— Ето защо сме тръгнали за Литъл Крийк, Вирджиния — каза Савидж. — За да открием в какво друго не мога да съм сигурен.

Гористата местност отстъпи място на блата, които на свой ред бяха сменени от плажове.

Южно от устието на залива Чезапийк Савидж зави на запад и пое по шосе номер 60. След две мили стигнаха морската военновъздушна база „Литъл Крийк“.

— Боже, колко е огромна! — възкликна Рейчъл.

Зад очертанията на самата база се виждаха жилищни и административни сгради, игрище за голф, множество тенис кортове, зони за отдих, възстановителен център и открит басейн, яхтклуб и езеро с лодки и водни колела. Впечатлението се допълваше и от рояците служещи, както и от тридесетината кораба в пристанището.

— Колко моряци има тук? — попита Рейчъл безкрайно озадачена.

— Девет хиляди. Има и още три хиляди волнонаемни, които живеят тук. „Моряци“ е доста условен термин. Някои служат в традиционните формирования. Не са много тези, които се числят към специалните части. Това е източната тренировъчна база на SEAL.

Той оглеждаше базата с гордост.

— Точно така си я спомнях — в гласа му се долавяше страх. — Бързах да стигна дотук. Сега вече не искам…

След известно колебание той излезе от колата и се отправи към часовите. Слънцето беше съвсем ниско. Сърцето му биеше учестено.

— Да, господине? — часовоят го погледна строго.

— Бих искал да видя капитан Джеймс Макинтош.

— По какъв въпрос, господине?

— Приятели сме. Не съм го виждал от години. Минавам оттук и реших да го потърся.

Часовоят го огледа внимателно.

— Не искам да влизам в базата — поясни Савидж. — Няма да нарушавам правилата за безопасност. Кажете му, че съм дошъл. Ако не иска да ме види, здраве да е.

— Кое подразделение, господине?

Пулсът му се ускори.

— Значи е още тук?

— Не съм упълномощен да ви давам сведения, докато не ми кажете къде служи.

— В тренировъчната база на SEAL.

Часовоят отново го изгледа.

— Изчакайте тук, моля.

Той влезе в съседното помещение. През отворената врата Савидж видя как онзи вдигна слушалката. След минута мъжът се върна.

— Господине, капитан Макинтош не е в базата. В момента ползва двадесет и четири часовата си почивка.

— Казаха ли ви къде е отишъл?

— Не, господине.

— Естествено. Благодаря ви все пак. Ще опитам да го намеря утре.

Савидж се върна унило към колата и обясни на Акира и Рейчъл:

— Не съм в настроение да чакам. Мисля, че знам къде да го намеря.

Все така в лошо настроение Савидж излезе от базата и насочи колата към Вирджиния Бийч.