Дейвид Морел
Петата професия (97)

15.

Чуха воя на сирените в нощта. Макар и прекалено развълнуван, Савидж се опитваше да спазва ограничението на скоростта и да не привлича внимание. Рейчъл се беше сгушила на пода до него, а Акира беше легнал на пода отзад.

— Не мисля, че някой ни видя, като се качвахме — каза Савидж. — Така че не знаят номера и модела на колата.

— Но ще търсят двама мъже и блондинка, единият японец — отбеляза Рейчъл. — Харолд ще им каже. Ако някое от ченгетата приближи, ще ни види как се крием на пода.

— На дневна светлина да — каза Савидж, — но през нощта едва ли. Няма да ви забележи, освен ако не насочи към вас фенерче.

Савидж се опитваше да я успокои, но истината беше, че фаровете на колите срещу тях и уличните лампи понякога наистина ги осветяваха. Той гледаше право напред и едва мърдаше устните си, за да не личи, че разговаря с някого. Не искаше да привлича вниманието дори на случайните шофьори.

— Да, Харолд наистина ще каже на полицията — гласът на Акира се чуваше доста слабо от мястото, където лежеше. — Можех да го убия. Сега си мисля, че трябваше да го направя.

— Не. Добре, че не го уби. Ние сме защитници, а не убийци! Бяхме принудени да убиваме, за да измъкнем Рейчъл. Направихме своя морален избор по необходимост. Но ако беше убил Харолд, това щеше да бъде…

— … безполезно, така ли? Безсмислено? Той ни видя и ще каже на полицията, а това застрашава нашата сигурност. След като намираме оправдание за онези убийства, защо да не оправдаем и това на Харолд. Щях да го направя, за да защитя нас тримата.

— Не е същото — каза Савидж. — Не знам защо, но съм сигурен, че е така. Харолд трябва да е чул изстрелите. Защо не ги чу някой друг? Кой знае. Може просто да е отишъл до тоалетната и да е чул стрелбата. По случайност се е оказал наблизо. Някой бандит би го убил без да му мисли много. Но, както вече казах, ние не сме убийци. Ние не убиваме невинни хора само за това, че са се оказали на неподходящо място.

— Очевидно и аз мисля така след като не го убих.

— И аз ти благодаря за това.

— Грешката беше моя — намеси се Рейчъл. Гласът й не се чуваше много ясно от пода. — Ако не бях ви молила да идвам с вас…

— Ние те приехме — отвърна Савидж. — Съгласихме се. Повече няма какво да обсъждаме този проблем.

— Нека да си довърша мисълта — помоли ги Рейчъл. — Ако не бях ви се натрапила, хората на мъжа ми нямаше да ме проследят и да се опитат да ме отвлекат от тази алея. Нямаше да се наложи да убивате. Този заблуден куршум нямаше да попадне в приятеля ти. Той щеше да ти каже това, което искаш да знаеш. Сега нямаше да се налага да бягаме от полицията. Всичко — от край до край — е само моя грешка.

— Божичко, за това ли се притесняваш? Себе си ли обвиняваш? Не разбираш ли какво стана? Мъжете, които ни нападнаха, нямат нищо общо с мъжа ти.

— Какво?

— Мъжът ти няма представа къде се намираш — обади се Акира зад предната седалка. — Мисля, че скрихме следите си безупречно. След премеждието в Южна Франция направихме всичко възможно, за да ги заблудим. Изключено е да са ни проследили.

— Може да са по-добри, отколкото мислите.

— Ако беше така, щяха да изберат по-подходящ момент, за да те отвлекат. Отсядахме в толкова хотели, обикаляхме толкова болници. Имаше чудесни места за целта. Защо не го направиха досега, а избраха такава неподходяща обстановка?

— Сигурно са мислили, че ще могат да отвлекат вниманието ви именно по този начин.

Савидж я прекъсна.

— Те не биха могли да знаят за срещата, която си уредихме с Мак. Ако допуснем, че си права, трябва да приемем, че тези умни глави са измислили светкавичен план като са видели камиона за смет. Разчитали са на повечко късмет и без много да му мислят просто те сграбчиха.

— Справиха се доста добре. Успяха да ме отделят от Акира.

— Мен ме притеснява нещо друго — намеси се той. — Мисля, че трябваше да ме убият преди да те хванат. Имаха тази възможност, но вместо това единият отвлече вниманието ми, а другите се заеха с теб. Нямах възможност дори да извадя пистолета си. Бях заставен да се отбранявам с ръкопашен бой.

— Използвали са обърканата ситуация.

— Каква объркана ситуация? Ако камионът за смет е влизал в плановете им, те нямаше да бъдат ни най-малко объркани. Щяха да бъдат готови. Щяха да направят това, което смятат за необходимо — да ме убият.

— Но не го направиха — отбеляза Савидж. — Което означава, че не са искали да те убият, не им е било заповядано да го направят.

— Мъжът ти е толкова арогантен, че не би пропуснал удобния случай. Това би удовлетворило гордостта му. Не, тактиката щеше да бъде друга. Щяха да ни убият и тогава да те хванат.

— Така щеше да бъде по-лесно и по-безопасно — допълни Савидж. — Вместо всичко това Мак е мъртъв. Бог да го прости. Да не мислиш, че куршумът го улучи само защото аз се отместих? Ако шофьорът искаше да ме убие, той щеше да го направи, защото стреля преди да се наведа. Той се целеше в Мак. Каквото и да се е случило, той не може вече нищо да ми разкаже. А ти, Рейчъл, просто им се изпречи на пътя. Ти не влизаше в плановете им. Според тях ти изобщо не трябва да си с нас. Така че, който и да е открил къде се намираме, е решил с един удар да удари два заека. Да ни раздели от теб и да попречи на Мак да отговори на въпросите ми. И в крайна сметка да продължи да ни държи двамата с Акира в напрежение.

— Но защо? — попита тя.