Дейвид Морел
Петата професия (139)

20.

— Моля?

Докато Савидж очакваше отговора на Камичи, изпаднал в шок, до слуха му достигна някакъв шум от плъзгане на врата. Преживя втори шок, наблюдавайки как се отместват една след друга плъзгащите се плоскости. В коридора се появиха мъже, всички бяха японци, облечени с костюми и въоръжени.

— Моля ви, махнете пистолетите — каза Камичи.

Акира рязко му отвърна на японски.

Камичи му отговори със спокоен тон, след което се обърна към Савидж:

— Твоят съдружник смята, че е по-добре да ме застреля.

— Не само той — отвърна Савидж, насочвайки отново пистолета си. — Ако тези мъже се приближат, ще те убия.

— Мислех, че търсите отговори. Освен това, ако ме убиеш, те ще убият теб. И каква полза ще има от всичко това? Не, мисля, че е по-добре да си сътрудничим.

Мъжете направиха крачка напред.

Савидж отстъпи зад Камичи. Със свито сърце той се облегна на стената и насочи пистолета към главата на Камичи. Акира се спусна до него, но оръжието му беше насочено към останалите японци.

— Значи Хейли е моята свръзка от ЦРУ? — попита Савидж.

— Ти не знаеш ли, че работиш за управлението?

— Приличам ли ти на човек, който знае това?

— Добре. Измамата има ефект. А ти? — обърна се той към Акира. — Ти знаеш ли, че работиш за японските тайни служби?

Акира стоеше като попарен.

— Чудесно. Планът остава в действие — каза Камичи.

— Мръсно копеле, какво си направил с нас? — попита Савидж и стисна пистолета по-силно, готов да му пръсне черепа.

— Ти вече отговори на този въпрос.

— Как така?

— Доведох ви тук — отвърна Камичи.

— Започвам да разбирам — намеси се Акира. — Тази нощ ти изобщо не си бил застрашен.

— Правилно. Можеш ли да отгатнеш защо?

Акира едва се сдържаше да не повърне.

— Мъртви тела. Толкова много. На това място, което… никога не е било атакувано. Не убийци са застреляли всички тези мъже в желанието си да стигнат до теб. Не са избягали, след като не са успели да те намерят. Не е имало никакви убийци. Тези мъже… — отвращението на Акира беше толкова силно, че той не можа да продължи.

— Да, те умряха по собствено желание. Смело. Достойно. За техния даймио… за своята страна… и нейното наследство, но най-вече за Аматерасу.

— Боже мой — възкликна Савидж. Коридорът сякаш се залюля пред очите му. — О, Господи, ти си луд!

Мъжете пристъпиха напред с извадени оръжия. Савидж сграбчи Камичи за гърба и го забута към стълбището.

Акира се прицели.

— Кажи им да спрат. Ще стрелям — извика той.

— Нима не разбирате? — попита Камичи с отчайващо спокоен и равен глас. — Те са готови да умрат, да жертват живота си за своя даймио, за нацията, за страната на боговете. Искат да изпълнят своето задължение, да се присъединят към своите побратими самураи и техните ками.

Савидж слушаше като втрещен. Той с ужас откри до каква лудост беше стигнал Камичи. Спомни си за масовото убийство в Джоунстаун, за фанатизираните последователи на сектата, които бяха готови да извършат всичко, дори да накарат децата си да глътнат отрова и след това да ги последват.

Изведнъж погледна нещата от другата страна и си представи как тези напълно луди, безнадеждни маниаци успяваха да убедят самите себе си, че само те са безгрешни. Той осъзна и нещо друго. Тук е Изток, а не Запад. Спомни си и за самоубийството на Мишима, който напразно беше призовавал войниците да възвърнат предишното имперско величие на страната си, следвайки божественото й предопределение.

Той се сети и за легендарните четиридесет и седем ронини, които две години чакали, за да отмъстят за мъртвия си господар. След като отрязали главата на врага си и я оставили на гроба на господаря си, завършили живота си със сепуку. В Америка фанатизмът на Джоунстаун се считаше за чудовищен. В Япония Мишима беше уважаван като човек, готов да умре в името на своите принципи. Четиридесет и седемте ронини бяха възхвалявани за тяхната абсолютна преданост към техния даймио.

Савидж по някакъв начин разбираше постъпките на всички тези японци, макар самият той да беше гайджин. Може би защото баща му беше постъпил като тях, като си беше пръснал черепа.

Това в никакъв случай не смекчаваше ужаса наоколо.

— Сега вече разбирам защо оръжията не са използвани — поклати глава Савидж.

Отвратен, но едновременно с това и изпълнен с уважение към тях, той си представи тяхната храброст, тяхната отчаяна решителност, вярата им в Аматерасу, по-силна от страха за собствения им живот.

Савидж се мъчеше да продължи, но нещо сякаш стягаше гърлото му и гласът му стана съвсем дрезгав:

— Те са загинали по собствено желание. Оставили са се да бъдат убити. Благородно са се отказали от живота… извършили са някакъв вид сепуку, но японската общественост ще мисли, че твоите врагове са ги убили.

— За гайджин разбираш нашата ценностна система доста добре. Не съм очаквал такова нещо от теб — каза Камичи.

— Кой ги уби? — попита Акира. — Ти ли?

— Техни побратими самураи, които на свой ред бяха убити, докато остана само тази група тук. Все пак има някаква полза от този разговор — продължи Камичи със зловещо спокоен тон. — Сега разбирам, че съм допуснал грешка.

— По дяволите, така е — съгласи се Савидж. — Тези мъже няма да умрат само заради твоята лудост.

— Не, аз имах предвид оръжията им.

— Оръжията ли? — попита Савидж.

— Мислех, че съм пресметнал и най-малката подробност — отвърна Камичи. — Сега разбирам, че е трябвало да ги накарам да стрелят по дърветата, за да има повече гилзи и смъртта им да изглежда по-драматична. Това щеше да подчертае тяхната преданост и убеденост, с която са ме отбранявали, степента на тяхната жертвоготовност.

Савидж едва не натисна спусъка. Щеше да бъде толкова лесно.

„Не“ — сякаш дочу той гласа на мъртвия Греъм. — „Избягвай емоциите. Те причиняват грешки. Професионалистът трябва винаги да бъде обективен, разумен и да умее да се контролира.“

„Разумен ли?“ — мислеше си Савидж. — „Като Камичи? Неговият отвратителен разум граничи с безумство!“

„Но не и твоят. Трябва да издържиш. Не забравяй задълженията си. Към мен. Към самия себе си. Към петата професия.“

„Да! Точно така!“ — реши Савидж.

Знаеше много добре, че двамата с Акира са още живи, само защото охраната на Камичи не смееше да атакува, докато техният даймио е застрашен.

Все пак той се изкушаваше да натисне спусъка, представяше си удоволствието… щеше да бъде толкова хубаво, правилно, навременно, приятно.

Изнервящо спокойният тон на Камичи го сковаваше.

— Ще се погрижа за този проблем по-късно — каза той. — Ще бъде стреляно от оръжията. Пръстите на моите последователи ще бъдат поставени на спусъка след като оръжията бъдат изпразнени, ако решат да правят експертиза. Всяка стъпка от плана ще бъде изпълнена безупречно.

— И какво целите с всичко това? — попита Акира.

— Разочаровате ме. Успяхте да отгатнете толкова неща, а все още не сте разбрали крайната ми благородна цел.

— Очевидно сме доста глупави — отвърна Акира.

— Кажете ни я — допълни Савидж. — Докажете колко сте умен.

— В доклада ще пише… Историята ще запомни…

— Само ни кажете — повтори Савидж.

— Тази нощ — започна Камичи гордо — ще излезе, че убийци, наети от враговете на Аматерасу, са устроили тази касапница, за да стигнат до мен… Но са се провалили. Най-преданите ми самураи са успели да ги отблъснат след като инициаторите на клането са били убити. Т.е. вие — един агент на ЦРУ и един на японските тайни служби. Трябваше ми някакъв инцидент, нещо драматично, дори символично, нещо от национално значение, което да послужи като катализатор на привържениците ми, което да ги убеди и подтикне към по-решителни действия, да привлече нови членове в „Силата на Аматерасу“. Сцената на масовата сеч в този паметник на японската история и архитектура ще допринесе за значимостта на събитието.

— Пред кого? — попита Савидж.

— Скоро ще разбереш. Представете си отношението към американците, изпратили тези убийци заедно с японските корумпирани политици. Това клане ще предизвика такава омраза към тях, такова отвращение…

— Никой няма да ви повярва — каза Савидж.

— В Америка може би, но в Япония? Те ще повярват. През следващите няколко дни ходът на историята ще бъде променен, развитието на нацията ще продължи по друг път. Аз ще залича грешките от реставрацията по време на управлението на династията Мейджи. Ще върна на страната си нейната традиционна култура, пречистващото управление на шогуната Токугава. Всички чужденци ще бъдат екстрадирани, а тяхната зараза унищожена.

— Предполагам, че ти ще си великият мъж, който ще управлява шогуната — горчиво отбеляза Савидж.

— В името на императора, на когото повече няма да му се налага да се отрича от своя божествен произход.

— Толкова си откачен, че ще прекараш остатъка от живота си в изолатор.

— Най-странното е, че аз съм съгласен с него — каза Акира без да сваля пистолета си.

— Какво?

— Тогава заповядай при мен. Мога да променя плана така, че само този гайджин да умре. Ще изфабрикувам други доказателства за връзката му с японските тайни служби. Твоите достойнства ще са ми от полза.

— Да дойда при теб? Да. Бих желал сега да са други времена. Ако можеше историята да се върне — не само след войната и американската окупация, когато ни бе наложена новата конституция, а чак до реставрацията Мейджи и най-вече до времето на „Черните кораби“. Шогуната Токугава. Тогава е най-големият ни разцвет. Ако можех да живея по това време, когато сме били напълно изолирани и сме усъвършенствали своя дух. Бих искал да нямаме нищо общо с Америка. Атомните бомби бяха модерен вариант на „Черните кораби“ на Пери. Заради тях сега се опитваме да доминираме в икономиката, а не във военната област. Жаждата за пари и за власт, изтощителната работа, която не ни оставя време за размисъл — тези пороци идват от Америка. Те рушат красотата на нашия дух. Ние вече не сме страна на боговете. Ние забравихме боговете.

Савидж не можеше да разбере дали Акира вярва в това, което казва или просто се опитва да отвлече вниманието на Камичи и хората му. В бъркотията той придърпа Камичи по-близо до стълбището.

— Тогава ела с мен — повтори Камичи.

— Не! Твоите действия са… — задавяше се от отвращение Акира — … лудост. Нищо добро няма да излезе от това. Всички тези хора не трябваше да умират. Ти изопачаваш кодекса на честта. Ти не си месия. Ти си чудовище.

— Тогава умри заедно с този гайджин.

— Как ли не — отвърна Савидж, тласкайки Камичи надолу. — Ние изчезваме оттук.

Камичи заповяда на хората си нещо на японски.

Те застанаха мирно и се поклониха.

— Акира, какво каза той?

— „Вие знаете как да постъпите. Изпълнете своята клетва. Благославям ви. Поверявам ви на Аматерасу.“

— Мамка му.

Чу скърцане по стълбите под себе си и внимателно погледна надолу. Видя осем мъже с насочено оръжие.

— Хората, които изпълняваха ролята на убийците и уж си тръгнаха — поясни Камичи. — Имаха заповед да се върнат след като пристигнете. Един от моите хора се свърза с тях по радиостанцията.

— Кажи им да стоят надалеч.

— Или ще ме убиеш, така ли? Това вече няма значение. Виждаш ли, настъпи последният етап.

— Последният етап?

Един от новодошлите стреля по Савидж.

Той се наведе, за да избегне куршума и отклони пистолета от главата на Камичи. Отвърна на стрелбата.

Мъжът тупна на земята.

Междувременно стреля втори, коридорът се изпълни с оглушителен грохот.

Савидж продължи да натиска спусъка… отново и отново… Празните гилзи хвърчаха наоколо, падаха мъже, чуваха се писъци. До него Акира също стреляше по мъжете в коридора. Савидж чувстваше, че нещо не е наред! Куршумите улучваха все стените покрай него. Акира също стреляше и поваляше мъжете един след друг. Изведнъж, когато и последният падна мъртъв… коридорът и стълбището се напоиха с кръв, екскременти… Савидж с ужас откри какво не беше наред.

„Аз не трябваше да съм жив! Тези мъже бяха само на няколко метра.“

„Камичи се наведе, когато започна стрелбата, така че той не би могъл да ми послужи за щит.“

„След толкова изстреляни куршуми да не ни ранят нито веднъж?“

„Невъзможно!“

Той потрепери.

„Освен ако нарочно не са се целили в нас!“

„Господи, те са искали да ни накарат само ние да убиваме!“

„Те са искали да умрат! Те са самоубийци!“

Лудост върху лудост. Твърде много, твърде дълго. Савидж се съмняваше, че разумът му ще издържи. Искаше му се да изкрещи. Чувстваше, че е на ръба на нервен срив и всеки момент ще полудее.

Гневът промени всичко.

— Камичи, ти кучи сине!

Той се извъртя към мястото, където до преди малко стоеше Камичи. Него го нямаше.

— Къде е…

— Там! — извика Акира. — Избяга нататък по коридора.

Савидж се спусна да го догони, прескачайки телата на пода.

Акира се втурна след него, псувайки на японски.

Наближавайки стаята на Камичи, изведнъж сякаш попаднаха в кадър със забавено движение. Jamais vu и deja vu се сляха в съзнанието му. „Бил съм тук и преди! Знам какво ще стане.“

Преди да успее да спре и да реагира на предчувствието си, страхотен удар умъртви нервите на ръката му и той изпусна своята Берета. Зад него изпукаха кости, Акира изохка и пистолетът му тупна на земята.

Савидж се обърна. Сега вече кошмарът оживяваше с пълна сила.

Оказа се лице в лице с трима мъже. Мускулести. Около тридесетгодишни. Японци. Облечени с тъмни костюми.

Убийците от планинския комплекс „Медфорд Гап“. Бяха се появили от стаята срещу тази на Камичи и с мълниеносни удари бяха обезоръжили Савидж и Акира.

Изведнъж Савидж си спомни, че тогава мъжете бяха четирима, а не трима!

Четвъртият държеше самурайски меч, а не бокен.

Всичко стана ясно, когато Камичи излезе от стаята си с изваден меч.

— Пълен цикъл — каза той. — Началото и края. В края е началото.

Един от мъжете извади бокен. Савидж се дръпна, за да избегне удара, но беше твърде късно. Мечът удари с такава сила ръката му, че той се залепи за стената.

— Обещах ви отговор на вашите въпроси — каза Камичи.

Друг мъж посегна към Акира с бокен и едновременно с това го ритна с все сила в стомаха. Акира падна на коленете си след този двоен удар.

— Нали искахте отговори. Направих така, че да бъдат убити всички тези мъже, за да може пресата да разпространи съобщението за смелостта на хората от охраната ми. Куршумите трябваше да бъдат изстреляни от вашите пистолети. В последната ви битка с мен трябваше да останат само тези тримата, въоръжени с дървени мечове.

— А ти — простена Савидж — искаше да бъдеш с катана, не с бокен, защото ти си шогунът, героят на тази битка.

— Вече ви обясних, че търсех много сериозен инцидент, нещо толкова силно, драматично, символично, някакъв катализатор, нещо, което да поведе нацията след мен. Вие ще влезете в историята: Хората ще говорят за това дори след хиляди години — как един проклет гайджин и един изменник японец са довели тук наказателен отряд от наемници, за да ме убият. Как сте се преборили с моите храбри самураи, докато се оказало, че накрая трябва да се изправите срещу мен, само вие и аз, пистолетите срещу моя меч катана.

— И кой ще победи? — Савидж посегна към пистолета си, сграбчи го и изпищя от болка, защото последваха нови удари с бокен по главата, гърба, ръцете, краката.

„Ето, че всичко се случва отново!“

Той се почувства съвсем безпомощен.

„Всичко е било предначертано!“

„Не, не предначертано, а следначертано! Времето е върнато назад! Аз изживявам неща от миналото!“

„Не, ходът на историята не може да бъде върнат назад!“

Савидж изрева, но този път не от болка, а от най-силната ярост, която някога беше изпитвал.

— Копеле мръсно!

Савидж се претърколи, сграбчи своя пистолет, но отново последва нов удар с бокен по дясното рамо, където преди го беше улучила палката. Мускулите на ръката му останаха като парализирани и не му достигнаха силите, за да задържи оръжието си.

Болката усили неговата ярост. Той се обърна, готов да ритне следващия нападател, но онзи успя да скочи навреме и вряза меча си от страната на левия му бъбрек. Изведнъж всичко се размаза пред очите му. Той отново се завъртя, без да съзнава в коя посока и се удари в стената. Един от убийците замахна към главата му и Савидж отчаяно вдигна лявата си ръка, предпочитайки да разцепят нея, а не черепа му.

Някакво петно застана между него и меча. Акира! Той пресрещна меча и отговори на удара. Явно беше успял да се вдигне на крака след унищожителния удар в стомаха. Нападателите очевидно бяха решили, че той няма да стане повече и бяха насочили цялото си внимание към Савидж.

Акира разцепи въздуха с мазолестата си длан и разби носа на убиеца. Плисна кръв.

Следващият мъж замахна към глезените на Савидж и го подкоси. Той падна. Лицето му се удари в дърво. Подът сякаш тръгна към него, после за момент престана да вижда.

Когато зрението му се възвърна, той погледна напред… главата му се замая… в агонията си видя как Акира напада Камичи.

Камичи вдигна своя меч.

„Не!“ — мислено извика Савидж. Jamais vu се превръщаше в реалност! Това, което никога не се беше случвало сега ставаше пред очите му! Пълен цикъл. Изживяваше нещо отминало. В края е началото. Само че началото беше лъжа, а това се случваше в този непоносим момент.

Пред очите му сякаш прожектираха филм, който беше гледал многократно… той ставаше свидетел на собствения си кошмар.

Савидж изтръпна, когато Акира се нахвърли срещу Камичи.

Четвъртият убиец.

Мъжът с блестящия меч.

„Ако настоящето се беше върнало в миналото — помисли си Савидж, — беше ли то и предсказание за бъдещето?“

„Не! Акира, недей!“

Проснат на пода в непоносими мъки, Савидж се опита да фокусира погледа си. Сърцето му замря, изпълнено с надежда от това, което все пак успя да види. Акира беше сграбчил меча на третия нападател, който едва не пръсна черепа на Савидж.

Миналото, което никога не се беше случвало, не се повтаряше съвсем по същия начин. В съня на Савидж Акира нямаше бокен. Цикълът не беше пълен! Реалността не се съобразяваше с фалшивите спомени! Значи и бъдещето може би нямаше да бъде подчинено на лъжливите събития от миналото.

Камичи замахна с блестящия си меч.

Акира парира удара със своя бокен.

Камичи замахна още веднъж.

Акира отново отклони меча му.

Те се въртяха в кръг, изпитвайки се един друг, нападаха, извиваха телата си, мятаха се встрани.

Акира посегна към Камичи. В същия миг един от лежащите на пода успя да вдигне своя бокен. Хвърли го и улучи рамото на Акира, отклонявайки неговия удар.

Мечът на Камичи счупи този на Акира на две.

Савидж изпищя.

Акира отскочи назад.

Мечът на Камичи изсвистя във въздуха. Стори му се, че стоманеното острие не улучи врата на Акира.

Савидж се молеше наум. „Моля ти се, Господи! Не! Не съм видял…“

Неговият отчаян вопъл остана без отговор.

Акира изпусна меча. Главата се отдели от раменете му. Тя тупна на пода като тиква, претърколи се и спря пред Савидж.

Очите премигнаха.

Савидж не можа да запази контрол върху действията си. Шокът, който преживя, потисна болката, парализираща тялото му.

Той коленичи, после се изправи на крака, изкрещя и пристъпи към Камичи.

Камичи също изкрещя.

Защото обезглавеното тяло на Акира като по чудо продължаваше да се движи към него, посягайки към меча, който той стискаше в ръце. Някакви импулси от мозъка на Акира сякаш управляваха обезглавеното му тяло. Омразата се оказа по-силна от смъртта. Кръвта шуртеше като фонтан от врата му, струите обливаха лицето, очите, дрехите на Камичи.

Той изкрещя още по-силно. Писъкът му беше смесица от лудост и отвращение. Акира измъкна меча от ръцете на Камичи, а той отблъсна обезглавеното съпротивляващо се тяло от себе си.

Савидж вече беше прекосил коридора. Сграбчи меча от доскоро силните ръце на Акира…

… сякаш те още получаваха команди от отрязаната му глава…

… сякаш тези безжизнени пръсти познаха докосването на другаря по съдба…

… Савидж замахна с всичка сила, нададе победен вик когато острието се вряза във вътрешностите на Камичи.

Камичи изскимтя.

Плисна кръв.

Тялото му се раздели на две, горната половина падна надясно, долната…

На Савидж му причерня пред очите. Удар по главата му го повали.

С последни сили единият от телохранителите беше успял да се надигне и да хване меча в ръце.

Савидж падна до главата на Акира. Не беше в състояние да помръдне. Опита се да отвори очи и видя лицето на Акира. Изстена от болка.

„Ще ми липсваш.“

„Опитахме, приятелю.“

„Научихме отговорите.“

„Но това не е достатъчно.“

„Има още толкова да се учи.“

Някакъв последен импулс застави очите на Акира отново да премигнат. Обвити както винаги с меланхолия, но и смърт. Показаха се сълзи, без съмнение рефлекс след смъртта, но и… не, не е възможно… сякаш за сбогом.

Последното нещо, което Савидж чу преди да загуби съзнание, беше стрелба.