Дейвид Морел
Петата професия (74)

7.

Четвъртият мъж размаха своя меч катана. Стоманата изсвистя, удари Камичи през кръста и продължи, като че беше минала през въздух. Разполови тялото му на две части, които отхвръкнаха на различни страни.

Шурна кръв. Вътрешностите му се пръснаха по пода.

Акира изрида от обида и се втурна да разсече гръкляна на нападателя преди да е посегнал отново.

Твърде късно. Онзи вече замахваше към него, стискайки меча здраво в ръце.

Савидж агонизираше на пода, но му се стори, че Акира успя да отскочи встрани навреме и да избегне удара. Но мъжът не замахна втори път. Вместо това Савидж видя как главата на Акира се отдели от раменете му.

Как кръвта бликна от оголения му врат.

Как тялото му се задържа около три ужасни секунди преди да се строполи.

Главата му тупна като тиква, търколи се и спря точно пред него. Закрепи се на основата си, като очите останаха на едно ниво с неговите.

Бяха отворени.

Стори му се, че премигнаха.

Савидж изпищя.

Той се бореше като обезумял да преодолее болката, да раздвижи крайниците си и да ги повдигне. След като не беше успял да защити Камичи и да помогне на Акира, трябваше поне да отмъсти за смъртта им преди убийците да го открият.

В същия миг усети как го притискат нечии ръце и започна да се мята още по-силно. Ръцете се увиха около него. После притиснаха неговите ръце зад гърба, като едва не му изкараха въздуха.

— Не — каза Акира.

Савидж продължаваше да се съпротивлява.

— Не — повтори японецът.

Изведнъж той спря. По гърба му полазиха студени тръпки, макар целият да беше потънал в пот.

„Акира!“

„Това е невъзможно!“

„… прегръща ме силно.“

„Не! Ти си мъртъв!“

Акира отмести лицето си малко назад. В тъжните му очи се четеше тревога — очите, които току-що беше видял да премигват, след като отсечената му глава се търкулна към него и остана на пода.

Акира повтори отново, този път шепнешком:

— Не.

Савидж бавно се огледа наоколо. Образът на потъналия в кръв коридор в „Медфорд Гап“ се разсея и отстъпи място на някаква приятно обзаведена стая. Осъзна, че се намира в апартамента на хотела близо до Пето Авеню.

Беше почти тъмно. Светеше само една слаба крушка в ъгъла до вратата за коридора.

Савидж въздъхна и се успокои.

— Вече съм по-добре — каза той.

— Сигурен ли си? — Акира продължаваше да го държи.

— Сънувах кошмар.

— Не се и съмнявам, че е същият като моя. Можеш да вържеш краката си.

Савидж кимна.

Акира се дръпна и той се отпусна обратно на дивана.

Вратата към спалнята се отвори и Рейчъл се показа. Погледна въпросително и бързо се приближи към тях. Беше облечена с къса синя нощница, която подчертаваше бюста й. От резките й движения краищата на нощницата се разтваряха.

Този факт явно не я смущаваше. Акира и Савидж също не му обърнаха голямо внимание. Тя беше част от отбора.

— Чух те да викаш — обърна се тя към Савидж. — Какво става?

— Сънувах кошмар.

— Онзи кошмар ли?

Той кимна, а после се вторачи в Акира.

— И аз го сънувам — каза японецът. — Всяка нощ.

Савидж смутено продължаваше да се взира в него.

— Мислех, че след като вече се срещнахме, този сън ще си отиде.

— И аз така си въобразявах.

— Опитвах се да не говоря за това — обезсърчено размаха ръце Савидж. — Още не мога да преодолея убеждението си, че те видях мъртъв. Виждам те пред себе си на сън! Чувам гласа ти! Ако поискам, мога да те пипна! И все същото. Вече сме заедно от няколко дни, но съм убеден, че преди шест месеца те видях как умираш.

— А аз видях теб. Когато започна да се съмнявам в това, винаги си спомням тези шест мъчителни месеца. Белезите по ръцете и краката ми напомнят за това.

Савидж разкопча ризата си и показа двата хирургически белега, единия отляво под ребрата, другия отдясно над тазобедрената кост.

— Трябваше да ми извадят далака и апендикса, защото бяха разкъсани.

— И моите трябваше да бъдат извадени по същата причина — Акира вдигна дрехите си нагоре и показа своите белези.

— Е, вече знаем… имаме доказателства… за насилието над вас — каза Рейчъл. — Очевидно обаче, че вашата „смърт“ — по-точно тази част от вашия сън — е наистина само сън.

— Не разбираш ли, че в това няма логика? — попита Савидж. — Това, че Акира е жив, не променя нищо. Аз знам какво съм видял. По-лошо е от така нареченото deja vu или зловещото чувство, че си преживял това и преди. По-скоро ми прилича на обратната ситуация. Не знам как да я опиша. Може би jamais vu, т.е. това, което смяташ, че си видял, в действителност не се е случило. И все пак се е случило. Това, което виждам сега, е невъзможно. Искам да разбера защо срещу мен стои призрак.

— Не си единственият.

— Но Греъм е мъртъв. Кой друг може да ни каже какво се е случило? Как ще открием отговора? Откъде да започнем?

— Защо не… — не се доизказа Рейчъл.

— Да? Продължавай — подкани я Савидж.

— Просто си мислех да ви предложа…

— Доста добри предложения ни даде напоследък — окуражи я и Акира.

— Не е ли очевидно? — Рейчъл потръпна и продължи. — От всичко, което съм чула досега знам, че и двамата мислите непрекъснато за това, но го отхвърляте като невъзможно.

— Какво е то? — попита Акира.

— Трябва да отидете там, където е започнало всичко това преди шест месеца. Мястото, за което непрекъснато говорите.

— Планинският комплекс „Медфорд Гап“.