Дейвид Морел
Петата професия (36)

17.

Номерът, който избра, не беше в дома на Греъм в Манхатън, а на специален телефон, нает от него за клиенти, които не искат да го търсят вкъщи. Самият Греъм също не искаше всеки да знае домашния му телефон, защото някои от клиентите му бяха влиятелни хора и не беше желателно да се знае кой ги охранява. По номера на телефона враговете им можеха лесно да открият това и да потърсят разплата. Веднъж на ден Греъм набираше от уличен автомат същия номер. Поставяше устройство с дистанционно управление срещу слушалката и предаваше няколко определени звука. Те осигуряваха връщането на записващото устройство в първоначалното му състояние и възпроизвеждането на направените записи. Никой не би могъл да проследи тази операция.

Ако можеше да се движи, Савидж би се обадил на Греъм направо у дома. Той беше принуден да потърси помощта на доктора и затова не посмя да му каже домашния телефон на Греъм.

Оставаше му да чака. Всичко беше въпрос на време. Ами какво ще стане, ако Филип Хейли промени решението си относно способността му да мълчи? Ако Греъм е извън страната за известно време? Трябва да чака.

Савидж се изпоти от напрежение и болка. Реши да поиска повече демерол. Но как ще запази бдителността си? Филип Хейли може да изпрати някой, който да му донесе смърт, а не рози и шоколадови бонбони. От друга страна, какво значение има, че ще бъде буден? Пак ще е като парализиран с тези гипсирани ръце и крака. Няма да е в състояние да се отбранява.

„Не мога просто така да се предам! Не мога само да лежа и да се надявам, че няма да ме убият!“

Не беше ходил преди това в Харисбърг. Не познаваше никого тук. Добре, че поне Филаделфия е на по-малко от сто мили.

Когато докторът влезе, Савидж го помоли да набере друг номер.

— Искате да говорите с друг приятел ли?

— Изведнъж почувствах нужда да общувам с повече хора.

Докторът отново постави слушалката под брадичката му и излезе. Савидж с нетърпение зачака някой да вдигне.

— Ало — изръмжа някакъв глас.

— Тони?

— Зависи.

— Привет от миналото, младежо. Спасих ти живота в Гренада.

— Савидж?

— Имам нужда от помощта ти, приятелю. От закрилата ти. Мисля, че съм натясно.

— От закрилата ми? Откога се нуждаеш от…

— Отскоро. Ако си свободен…

— За тебе винаги. Даже и да бях в прегръдките на Ракел Уелч, пак щях да й кажа, че имам по-важна работа — засмя се Тони на собствената си шега. — За кога ти трябвам?

— Още преди пет минути ми трябваше.

— Толкова ли е лошо положението?

— Може би дори по-лошо, отколкото смяташ — Савидж за момент млъкна, напипвайки дебелия плик под пръстите си. — Приготвил съм някъде около петнадесет хилядарки за усилията ти.

— Забрави това, човече. Ако не беше ти, щях да съм мъртъв. Ще ти се отплатя. Не искам пари от теб.

— Това не е услуга, Тони. Това е работа. Трябва да заработиш всеки долар. Доведи някой приятел. И не пристигай без съответното оборудване.

— Не е проблем. Приятелите са малко кът.

— Винаги е било така. Пристигай.