Дейвид Морел
Петата професия (75)

8.

Те поръчаха закуска в стаята и малко след седем напуснаха хотела. По обиколни пътища стигнаха до една агенция за наемане на коли. Отначало Савидж мислеше да помоли някой от помощниците си да му осигури кола, но после се отказа. Колкото по-малко хора знаеха, че е в града, толкова по-добре. Особено след убийството на Греъм.

Рейчъл им призна, че също е имала кошмари. Сънувала Греъм, отпуснат зад волана на своя кадилак, обвит от изгорели газове, пътуващ към вечността. Все някога горивото трябваше да свърши. Имаше възможност тялото му да остане няколко дни в гаража, да се подуе и да започне да се разлага, изпълнено с червеи, докато ужасната миризма не накара някой от съседите да се обади в полицията.

Отвратителната картина на червеите, пълзящи по лицето на Греъм, я бе заставила да се събуди от ужас.

— Защо не се обадихме в полицията и да кажем, че сме съседи на Греъм и сме разтревожени от подозрителния шум в гаража? — попита тя.

— Полицията има начин да проследи откъде се обаждаме. Правят го, когато някой се обади и съобщи за някакъв инцидент без да си остави номера. Ако се бяхме обадили от телефона на Греъм или от уличен телефон, веднага щяха да разберат, че не сме му съседи. След като не знаем какво са замислили убийците на нашия агент, по-добре ще е да оставим нещата да се развиват по техния сценарий.

Вече напускаха града с наетата кола. Савидж беше на кормилото, Рейчъл беше потънала в дълбок размисъл, а Акира спеше на задната седалка.

Опитвайки се да следва онзи злополучен маршрут, Савидж излезе от Манхатън през моста „Джордж Вашингтон“ и мина границата на щата Ню Джърси, като се насочи към шосе номер 80. Двадесет минути по-късно той вече се взираше в надписите на крайпътните мотели.

Отминаха „Холидей Ин“, най-добрия в този край.

— Ето го — каза Савидж. — „Хауард Джонсън“. Тук разменихме куфарчетата. Това ме озадачи.

Беше ясен октомврийски ден, слънцето бе прогонило студа от предишната нощ. Когато навлязоха в Пенсилвания, покрай пътя започнаха да се забелязват все повече скалисти възвишения. След около половин час възвишенията се превърнаха в планини.

Рейчъл очевидно беше започнала да се успокоява.

— Винаги съм обичала есента — сподели тя. — Листата, които сменят цветовете си.

— Последния път, когато бях тук, листата още не бяха напъпили. Имаше дори сняг. Сняг, покрит с кал. Беше на смрачаване. Облаците приличаха на въглищен прах, разсипан по небето. Акира, — обърна се той към японеца — събуди се. Наближаваме отклонението.

Савидж се насочи към изхода на магистралата. Той си спомни инструкциите отпреди шест месеца и успя да открие пътя сред плетеницата от по-тесни пътища. Видя надписа: „МЕДФОРД ГАП“.

Градът беше малък и безинтересен. Нямаше почти никакво движение. Забелязаха само няколко пешеходци. Не всички магазини работеха.

— Акира, какво си спомняш за града? Такъв ли беше и тогава?

— Минахме по тъмно. Уличните лампи светеха, но друго не е останало в паметта ми. На главното кръстовище завихме наляво.

— Тази улица е без изход — каза Савидж и обърна обратно към центъра. — Ясно, че не съм налучкал пътя. Ето. Мисля, че е тук.

Зави наляво и скоро пое по стръмно шосе с много завои. Спомни си, че преди шест месеца калта и снегът по края го караха да се страхува от насрещното движение. Пътят беше тесен и той не би могъл да маневрира, ако тогава срещу него излезеше кола.

Както и преди, пътят беше безлюден, но сух. При това на дневна светлина Савидж забеляза и отбивките отстрани, така че вече не мислеше за насрещното движение.

— След малко ще видиш нещо много интересно, Рейчъл. Най-странната постройка, която можеш да си представиш. Смесица от най-различни стилове. Дължината й е около триста метра.

Изкачиха най-високата част и завиха покрай скалата. Савидж внезапно натисна спирачките. Коланът се вряза в тялото му. Колата занесе.

Той гледаше и не можеше да повярва на очите си.

Пътят беше свършил внезапно. Пред тях имаше само камъни и дървета в шарена премяна.

— Какво става?

— Пак не си улучил пътя — отвърна Акира.

— Не. Това е пътят.

— Тогава беше тъмно. Откъде си толкова сигурен? Опитай отново.

Савидж се съгласи.

След като провериха всички възможни пътища, които водеха от Медфорд Гап към планината, решиха да спрат и да попитат някой.

Няколко мъже стояха до входа на една механа, дъвчеха и плюеха тютюн.

— Как да стигнем до планинския комплекс „Медфорд Гап“? — попита ги Савидж.

— Планински комплекс ли? Не съм чувал за подобна гадост — неприветливо отговори единият.