Дейвид Балдачи
Последният жив (1)

1

В ръцете си Уеб Лондон стискаше своята полуавтоматична карабина, изработена специално за него от прочут оръжеен майстор. Куршумът й беше калиброван не да ранява, а да къса човешко месо и да дроби кости. Уеб никога не се разделяше с тази царица на тежкокалибрените пушки. Грубата сила бе станала негова втора природа. Беше винаги готов да убива, светкавично и безпогрешно. Досега никога не бе грешил; нещо повече, готов беше, ако някога отнеме невинен човешки живот, веднага да заплати грешката си със своя собствен. Наистина, нелек начин бе намерил да си изкарва хляба. В никакъв случай не можеше да каже, че обича професията си, но я упражняваше по-добре от всеки друг.

Макар да не изпускаше оръжието от ръцете си, освен може би когато спеше, Уеб не се отнасяше към своя арсенал от инструменти за убиване като към някакви любими играчки. Никога не чувстваше пистолета си като приятел, нито пък го наричаше с някакви екзотични имена, но оръжието заемаше важно място в живота му — нещо като полуопитомен див звяр, на който можеше да се довери, ала само докато инстинктите му дремеха. Дори най-добре обучените полицаи пропускаха целта с поне осем от всеки десет изстрела. Според Уеб Лондон това беше не просто неприемливо — беше си чисто самоубийство. Колкото и странности да имаше Уеб, между тях не фигурираше желанието да умира. Той имаше достатъчно врагове, готови всеки миг да му видят сметката; на няколко пъти се размина на косъм от смъртта.

Преди пет години, ако бе полежал още малко на пода в едно училище сред локвите кръв, своя и на враговете си, заобиколен от човешки тела — някои мъртви, други умиращи, — това щеше да бъде последното приключение в кариерата му. Ала и тогава Уеб се бе вдигнал на крака въпреки раните, заради които лекарите почти го бяха отписали. Единствената промяна след този случай беше, че бе заменил служебния автомат, какъвто ползваха всичките му колеги от отряда, с направената по поръчка полуавтоматична карабина. Тя приличаше на М 16, стреляше с куршуми калибър .308 и беше особено подходяща за сплашване на противника. Изведнъж всички му ставаха приятели.

През тъмното стъкло на своя шевролет събърбан Уеб внимателно оглеждаше бързо менящите се групички хора по ъглите и подозрителните сенки в слепите улички. Колкото повече навлизаха във вражеска територия, толкова повече погледът му се задържаше върху платното. От личен опит знаеше, че от всяка преминаваща кола може да го залее градушка от куршуми. Оглеждаше се и за привидно блуждаещи погледи, за едва доловимо кимване или небрежно почукване с пръсти по клавишите на мобилен телефон — възможен знак, че старият Уеб е на прицел и някой се готви да му свети маслото.

Грамадният джип зави зад ъгъла и спря. Уеб изгледа шестимата мъже, скупчени около него. Знаеше, че всички си мислят същото, както и той: излизаме бързо и незабелязано, заемаме позиции зад прикритията на терена, осигуряваме линия на огъня. За страх нямаше място в уравнението; от това все още не следваше, че нервите не са изпънати докрай. В тоя занаят адреналинът не е закрилник на героите — тъкмо обратното, често пъти именно заради него се отива на смърт.

Уеб пое дълбоко дъх, за да успокои пулса си. Нужен му беше пулс между шейсет и седемдесет удара в минута. При осемдесет и пет прикладът на пушката играе при допира с тялото; при деветдесет не може да се разчита на набъбналите от кръв пръсти да натиснат спусъка с точно отмерената сила и плавност, за да произведат точен изстрел. При пулс над сто в минута човек губи изцяло способност да извършва сложни и фини движения; в такова състояние не можеш да уцелиш слон с гаубица от три метра. При сто удара в минута най-добре просто си залепи една мишена на челото и напиши отдолу: „Гръмнете ме!“

Уеб издиша напрежението си и вдъхна с пълни гърди доза спокойствие.

Шевролетът потегли отново, зави зад следващия ъгъл и пак спря. За последно, каза си Уеб. Радиомълчанието бе нарушено, когато Теди Райнър заговори в микрофончето, залепено на дланта му:

— „Чарли“ до ТОК, разрешете да действаме по усмотрение и да преминем на жълто.

През слушалките се чу кратката отсечена заповед на Тактико-оперативния контрол:

— Чувам те, „Чарли“. Изчакай засега.

На жаргона на антитерористите жълто означава последна фаза на изчакването, когато отрядът все още е под прикритие. Зелено са онези два метра ничия земя, които се простират между относителната безопасност на жълтото и момента на истината, както наричаха пробива. Преминаването на няколкото стъпки между относителната сигурност на жълтото и момента на истината, обагрен в зелено, можеше да коства много. „По усмотрение“ — повтори на себе си Уеб. С тази кодирана фраза се иска разрешение за стрелба по жива цел, макар в устата на водача на екипа тя да звучи по-делнично, отколкото ако търговец на стари коли поиска разрешение от шефа си да отбие още двеста долара от цената. Радиото отново припука и се чу гласът от Тактико-оперативния контрол:

— ТОК до всички части. Разрешавам да се действа по усмотрение. Обстановка — жълто.

Много благодаря, ТОК. Пълзешком Уеб се промъкна до задната врата на събърбана. Той водеше, а Маккалъм осигуряваше тила. Тим Дейвис отговаряше за пробива, а Райнър командваше екипа. Големият Кал Плъмър и другите двама командоси — Лу Патерсън и Дани Гарсия — стояха приведени в готовност, стиснали картечните пистолети „Хеклер & Кох“ МП–5, със зашеметяващите гранати и .45-калибровите „Смит &Уесън“ на кръста. Стояха така, сякаш пет пари не даваха какво ги чака навън. Щом задните врати се разтвореха, те щяха да наскачат като един от колата, без да се оглеждат за дебнещите ги от всички посоки опасности. Щяха да пристъпват бързо, като котки — най-напред полагайки пръстите, след това и петите; коленете — леко подгънати, за да поемат отката на изстрелите. Маската на Уеб беше с тесен процеп отпред, който свиваше полезрението му само до най-необходимото. Не му се полагаха панорамни места за предстоящото кърваво представление; в края на краищата това тук не ти е Бродуей! От този момент нататък щяха да се разбират само със знаци. Тъй или иначе, като засвистят куршумите, на никого не му е до приказки. Пък и Уеб не обичаше много разговорите по време на работа.

Той видя как Гарсия се прекръсти, какъвто си му беше обичаят. На свой ред той му каза онова, което казваше всеки път, докато Гарсия се кръстеше, миг преди да се отворят вратите на шевролета:

— Дани, господ да не е глупак да се навира тука! Сами ще се оправяме.

Това уж беше шега, но на Уеб никак не му беше до смях.

След пет секунди задните врати на шевролета се отвориха със замах, целият екип се изсипа навън и тичешком зае позиция. Обикновено гледаха да докарат джипа колкото се може по-близо до обекта и после направо да разбият вратата. Само че този път теренът беше малко по-особен. Изоставени коли, изхвърлени хладилници и всякакъв друг обемист боклук им преграждаха пътя към сградата.

Радиомълчанието отново бе нарушено, този път от снайперистите от екип „Рентген“, които докладваха за забелязани човешки фигури в страничната улица — вероятно случайни минувачи или бездомни скитници. Във всеки случаи „рентгените“ не смятаха, че това са членове на групата, от която се интересуваше Уеб. Той и хората му се спуснаха към уличката. Седмината им колеги от „Хотел“ бяха пристигнали с друг събърбан и междувременно бяха заели позиции на отсрещната страна на карето, готови да ударят обекта изотзад и отляво. Според плана за атака двата екипа трябваше да се срещнат някъде по средата на бойното поле, което иначе минаваше за жилищен квартал.

Уеб и компания се насочиха на изток, гонени по петите от наближаващата буря. Светкавиците, гръмотевиците, вятърът и носеният на талази дъжд заглушаваха радиовръзката, объркваха тактическата разстановка и сплитаха на възел и без това изопнатите нерви на мъжете. При цялата високотехнологична обезпеченост единственото им оръжие срещу капризите на природата и неблагоприятния терен бяха краката — те просто ускориха крачка по изровения асфалт на пустата, зарината в боклук сляпа уличка. Полираните някога червени тухли на сградите от двете им страни бяха надупчени като от сипаница след безброй улични престрелки. При някои от тях се бяха сражавали добри срещу лоши, но повечето битки бяха между младоци, винаги готови да извадят пищов и на родния си брат в делба на терен за пласиране на дрога, заради някое гадже или просто ей така. В този квартал пистолетът правеше от хлапака мъж, нищо, че хлапакът вътрешно си оставаше хлапак, по детински убеден, че ако след анимационния филм по телевизията изтича от къщи и простреля другарчето си в корема, след малко другарчето ще се надигне от тротоара, за да си довършат играта.

Скоро попаднаха на хората, за които ги бяха предупредили снайперистите от „Рентген“ — малки групички чернокожи, мексиканци и азиатци, които купуваха и продаваха дрога направо на тротоара. Явно възможността за бързо опиянение за едните и лесна пачка долари за другите преодоляваше с лекота всякакви етнически, расови и политически бариери. За Уеб повечето от тях изглеждаха така, сякаш още при следващото смъркане, боцване или глътната таблетка ще напуснат завинаги тоя грешен свят. Истинско чудо беше, че тези окаяни нещастници все още притежаваха достатъчно жизнеспособни нервни клетки в главите си, за да отброят парите за поредната доза парализираща мозъка отрова, маскирана като еликсир на блаженството.

При вида на страховитата стена от дула и бронежилетки всички наркомани, с изключение на един, се строполиха на колене и жално замолиха да не ги арестуват или разстрелят на място. Вниманието на Уеб бе привлечено от единствения младок, който остана изправен на крака. На главата си той носеше стегната червена кърпа, вероятно обозначаваща принадлежност към някаква улична банда. Тънък като момиче в кръста, а с мощни рамене на щангист, младежът беше по бермуди, смъкнати толкова ниско, че се виждаше цепката на задника му, и с отрязана наполовина тениска, изпъната до пръсване от яките му плещи. Лицето му изглеждаше постоянно застинало в надменна гримаса, сякаш казваше: „Аз съм по-корав и по-умен от теб и ще те надживея някак си.“ Дори в тези дрипи изглежда доста внушително, отбеляза мислено Уеб.

На хората от „Чарли“ им бе нужна около половин минута, за да установят, че с изключение на младежа с кърпата всички са парализирани от ужас и нито един не носи оръжие. За тяхна изненада нито един не носеше и мобилен телефон, по който би могъл да позвъни до обекта и да предупреди намиращите се там да се омитат. Наистина, хубавецът с кърпата имаше нож, но един нож не върши кой знае колко работа срещу картечни пистолети. Те снизходително му разрешиха да си задържи ножа; за всеки случай обаче, докато екипът „Чарли“ продължи да се прокрадва към обекта, Кал Плъмър подтичваше заднишком, а черното оченце на неговия МП–5 не изпускаше младия уличен предприемач от погледа си.

Придобил кураж, младокът подвикна подир Уеб, че много харесва пушката му и би желал да я купи.

— Ще ти дам добра цена — рече той, — а после ще ти пръсна тиквата с нея, на теб и на останалите. Ха-ха!

Уеб погледна нагоре към покривите на сградите, където знаеше, че екипите „Рентген“ и „Уиски“ са заели позиции за стрелба и че нощните прицели на оръжията им са приковани неотлъчно в основата на черепа на всеки един от тези мърльовци поотделно. Снайперистите бяха най-добрите му приятели. Уеб познаваше в тънкости работата им, понеже дълги години самият той я бе вършил.

Навремето Уеб Лондон бе свикнал да кисне с месеци в клокочещи, изпускащи миазми мочурища, докато раздразнени отровни змии лазеха по гърба му. Висял бе в цепнатините на брулени от леден вятър канари, притиснал кожената възглавничка на приклада до бузата си, докато през оптическия мерник бе следил позициите на противника и бе докладвал на щурмовия отряд за всяко най-малко движение. Тъкмо като снайперист бе развил някои животоспасяващи умения, като например да пикае безшумно в бутилка; да си опакова провизиите на малки, балансирани дажби така, че в пълен мрак с едно движение на ръката да си осигури нужните за оцеляване калории; да подрежда патроните си по начин, който да позволява максимално бързо презареждане на оръжията в критични ситуации. Не че всички тези впечатляващи способности можеха да му свършат кой знае каква работа в частния сектор, но Уеб не си и поставяше такива цели.

Животът на снайпериста е непрестанно люшкане между екстремни ситуации. Трябва да заемеш най-добрата позиция за стрелба при най-малко разкриване на тялото за противниковия огън — две задачи, които често са абсолютно несъвместими помежду си. Тогава решаваш кое ти е по-важно в случая и просто забравяш за другото. Животът — това са безкрайни часове, дни, седмици, дори месеци на затъпяваща, убийствена досада, насечени от кратки мигове на свръхконцентрация, взривообразно изпускане на енергия, градушка от куршуми и хаос. Всяко решение за стрелба предполага нечия смърт — дали обаче на този срещу теб или твоята собствена, си остава неизвестно в уравнението.

Тези сцени бяха така неизличимо запечатани в паметта на Уеб, че той можеше да ги извика моментално пред очите си. Всеки от петте прецизно калибровани куршума с мек връх в магазина очакваше поредното дръпване на лагерувания в синтетични рубини спусък със сила на натиска от точно килограм и сто грама, за да се забие със скорост, два пъти по-висока от тази на звука, в плътта на следената през оптическия мерник жертва. В обхвата на неговото смъртоносно оръжие противникът в миг преставаше да бъде човешко същество и се превръщаше в труп, безвъзвратно мъртъв още преди да се е свлякъл на земята. Ала най-важните изстрели в цялата му кариера бяха онези, които не бе произвел. И тъкмо там беше тънкостта на занаята му. Това не беше работа за малодушни, за глупаци или дори за средно интелигентни люде.

Уеб поблагодари наум на снайперистите на покрива и се затича с другарите си по тъмната уличка.

Изведнъж попаднаха на някакво дете, може би към деветгодишно, без ризка, което седеше или по-точно клечеше върху голям къс бетон. Наоколо не се виждаше жива душа. Наближаващата буря бе свалила рязко живачния стълб и температурата продължаваше да пада. А детето нямаше ризка на гърба си. Дали някога бе имало? — зачуди се Уеб. Само че човек никога не знае откъде ще му дойде, затова той огледа детето от глава до пети. За щастие не се виждаше да крие оръжие. Уеб въздъхна облекчено; нямаше никакво желание да убива деца.

Момчето го гледаше право в очите. Под мъждивата светлина на единствената улична лампа, останала като по чудо невредима след всичките престрелки, лицето му се очертаваше с учудваща отчетливост. Уеб отбеляза наум мършавото му, жилесто тяло с преждевременно развити мускули. През челото на момчето минаваше продълговат белег от нож, а на едната му буза зееше сбръчкана, възпалена дупка, в която опитните очи на Уеб разпознаха неотдавнашна огнестрелна рана.

— Проклятие и триста дяволи! — тихо каза детето с уморен възрастен глас, после се засмя или по-точно се изкиска зловещо. Думите му и този нечовешки смях отекнаха в главата на Уеб като рязък удар на чинели; без да знае защо, той усети как кожата на тила му настръхва. Не че за пръв път виждаше изоставено дете; светът беше пълен с отчаяни, обезверени сираци, но подсъзнателно нещо му казваше, че трябва да бъде нащрек. Може би просто му се бе събрало твърде много напоследък; но пък, от друга страна, сега ли бе моментът да мисли за това?

Пръстът на Уеб почти, но не съвсем, допираше спусъка на карабината; с пъргави, котешки стъпки той продължи напред, като се опитваше да прогони образа на момчето от съзнанието си. Макар самият той да беше по-скоро мършав и да не можеше да се похвали с едра мускулатура, Уеб имаше дълги ръце с яки пръсти и могъщи рамене. Беше най-бързият бегач от целия екип, при това надарен с огромна издръжливост. За един ден можеше да пробяга неколкократно десеткилометровия полигон с двайсеткилограмова раница на гърба. Тази бързина, ловкост и издръжливост бяха далеч за предпочитане пред големите мускули. За куршума е все едно дали се забива в мускул или в сланина. Но и най-тежкият куршум няма да ти навреди, когато не може да те стигне.

Според представите на повечето хора със своя ръст от метър и осемдесет и пет и с широките си рамене Уеб Лондон минаваше за едър мъж. Но това, което задържаше погледите на онези, които го виждаха за пръв път, беше лявата страна на лицето му. Ако трябваше да бъде честен със себе си, Уеб бе длъжен да признае, че хирурзите си бяха свършили добре работата, като се има предвид, че половината от черепа му отдолу я нямаше. При подходящо осветление — т.е. при почти пълна липса на такова — не всеки забелязваше отведнъж хлътналата яма в лицето му, изкусно изградената долна челюст и майсторски захванатия слой чужда кожа върху присадената лицева кост. Изумително добра работа, казваха всички. Но не и Уеб, разбира се.

В края на улицата спряха отново, долепени ниско до стените. До Уеб беше Теди Райнър. През безжичния микрофон-предавател, залепен за дланта му, Райнър щеше да установи за последно връзка с ТОК миг преди атаката; след това сякаш адът щеше да изригне и на никого нямаше да му е до приказки. Докато с едната си ръка стискаше карабината, с другата Уеб се пресегна и провери дали .45-калибровият „Смит & Уесън“ си е на мястото в ниско окачения кобур на дясното му бедро. Абсолютно идентичен пистолет висеше върху керамичната подложка на бронежилетката, която покриваше гръдния му кош; той пипна и него като част от някакъв неизменен ритуал, предхождащ атаката.

Уеб затвори очи и си представи как ще се развият нещата през следващата една минута. Дейвис пристъпва напред и поставя заряда; бойците от щурмовия отряд стискат зашеметяващите гранати в свободните си от автоматите ръце. Предпазителите на автоматите са свалени, показалците чакат на милиметър от спусъка сигнала за стрелба. Дейвис вдига предпазителя от контролната кутия и за последен път проверява детонатора, свързан с пластичния заряд. В това време Райнър предава на ТОК: „Тук «Чарли», обстановка — зелено.“ ТОК отговаря, както винаги: „Изчакай сигнала, ситуацията е под наш контрол.“ Тази фраза винаги вбесяваше Уеб до немай-къде, защото в такава ситуация кой можеше да си въобразява, че те командва отдалеч?

През цялата си кариера Уеб Лондон не помнеше нито един случай да е чул гласът от ТОК да каже „нула“. Още на „две“ снайперистите откриваха огън по набелязаните цели, а когато няколко картечни пистолета едновременно започнат да стрелят на кратки откоси, шумът някак си пречи на броенето. На „едно“ пластичният експлозив обикновено вече вдигаше вратата във въздуха, а при такива сериозни децибели човек спира дори да мисли. Там е работата, че ако чуеш от ТОК да кажат „едно“, нещо не е наред — явно пластичният заряд не се е взривил, пробив няма, а това със сигурност не е най-доброто начало на работния ден.

При наличие на пробив Уеб и екипът му се втурваха в сградата и хвърляха зашеметяващите гранати. Тия дяволски изобретения се взривяват с такъв ослепителен блясък, че изгарят ретината, а от трясъка им на човек може да му се пукне тъпанчето. Ако случайно се натъкнеха на още залостени врати, се чуваше не твърде учтиво почукване върху бравата от 12-калибровата гладкоцевна „Ремингтън“ на Дейвис или ако това не свършеше работа, им лепваха по една лентичка С–4, на която нито една врата не може да устои. Веднъж проникнали вътре, те се движеха с прецизността на шахматни фигури по многократно отработваната схема на атаката, с насочени напред оръжия, с пръст на спусъка, стреляйки на къси откоси по всичко, което им се изпречи. Помежду си комуникираха с кратки жестове, докато обезвредяха горещите точки, откриеха евентуалните заложници и ги изведяха невредими от зоната на стрелбата. Само за едно нещо не мислеха никога — за смъртта. Мисленето за смъртта отнема повече време и сили, отколкото бяха склонни да отделят; то пречи да се съсредоточиш върху задачата и отклонява вниманието от инстинкта за самосъхранение и от заучените с безброй повторения рефлекси, превърнали се с времето във второ „аз“.

Според достоверен източник в сградата, която се готвеха да нападнат, се намираше целият финансов център на една обширна мрежа за контрабанда и трафик на наркотици, чието седалище беше в столицата. Тази вечер се надяваха да арестуват с един удар всичките им счетоводители и касиери — все ценни свидетели за правосъдието, стига да успееха да ги измъкнат живи от сградата. Така ФБР можеше да ги атакува от няколко страни, с наказателни и граждански дела. Всеки наркобарон се бои от данъчните власти като от смъртта, защото в този бизнес никой не плаща данъци на Чичо Сам. Затова и бяха вдигнали на крак екипа на Уеб. Те бяха специалисти в убиване на онези, които трябваше да умрат, но наред с това нямаха равни на себе си в спасяването на хора под дъжд от куршуми. Поне дотогава, докато спасеният не сложеше ръка на Библията и не спомогнеше някой още по-голям злодей от него самия да бъде прибран на топло за остатъка от дните си.

Оставаше да нападнат. Скоро от ТОК щяха да започнат да броят: „Пет, четири, три, две…“

Уеб отвори очи и събра мислите си. Беше готов. Пулс шейсет и четири; той нямаше нужда да брои, за да знае това. Е, момчета, чакат ни подвизи. Да вървим! По радиовръзката от ТОК дадоха команда за подхождане към критичната точка.

И точно в този момент Уеб Лондон сякаш се вкамени. Докато целият екип „Чарли“ излезе от прикритието и се впусна в атака, Уеб остана на мястото си, сякаш краката му бяха пуснали корени. Или сякаш бяха изтръпнали както по време на дълъг, мъчителен сън, когато с тялото си спираш притока на кръв към крайниците и после изведнъж се събуждаш и крайниците ти са се вдървили, студенеят и не те слушат. Никога преди Уеб не се бе чувствал така. Усещането, което изпита, нямаше нищо общо с внезапен страх или изпуснати нерви; не му беше за пръв път, за да почне изведнъж да се страхува. Уеб просто остана неподвижен, проследявайки с поглед другарите си, докато пресичаха вътрешния двор към обекта — като говеда пред вратите на кланица, каза си той. Докато се оглеждаха на всички страни за възможна съпротива, те очевидно не забелязваха, че Уеб не е вече между тях. Плувнал в пот, с върховно напрежение на мускулите, сякаш се бореше с невидимата сила, която се опитваше да го задържи, Уеб се понадигна и направи една-две несигурни крачки. Краката и ръцете му бяха като оковани в оловни вериги, тялото му пламтеше, черепът му щеше да се пръсне. Тялото му се потътри още метър напред, после силите го напуснаха и той се строполи по очи.

Другарите му от „Чарли“ тичаха напред, взели на прицел обекта, който стоеше пред тях, неподвижен и сякаш подканващ. След пет секунди щяха да проникнат вътре. Тези няколко секунди промениха живота на Уеб Лондон завинаги.