Дейвид Морел
Петата професия (50)

7.

Савидж продължаваше да се поти. Той погледна светещите стрелки на водонепроницаемия си часовник. Девет и четиридесет и пет. Слънцето трябваше вече да е залязло. Преследвачите сигурно са се събрали да обмислят по-нататъшните си действия. Устата му беше пресъхнала, а мозъкът му работеше трудно в този задух. Той побутна Рейчъл, изправи се, за миг се подвоуми, но веднага се стегна.

— Време е.

Те почти не бяха разговаряли след няколкото думи, които бяха разменили преди Савидж да затвори изхода. Само от време на време я питаше дали е добре. Дори и това беше доста рисковано, защото не можеха да са сигурни, че няма да ги чуят, ако претърсват наоколо.

Повечето време прекараха в дрямка. Рейчъл още не можеше да се разсъни. Той отново я побутна. Движенията й бяха забавени. Това го разтревожи, защото не беше изключено състоянието й да се е влошило.

— Хайде — каза й той. — Ще се почувстваш по-добре, ако глътнеш чист въздух.

Това й вдъхна сили. Успя да се надигне. Савидж подхвана капака отдолу и го бутна. Той не се помръдна. Бутна го по-силно. Една мисъл прониза сърцето му: „Ами ако капакът се е заклещил като го затворих? Ако не успея да го отворя? Господи, ако е така, дори двамата не можем да го отместим. Ще се задушим!“

С треперещи ръце той опита още веднъж, като напрегна всички сили. От него рукна пот. Когато чу как капакът изскърца, той мислено благодари на бога. Беше обезумял от радост.

Плочата помръдна половин сантиметър, краят й леко се наклони на една страна. Савидж продължи да бута и в един момент капакът се извъртя така, както когато пропаднаха.

През дупката видя луната и звездите. Почувства и лек ветрец в лицето си. Пое жадно чистия въздух. Рейчъл се залепи за него и също започна да вдишва с пълни гърди.

— Това е така…

Савидж сложи ръка на устата й и погледна нагоре, като се заослушва внимателно.

Дали наблизо има някой?

Не чу нищо. Нито гласове, нито стъпки.

Той избута Рейчъл през отвора, изчака я да се измъкне, хвана се за края на гробницата и се изтласка внимателно нагоре, за да не го затисне плочата.

Легна по очи и се огледа наоколо. Не се виждаха подозрителни силуети или движещи се сенки.

Той издърпа камъка, с който беше подпрял капака, и го върна обратно на мястото му. Ако решат да претърсват тук, нямаше да се досетят, че жертвите им са били през цялото време съвсем близо.

„Ако изобщо успеем да се отдалечим достатъчно“ — помисли си Савидж. Обърна се към Рейчъл и й посочи пътя, по който дойдоха вчера. Щяха да се върнат по него. Тя кимна разбиращо.

Не пълзя дълго, защото ръката му напипа вдлъбнатина в скалата, където се беше задържала вода от вчерашната буря. Облиза пръстите си. Водата ставаше за пиене. Отново ги потопи и докосна с тях устните на Рейчъл. Отначало тя се дръпна, но веднага разбра защо е постъпил така и жадно залепи устните си, за да изсмуче водата. Разбра откъде може да пие още и бързо потопи цялото си лице.

Савидж реши, че може да й стане лошо, ако изпие много вода наведнъж, и лекичко я побутна. Отначало тя се възпротиви, но после отстъпи. Беше негов ред да пие от песъчливата течност. После избърса устата си и огледа отново местността преди да тръгнат.