Дейвид Морел
Петата професия (52)

9.

— Да не забравяме къде сме — в очите на Акира се четеше познатата меланхолия, английският му беше все така безупречен. — Не посягай към оръжието. Ще стрелям. Ще те убия, а хеликоптерът не може да се остави на автопилот. Преди да успея да те заместя, ще сме се разбили. И аз ще умра. Но най-главното — и тя ще загине.

— Как успя…

— Чудех се дали сте оцелели след корабокрушението. След като си служил в SEAL и си експерт по оцеляването, това беше твърде вероятно. Какво бих направил аз на твое място? Щях да търся начин да се измъкна от острова, докато не съм загубил напълно сили от глад и жажда. Без съмнение наблизо има спасителен отряд. Може би в Делос. Между другото аз намерих онзи хеликоптер. Разсъждавайки по-нататък, заключих, че ще се помъчите да стигнете дотам преди спасителният отряд да се откаже да ви чака. Какви са възможностите ви в този случай? Лодките можеха да ви послужат, но наоколо гъмжеше от снайперисти и това беше очебиен капан. Отвличане на вниманието им? Или отвличане на хеликоптера? Прецених вероятността за едното и за другото и се скрих в хеликоптера. В края на краищата какво щях да изгубя? Само няколко часа докато лежа безмълвен. Мога да го правя дни наред. И ето ме тук.

— Не беше толкова приказлив, когато работехме в „Медфорд Гап“ — отбеляза Савидж и погледна с неодобрение назад към насочения пистолет. След това премести поглед към тъжните очи на Акира. Очите на човека, когото беше видял обезглавен.

— Спомена „Медфорд Гап“. Точно затова съм тук. Затова те последвах. Затова се скрих. Трябва да ти задам няколко въпроса. Как така си още жив? Преди шест месеца те видях да умираш.

От изненада Савидж загуби контрол над хеликоптера. Наклониха се рязко към морето. Бързо успя да го овладее и отново набраха височина. Отдъхна си. Умът му обаче беше изцяло погълнат от потресаващите въпроси на Акира.

— Видял си ме мъртъв? Но аз видях…

— Те са по петите ни — каза Рейчъл.

Тази новина беше също толкова шокираща. Савидж се обърна назад. Същото направи и Акира.

„Сега мога да грабна оръжието му“ — помисли Савидж.

Инстинктът му подсказа, че Акира няма да се остави да бъде обезвреден.

— Добре — каза той. — Устоя на изкушението.

— Как разбра, че няма да опитам?

— Разчитах на твоя опит. Все пак смятам, че е по-добре да си имаме доверие. Като жест на добра воля… — той не довърши думите си, но прибра оръжието под якето си.

В този момент напрежението спадна.

Савидж се опита да си представи какво им предстои.

— Не виждам опашка след нас.

— Там — посочи Рейчъл наляво. — Някакви светлини.

— От моторниците ли?

— От другия хеликоптер — отвърна му Акира.

— Господи! Въоръжени ли са?

— Сигурен съм, че мъжете вътре имат автоматични пушки, но самият хеликоптер е същият като този. Няма никакви допълнителни оръжия.

— Ако ни настигнат — каза Рейчъл, — ще отворят вратата и ще стрелят по нас.

— Няма.

— Откъде си толкова сигурен?

Савидж го прекъсна:

— По същата причина, както и когато бягахме от имението. Страх ги е да не улучат теб.

— Това не ги спря, когато откраднахме хеликоптера.

— Мисля, че бяха твърде неприятно изненадани и малко се престараха. Сега имат възможност да размислят. Ако катастрофираме заради тях, Пападрополис ще им откъсне главите.

— Да — промълви Рейчъл. — Мъжът ми е способен на всичко.

— Така че сега вие сте нашата защита — отбеляза Акира.

— Нашата? Но вие сте на тяхна страна.

— Вече не съм. Пристигнах в имението онзи ден. Замествам един от охраната, който е болен. — Акира се обърна към Рейчъл и продължи: — Веднага щом разбрах за какво са ме наели — да пазя като затворничка жена, за да я бие и изнасилва мъжът й — си казах, че не мога да остана. Всъщност обмислях как да те спася. Тъй като Пападрополис ме заблуди — обясни ми, че са го заплашвали и затова му трябвало охрана — смятам, че ангажиментът ми към него е отпаднал.

— Тогава защо насочи оръжието си към мен?

— За да не ме нападнеш. Трябваше да те накарам да ме изслушаш.

— Светлините приближават — каза Рейчъл.

— Може да ни принудят да кацнем. Има остров отдясно — отбеляза Савидж, като посочи натам. Реши да го заобиколи и увеличи скоростта.

Стрелката за горивото сочеше средата. Савидж поклати глава:

— Ако караме толкова бързо, ще изразходваме твърде много гориво.

— С тази скорост, с която ни преследват, те ще изразходват същото количество — каза Акира. — Аз не бих се тревожил. Те поначало имаха по-малко гориво. Скоро ще им се наложи да кацнат, за да заредят. По-спокойно. А сега да помислим за вас. Вие двамата трябва да сте много гладни.

Акира посегна надолу. С усмивка, която не успя да скрие тъгата в очите му, той подаде на Рейчъл пластмасова бутилка и увити в хартия сандвичи.

Рейчъл я отвори, отпи няколко глътки, след което спря и се обърна към двамата:

— Отбягвате темата.

Савидж разбра какво има предвид.

Акира наведе тъжните си очи надолу и каза:

— Да.

— Това ми звучи като някаква лудост. Какво искахте да кажете?

Савидж и Акира не отговориха. Само се вторачиха един в друг.

— „Аз те видях“ — цитира Рейчъл думите на Акира. — Това чухме, когато потегляхме от пристанището — обърна се тя безкрайно озадачена първо към японеца, а после към Савидж. — Ти също му отвърна. „Аз пък видях теб.“ После гръмотевиците ми попречиха, чух само думата „мъртъв“. Спомням си, че те попитах дали познаваш този човек. На теб не ти се говореше. След малко каза: „Бог да ми е на помощ. Да.“ Следващите ти думи ми прозвучаха доста зловещо. „Видях го мъртъв преди шест месеца.“ Вятърът беше силен и не съм убедена, че съм те разбрала правилно. Прозвуча ми безсмислено. Сега пък този мъж твърди, че те е видял…

— Обезглавен. Савидж, как оцеля?

— А ти как оцеля?

— Мечът отсече главата ти. Тя се търкулна по пода.

— Главата ти спря изправена — прошепна Савидж. — Очите премигнаха.

— Твоите премигнаха.

— О, господи — промълви Рейчъл. — Май ще се окаже, че и двамата сте откачили.

— Не — отвърна й Савидж. — Но тъй като и двамата сме живи, нещо не е наред.

Докато произнасяше това, стомахът го присви и краката му се подкосиха. Рейчъл пребледня и заклати недоумяващо глава:

— За бога. Говорите невъзможни неща. Ако никой от вас не е луд, значи все някой лъже!

Начинът, по който погледна Акира, беше достатъчно изразителен. Ясно, че се съмняваше в него.

Японецът впери тъжните си очи в Савидж и сякаш искаше да му каже, че отхвърля тези подозрения.

— Питам ви още веднъж. Казвате, че сте го видели обезглавен?

— Точно така — отвърна й Акира, като продължаваше да гледа към Савидж.

— А ти си видял него обезглавен? — този път тя говореше на Савидж.

Той кимна. Побиха го тръпки. Имаше чувството, че е в кабината заедно с някакъв дух. Рейчъл вдигна ръце и каза:

— Ще повторя отново. След като това не може да се е случило, значи е лъжа.

— Не ми ли вярваш? — попита я Савидж.

— Знаеш много добре. Колко пъти да ти го казвам? Заклех ти се, че ще те следвам и в ада.

— Чувствам се така сякаш съм вече там. Това, което казваш, че е невъзможно, аз го видях с очите си. Аз бях там. Знам какво се случи. Видях го. Казвам ти… мислиш, че съм луд, не ме е грижа… Казвам ти, видях как един убиец, беше японец, отсече главата на този човек. Този спомен ме преследва от шест месеца.

— И мен също — прекъсна го Акира.

— Нещо не се връзва — отвърна Савидж. — Ние с Рейчъл знаем, че можем да си имаме доверие. Но можем ли да вярваме на теб?

— Напълно професионален въпрос. Аз се питам същото. Щеше да ме разочароваш, ако не беше толкова недоверчив. Нещо повече, щеше да ми се стори подозрително, ако беше повярвал веднага.

— И двамата започвате да ме плашите.

— Започваме? Аз съм в шок от момента, в който видях Акира в имението.

— Само си представи какво изпитах самият аз — каза Акира. — Не вярвах на очите си, когато мина покрай мен с колата… докато те преследвах из селото… когато ти извиках на пристанището.

— Това не доказва нищо — отвърна Савидж. — Интересува ме само онова, което видях преди шест месеца. В него съм сигурен. Не е като да те прострелят и да изглеждаш мъртъв, а после лекарите да те спасят.

— Тогава защо съм тук? Как приказвам с теб?

— По дяволите! Не знам.

— Престанете! — помоли ги Рейчъл. — Направо ме ужасявате.

— Аз изпитвам същото — каза Акира. — Как да ви накарам да ми повярвате? Савидж, през последните шест месеца ти си непрекъснато в кошмарите, които сънувам. Докато се възстановявах…

— От какво?

— От ударите с бокен.

Рейчъл сърдито помоли:

— Говорете на английски.

— Това са мечове с дървени дръжки. Счупиха ми ръцете и краката, ребрата, черепа. Далакът и апендиксът ми бяха разкъсани. Трябваха ми цели шест месеца да се възстановя.

— Същото се случи и с мен — каза Савидж. — Върнахме се там, откъдето започнахме. Или и двамата сме откачили, или ти лъжеш, или…

— … ти лъжеш. Аз много добре знам какво съм видял. А ти как оцеля?

Освен тъгата в очите на Акира, Савидж забеляза и ужасно объркване.

— Добре. Ще се съглася с теб — обърна се той към японеца. — Да приемем, че всеки е видял другия мъртъв. Но това е невъзможно — отчаяно се мъчеше да намери думи. — Ако не сме откачили… и ако никой не лъже…

— Да? — наведе се Акира към него.

— Разсъждаваш толкова логично, колкото и аз. Има някакъв друг вариант.

— Неизвестен засега — кимна Акира. — След като и двамата сме живи…

— Когато ти трябва да си мъртъв…

— Също и ти.

Савидж съвсем се обърка.

— Какво става, по дяволите?

— Предлагам заедно да открием.