Дейвид Морел
Петата професия (40)

21.

Постепенно, с много усилия и непоносими мъки, Савидж започна да свива лактите и колената си. След още няколко ужасни дни вече можеше да повдига крайниците си и дори да сяда. Първият му опит да ходи с патерици завърши трагично — сестрата успя да го хване точно преди да падне.

Той помоли охраната да му закачат две гимнастически халки на тавана. Опитваше се да ги стигне с ръце, а после да се избута от леглото. Силата на ръцете му се възвръщаше и това му помагаше да държи по-добре патериците. Краката му вече не бяха като дървени. Изпита гордост в нощта, когато не се наложи да извика сестрата да го придружи до тоалетната.

Всеки божи ден той благославяше Греъм за ваната. Потапяйки се в нейния водовъртеж, Савидж чувстваше как се отпуска и освобождава мислите си от всяка грижа, как достига до някаква вътрешна хармония. Спомените за Камичи и Акира отново се натрапваха, изпълваше го срам, а също и гняв към човека, наредил да убият Главния. Раните, които получи в планинския хотел, му се струваха недостатъчно наказание за неговия провал като защитник. Искаше да измъчва тялото си до безкрайност.

Веднъж Греъм го посети точно когато беше във ваната. Той отпусна мощното си тяло на един от столовете, поставени до нея. Носеше модни слънчеви очила и костюм с жилетка, който не подхождаше на провинциалната обстановка тук.

— Значи баща ти е работил в ЦРУ?

Савидж обърна глава към него:

— Никога не съм го споменавал пред теб.

— Точно така. Първия път, когато се срещнахме, ти отбягна въпроса ми. Сигурно не мислиш, че оставих нещата така. Налагаше се да проверя всичко преди да се съглася да се занимавам с теб.

— Разочароваш ме.

— Досега не се е налагало да ти го казвам. Все пак нямаше да ти откажа, ако нямах сериозна причина.

Савидж се надигна от ваната.

— Чакай. Ще ти подам патериците.

— По дяволите. Не се притеснявай.

Като се придържаше за краищата на ваната, той излезе полека с треперещи крака. С малки стъпки стигна до съседния стол и седна до Греъм.

— Впечатляващо. Не знаех, че си напреднал толкова.

Савидж се вторачи в него.

— Споменах баща ти, защото смятам, че има връзка с приказките ти за оттегляне. Хиляда деветстотин шестдесет и първа. Куба.

— Е и какво?

— Катастрофата в Залива на прасетата.

— Е и какво?

— Баща ти е бил един от организаторите. Администрацията на Кенеди имала по-други намерения. Променили плана. Нахлуването — по-точно затъването в блатата — се превърнало в катастрофа. Белият дом естествено не си признал грешката. Трябвало да прехвърлят вината на друг. На висш служител от ЦРУ например. На някое „момче за бой“, достатъчно предано, за да не се противопостави или да издаде каква е работата.

— Баща ми.

— Той бил публично порицан и тайно възнаграден за това, че се е оттеглил и е приел вината върху себе си.

— Скъпият татко — гласът на Савидж беше станал дрезгав. — Колко обичаше страната си. Как ценеше задълженията си към нея. Бях хлапе тогава. Не разбрах защо изведнъж трябваше да остане вкъщи. Винаги беше толкова зает. Често отсъстваше. Не даваше много обяснения за пътуванията си. Но когато си беше вкъщи, успяваше да навакса всичко. Играехме на най-различни игри. Ходехме на кино. За пици. Глезеше ме като принц. Обичаше да казва: „Обичам майка ти, но ти си гордостта на живота ми.“ После всичко се промени. Все повече и повече си стоеше вкъщи, защото нямаше къде да отиде и с какво да се заеме, пиеше бира и гледаше телевизия. След това престана и да гледа. Накрая се застреля.

— Съжалявам — каза Греъм. — Тези спомени са доста болезнени, но нямах избор. Трябваше да ти напомня.

— Трябваше? Греъм, не съм просто разочарован. Мисля дори, че започвам да те мразя.

— Имах причина за постъпката си.

— Можеше да измислиш нещо по-свястно.

— Баща ти отказа да се бори. Това не е критика. Без, съмнение той е преценил възможните варианти. Отчаянието е надделяло. В Япония решението на такива непоносими ситуации е в самоубийството. В Америка го считат за позор. Нямах намерение да те засегна. И все пак преди години, когато научих произхода ти, бях малко притеснен, че в отговор на това самоубийство си решил да постъпиш в най-тежката част на американската армия. В SEAL са прекалено взискателни. Питах се защо си отишъл точно там. Реших, че… извини ме… си направил това като компенсация за провала на баща ти, за отказа му да се бори.

— Вече чух достатъчно.

— Не, не си. Когато научих за баща ти, си казах: „Този кандидат има доста качества, но заслужава ли да стане защитник?“ Накрая реших, че именно желанието ти да успееш, да заличиш слабостта на баща си, е най-силният ти мотив, който трябва да взема предвид. Така стана мой ученик. Страхувах се, че ще последваш примера на баща си и ще се самоубиеш поради собствения си неуспех. Направих всичко възможно да не изпаднеш в отчаяние. Преди години ти ми каза: „Има толкова мъка по тоя свят.“ Да. Толкова жертви, които се нуждаят от твоята помощ.

— А ако аз имам нужда от помощ?

— Мисля, че ти я дадох. Надявам се следващата събота да те намеря в по-добро състояние на духа.