Дейвид Морел
Петата професия (47)

4.

Боботенето беше спряло преди около пет минути. Пилотът сигурно е намерил равно място на брега. Всеки момент можеха да се появят нови хеликоптери или лодки с подкрепление.

Слънцето се беше вдигнало високо и напичаше. Пред тях се издигаха хълмове.

Рейчъл се препъна и падна.

— Господи.

Савидж се върна да й помогне.

— Май че беше прав.

— Това не бе спъване нали?

— Да. Завъртя ми се главата.

— Може да не е от сътресението. Ако искаш, да си починем пет минути.

— Още ми се вие свят.

Савидж изпсува наум.

— Май ще повърна.

— Може да е от притеснение. Трябва да ми имаш доверие. Повярвай ми. Ще те измъкна от този ад.

— Как ми се иска да е така.

— Поеми си въздух. Стегни се. Те ще загубят време, докато организират претърсването. Няма веднага да започнат.

— А после?

Савидж не знаеше какво да й отговори.

— Съжалявам — каза тя.

— За падането ли?

— Не. Затова, че те забърках в тази каша.

— Ти не си ме забъркала в нищо. Никой не ме е насилвал. Аз знаех какъв риск поемам. — Помогна й да стане. — Само не се предавай. Мъжът ти още не е спечелил.

Рейчъл се усмихна окуражена. Насиненото й лице засия.

Савидж се извърна и загледа напред.

„Какво ще правиш?“

Обгърна терена с поглед да види къде могат да се скрият. Съзря някакви невисоки развалини, които изглеждаха като точки по хълма. Бяха кръгли, направени от плоски камъни. Нямаха покриви, но оцелелите стени подсказваха, че са били с форма на кошер.

„Гробниците! Може би ще успеем да се скрием… Не, веднага ще разберат. Това е първото място, което би избрал всеки беглец.“

„Не можем просто така да стоим тук!“

Рейчъл стисна ръката му и каза:

— Готова съм.

Савидж продължи напред, като й помагаше да върви.