Дейвид Морел
Петата професия (106)

7.

Седнаха около ниска черна маса върху възглавници в една от стаите, която бе останала незасегната.

— Кой изпрати тези мъже тук? Как са ни открили? — запита Савидж.

Обикновено меланхоличното лице на Акира сега гореше от гняв.

— Те не просто ни нападнаха. Те са ни издебнали.

— Което означава, че някой е имал основание да предположи, че ще дойдем от Америка тук — обади се Рейчъл. — Вирджиния бийч, а сега отново…

— Не мисля, че двете нападения са свързани — рече Савидж. — Във Вирджиния бийч ударът бе насочен срещу Мак, за да не разкрие важна информация, за да те отстранят от Акира и мен, за да не… Да не заставаш на пътя. Да не ни пречиш да следваме логиката на поведение, диктувана от лъжливите спомени? Очевидно някой не иска да си замесена в тази история.

— Нападението тази вечер бе пълна изненада за мен — намеси се Акира. — Аз не каня никого у дома, освен хората, на които се доверявам напълно. — Еко не би споменала за приготовленията в къщата. Нито пък Чури. Нападателите не биха могли да знаят коя е моята стая, нито пък вашите. Целта им не е била да убият някого от нас конкретно. Ако са искали да отстранят Рейчъл, биха избрали друга ситуация, в която да са сигурни, че ще успеят да го направят. Но да се промъкват така? Изглежда са дошли с намерение да ни убият и тримата.

— Смяташ че онзи, който е наел убийците във Вирджиния Бийч, няма нищо общо със случилото се тази вечер?

— Така изглежда — обади се Савидж. — Двете нападения имат различни цели и са планирани от различни хора. Едните искат да продължим разследването, другите — да го прекратим. Но кои са те? По дяволите, какво всъщност става?

— Спомена за човек, с когото искаш да разговаряш — обърна се Рейчъл към Акира. — Нарече го „мъдър светец“.

— Да — кимна той. — Надявах се да се срещнем тази сутрин. Но при тези обстоятелства ще трябва да отложим визитата… Заради Чури — гласът му се задави от мъка. — Трябва да направим някои приготовления.

От задната част на къщата до тях достигнаха риданията на Еко. Савидж си представи как бе прегърнала главата на мъртвия си внук.

— Ако само тримата нападатели бяха загинали, щях да се изкуша да изхвърля телата им — каза Акира. — Но не разполагам с кола, за да ги откарам някъде. Не мога и да наема, защото докато отворят бюрата, улиците вече ще са претъпкани с народ и ще ни забележат като изнасяме нещо обемисто, независимо как сме го скрили. Другата възможност е да се възползваме от тъмнината и да заровим труповете в градината. Но аз не искам. Това би означавало да оскверня отново творението на баща ми. Те не заслужават. Само Чури трябва да бъде погребан според обичая на дедите ни. С почести. За мен и за Еко е важно да можем да го посещаваме и да се молим на гроба му. Трябва да изпълня дълга си. Ще съобщя в полицията.

— Да — кимна Савидж.

— Когато полицията пристигне, не трябва да ви завари тук. Ако в случая са замесени и двама американци, ще проведат по-подробно разследване. Ще открият, че сте влезли с фалшиви паспорти. Ще ви арестуват. Дори да не обърнат внимание на паспортите, ще вдигнат толкова шум, че ще навреди на нашето разследване.

— А какво ще съобщиш на полицията? — запита Рейчъл.

— Че трима мъже са нахлули в къщата, за да откраднат колекцията ми. Застреляли са Чури. Аз съм се събудил от шума и се е стигнало до схватка. Убил съм в ръкопашен бой единия, взел съм пистолета му и съм то изпразнил по другия, след което със сабя съм посякъл третия. Последното много ще ме издигне в очите им.

— Всички детайли съвпадат, трябва да ти повярват — размишляваше на глас Савидж, а на ум добави: „Добре би било.“

— Само че трябва да избърша отпечатъците от пръсти, твоите и на Рейчъл, от оръжията. После ще трябва да помисля как да поставя тези на нападателите — мъжът в твоята стая и другия в градината. Накрая ще се наложи да гръмна няколко пъти, за да оставя следи от барут по ръцете си, ако полицията реши да вземе проби от кожата ми… Сещаш ли се за нещо друго?

— Да. Моите отпечатъци по сабята.

— Ще се погрижа и за тях. А сега трябва веднага да тръгвате. В полицията ще направят съпоставка между часа на обаждане и медицинското изследване за съсирването на кръвта.

— Но къде да отидем? — неохотно запита Рейчъл. — Как ще се свържем с теб? Досега бяхме все тримата заедно, как ще се разделим?

— Веднага щом имам възможност, отново ще се присъединя към вас. Ще ви дам телефонния номер тук, но не се обаждайте, освен ако не е крайно наложително. Ще ви кажа как да стигнете до любимия ми ресторант. Чакайте ме там по обяд. Ако не мога да дойда, ще се обадя. Собственикът ме познава, имам му доверие.

— А ако нямаш възможност да се обадиш? — несигурно запита Рейчъл.

— В шест вечерта ще ви чакам отново в ресторанта.

— А ако пак не се видим?

— Ще опитам на следващата сутрин в девет. Ако и тогава не се появя, обадете се вкъщи. Еко ще вдигне и ако чуете думите „Моши-моши“, което означава „Ало“, значи нещата не са толкова зле. Ако отговори с „Хай“, което при нас е израз на неучтивост, трябва веднага да напуснете Япония.

— Не мога да постъпя така — обади се Савидж.

— Какво? — запита учудено Акира.

— Вече минах толкова препятствия. С теб или без теб трябва да довърша започнатото.

— Сами тук, както не знаете и езика, нямате шанс да успеете. Спомнете си какво съм ви казвал — Япония е едно островно затворено общество. От общо 125 милиона население тук живеят по-малко от 15 хиляди американци. На чужденците винаги се е гледало с подозрение. Няма кой да ви помогне в издирването. А и къде точно ще насочите търсенето?

— Там, където и ти — отговори Савидж. — Къде да намеря този мъдрец, за когото спомена?

— Няма да иска да разговаря с теб.

— Може би. Но трябва да опитам. Та, как да го открия?

— Много си упорит — отвърна Акира и извади лист хартия и химикалка от малко лакирано чекмедженце, като написа няколко цифри и указания. — Мъжът е мой „сенсей“. Би трябвало да го намериш тук — сгъна и му подаде листчето. — Но първо опитайте срещата в ресторанта.

— Без съмнение — отвърна Савидж и стана.

— Бързо ще се облека — Рейчъл също стана.

Савидж излезе от стаята заедно с нея. В другия край на коридора Еко бе сякаш застинала в същата поза — седнала на колене, с главата на внука си в скута. Сълзите капеха по лицето на мъртвия.

„Бог да я закриля“ — каза си Савидж. — „И всички нас.“