Дейвид Морел
Петата професия (137)

18.

Стигнаха централния вход на пететажната сграда, която напомняше на японски замък. Вратата беше отворена.

Савидж застана от едната страна, а Акира от другата. Оглеждаха вътрешността, в случай че не всички убийци си бяха тръгнали. А може и някой от охраната на Шираи да е оцелял и да си помисли, че те също са от убийците.

Не откриха нищо подозрително и се промъкнаха вътре. Приведени, те тръгнаха отново в противоположни посоки. Държаха напрегнато пистолетите и се въртяха на всички посоки, за да могат да реагират навреме при нужда.

Нищо не ги заплашваше.

Защото всички бяха мъртви. Големият хол, облицован с опушено тиково дърво и свещници, направени във формата на японски фенери, беше осеян с трупове.

Савидж наведе пистолета си надолу. Тръпчивият мирис на кръв и екскременти, както и видът на толкова мъртви, едва не го накара да повърне.

Вдясно от вратата петима души лежаха в локви кръв. Трима други бяха проснати зад тях. Следващите четирима бяха вляво до стълбището, което беше абсолютно същото, както и в „Медфорд Гап“.

— Боже мой — каза той и се насили да продължи. — Колко ли още ще намерим?

Те с ужас претърсиха съседните стаи, където намериха още мъртви.

— Това е прекалено много… — каза Савидж и се подпря на стената зад него. Там, редом с мечовете, висяха рисунки направени с туш. Изкуството на мира и войната. Той избърса потта от челото си и продължи: — Участвал съм в толкова сражения, че дори не мога да ги изредя всичките. Убивал съм толкова пъти, виждал съм толкова хора да умират. Но това тук е прекалено много. Когато всичко свърши, когато най-сетне ще можем да се оттеглим, ще приветствам това, което ти самият нарече избавление.

— Искам само едно… Спокойствие — довърши Акира.

— Да, и край на непрестанната заплаха.

— Винаги ще съществува някаква заплаха. — Меланхолията в гласа на Акира се усили. — Така е устроен светът.

— Разликата е — въздъхна Савидж, — че няма повече да рискувам живота си за непознати. Само за Рейчъл.

— Все още си под влияние на нашето обучение при Греъм. Искаш да се грижиш за някого. Отсега нататък аз сам ще си бъда Главен. Ще защитавам себе си.

— Ще бъдеш много самотен.

— Но не и с приятел като теб.

Савидж сякаш бе залян от топла вълна.

— Наистина ли правилно чух? Нарече ме приятел.

Акира направи един жест с ръка, който означаваше, че въпросът е приключен.

— Трябва да намерим Шираи.

Тръгнаха към стълбището. Заобиколени от смърт, потиснати, те се отправиха нагоре, прекрачвайки непрекъснато през мъртви тела.

На площадката се обърнаха и продължиха по витата стълба.

— Тази стълба напомня ли ти нещо? — попита Савидж с пресипнал глас.

— Стълбището от планинския хотел.

Стигнаха следващия етаж.

И тук беше пълно с тела.

— Няма ли да има край? — въздъхна Савидж.

— Ако той не е в тази постройка, ще трябва да претърсим и останалите — отвърна Акира. — Няма значение колко време ще ни отнеме.

Савидж насочи пистолета наляво, после надясно. И от двете страни имаше коридор, който изглеждаше безкраен.

— Сигурно е свързан с останалите сгради — предположи Акира.

Мъртвата тишина изпълваше пространството и сякаш притискаше Савидж. Той едва си поемаше въздух.

— Виж как са разположени стаите… Вместо врати има плъзгащи се плоскости.

— Същата подредба, както в „Медфорд Гап“.

— Аз знам къде ще намерим този Камичи-Шираи.

— Къде?

— Където винаги е бил в кошмарите ми! Където беше и преди! Макар, че никога не е бил там! — Савидж посочи нагоре към стълбите. — На третия етаж. Там беше стаята му. Там ще го намерим. И преди беше там. И сега ще бъде там.

Те тръгнаха нагоре.