Дейвид Морел
Петата професия (119)

12.

Името прозвуча предизвикателно и зловещо. Савидж се опита да си припомни кога за пръв път го бе чул. Изведнъж се сети — на път за летището, преди да вземат самолета за Япония, когато Акира се опитваше да ги запознае със страната, в която им предстоеше да отидат.

— Аматерасу — обади се Савидж. — Богинята на слънцето. Прародителката на императора. На всички японски императори. Богинята предтеча на всеки японец откакто свят светува.

— Приятно ми е, че имате познания по японска култура — Таро одобрително кимна.

— Дължа ги на Акира. Той е много добър учител, освен че е бил и отличен ученик… Аматерасу. Разкажете ми нещо повече за нея.

— Тя е символ на величието на Япония — подхвана възрастният мъж, — на чистотата и възвишеността на националните традиции, преди да бъдат опетнени от нахлулите чужди влияния. Кунио Шираи я е избрал като олицетворение на идеите си, като източник на вдъхновение и сила. Нарича групировката си „Партия на японската традиция“. Това е името, с което последователите му се явяват пред обществеността. Но помежду си те се наричат „Силата на Аматерасу“.

Савидж напрегнато слушаше.

— Но за какво говорим в момента? За империализма ли? Да не би Шираи да се опитва да върне общественото настроение към състоянието му от тридесетте години на нашия век? Смес от религия, патриотизъм и могъща военна сила, която се стремеше да наложи контрол над голяма част от този район на Тихия океан?

— Не, напротив — отвърна Таро. — Той иска Япония отново да се изолира от света, да затвори достъпа до острова.

Савидж се изуми от отговора. Опита се да прикрие удивлението си, изричайки:

— Но това е абсурдно, като се има предвид всичко, което…

— … Япония е постигнала след войната — съгласи се Таро. — Икономическото чудо. Станахме най-мощната финансова сила в света. Онова, което военните не успяха да постигнат през тридесетте и четиридесетте години, постигнахме с развитието на икономиката и завладяването на пазарите през седемдесетте и осемдесетте. Нарича се икономическа зависимост. През четиридесет и първа бомбардирахме Хаваите, но не успяхме. Сега са наши. Установили сме се навсякъде — в Америка и в други държави благодарение на парите си. Но същевременно загубихме нещо, което никога не може да бъде купено с тях. Заплатихме най-високата цена за победата си — разрушаването на многовековните стойности и традиции.

— Все още не схващам… — Савидж бе потресен. — Какво цели Шираи?

— Споменах, че произлиза от древния род на шогуна Токугава. Акира разказвал ли ви е за този период?

— Съвсем накратко. Трябваше да ни запознае с твърде много факти за броени часове… Моля, направете го вие.

— През вековете Япония непрекъснато е поемала нахлуващи отвън влияния и култури — китайски, корейски, португалски, английски, испански, холандски. Трябва да призная, че не всичко чуждо е било отрицателно. От китайците сме приели будизма и конфуцианството, йероглифната писменост, административната уредба. За негативен исторически факт считам навлизането и бързото разпространение на внасяните от португалските търговци огнестрелни оръжия. Те бързо изместили традиционния и достоен за истинските воини меч, а с това спомогнали за разрушаването на бушидо — благородния кодекс на самурая. Испанците се опитали да наложат християнството и да изместят почитаните от нас богове, да ни внушат, че нацията не води началото си от богинята Аматерасу.

— През 1603 Токугава Иеясу победил водачите на разпръснатите феодални владения и станал владетел на цяла Япония. Заедно с последователите си върнал Япония на японците. Малко по малко изгонил чужденците — англичани, испанци, португалци. Останала единствено една малка холандска колония търговци на малък остров югозападно от Нагасаки. Християнството било изкоренено, пътуването в чужбина забранено. Всички по-големи кораби, които били в състояние да стигнат до азиатския континент, били потопени. Разрешавали да се строят само малки рибарски лодки, които по принуда трябвало да се придържат към брега. Ще попитате какви били последствията — усмихна се Таро. — Повече от двеста години Япония била изолирана от света. През този период нацията е живяла, по-точно се е радвала на стабилен мир, придружен от разцвет на японската култура. Същински рай — изведнъж лицето на стареца помръкна. — Но през 1853 било поставено началото на края на това благодатно развитие — с пристигането на флота на Командор Пери и установяването на военни кораби в залива Йокохама. Все още някои ги наричат с пророческото име, което им дали на времето по цвета на платната — Черните кораби на Пери. Той настоявал пред властите да отворят границите за чужди търговци. Скоро започнали междуособици и военното правителство — шогунатът, паднало. Императорът и неговият двор, които били държани в изолация в Киото, били преместени в град Едо, днешно Токио. Но в новата политическа обстановка потомъкът на боговете бил използван само като марионетка от амбициозни политици, стремящи се към властта. Този период е известен като Реставрацията Мейджи. Аз вярвам в императора, но с това половинчато връщане на властта му, с нахлуването в Япония на чужди влияния, с установяването на все повече гайджин тук, положението непрекъснато се влошава.

Тук Таро направи пауза, като наблюдаваше ефекта от думите си върху двамата чужденци.

— Значи Кунио Шираи се стреми да върне наложената „карантина“ от времето на Токугава? — задъхано запита Рейчъл.

— Не е трудно да се разберат подбудите му — отвърна Таро. — Ние сме една нация с традиции, но постепенно ценностите, които са били наша гордост, се губят. Младежта вече не уважава възрастните и не зачита традициите. Заобиколени сме от абсурди. Западно облекло, западна музика, американска храна — хамбургери, панирани пилета… — Таро сви презрително устни. — Ето как Япония постепенно поема като гъба най-отрицателните страни на чуждите култури и в крайна сметка нашето най-почитано божество ще се окажат парите, а не Аматерасу.

— Вие като че ли напълно се солидаризирате с Шираи — обади се Савидж.

— С неговите цели — да, но не и със средствата му. Тази сграда, четирите години на изолация, на които е подложен всеки мой ученик… това е моят вариант на „карантината“ на Токугава. Аз лично мразя онова, което е извън тези стени.

— Да считам ли, че сте се присъединили към него?

— Като самурай, като телохранител, аз трябва да бъда обективен — намръщи се Таро. — Аз само следвам събитията. Не ги предизвиквам. Аз съм се посветил на това да служа на хората, които имат нужда от мен, без да вземам страна. През периода на военното управление на Токугава се е наблягало точно на такава лоялност без лично обвързване. Искрено му желая да успее. Макар че това най-вероятно няма да стане. Колелото на историята се върти напред, вероятността да се върне назад е почти нищожна. Шираи може да използва богатството, силата и влиянието си, за да подклажда и екзалтира тълпите. Но аз виждам лицата и очите на тези демонстранти по телевизията. В тях няма съзнание за величието на миналото. Те в момента са обзети от омраза към чужденците. Аз не греша в преценката си. Единствено националната гордост мотивира поведението им. Това е дълго потискан безсилен гняв. Защото Америка ни победи. Защото хвърли атомни бомби над земята ни…

Студена пот заля Савидж. Забеляза тъгата в погледа на Акира. С отчаяние, но и съчувствие си спомни, че баща му бе загубил първата си жена, родителите, братята и сестрите си при атомната бомбардировка над Хирошима. А втората му съпруга, майката на Акира, бе починала от рак, причинен от взрива.

— Никога не се заблуждавайте — каза Таро с хрипкав глас. — Винаги, когато имате работа с японци, трябва да знаете, че колкото и да са любезни с вас, те пазят в съзнанието си спомена за атомните бомби. Точно този дълго таен гняв и омразата са причина за увеличаване на последователите на Шираи. Но той лично се стреми към връщане на миналото, славното и величествено минало. А те искат власт над региона.

— Това никога няма да стане — с равен глас произнесе Савидж.

— Не в сегашната обстановка. В съвременното общество все повече се настанява алчността. Ако Шираи недооцени ситуацията, тълпите могат да излязат извън неговия контрол. Земя, богатство, власт — към това се стремят те. Не към спокойствие и мир. Не към хармония. Шираи е прав да негодува срещу американското присъствие в Япония. Махайте се всички! Вън оттук! Но в създалия се вакуум Силата на Аматерасу може да се превърне в проклятие, а не в благодат.

Савидж се опита да протегне кръстосаните си върху възглавницата крака и да се отпусне.

— Откъде ви е известно всичко това? — произнесе почти шепнешком той.

— Аз съм се самоизолирал от света. Но бившите ми ученици поддържат връзка с мен. А те разполагат с надеждни източници. Кунио Шираи… аз се възхищавам от идеите му, но той набира потенциал, който може да доведе до катастрофа, да предизвика агресия, а не консолидация на нацията. А аз желая тук да процъфтява мир. И мисля, че ако Шираи продължава да подклажда настроенията в същия дух и да привлича все повече и повече алчни и властолюбиви последователи…

— Онова, което се случи… или не се случи в „Медфорд Гап“ — прекъсна го Савидж и се обърна към Акира, — има ли нещо общо с тази история?

— Сенсей говори за самоизолация — Акира вдигна поглед към Савидж. — От своя страна аз се стремя да запазя спокойствието и хармонията на миналото в моя дом, наследен от баща ми, въпреки че рядко ми остава време да им се наслаждавам. Жалко, че вече не ще мога да намеря отмора там след всичко, което се случи. Освен това не бих могъл да работя като телохранител на други хора. Искам да спася себе си. Да се оттегля. Също като сенсей. И като шогуна Токугава.

— В такъв случай трябва на всяка цена да говорим с Шираи — предложи Савидж и постави ръка на рамото на Рейчъл. — Аз също се уморих. Да бъда слуга, да бъда овчарско куче, да служа за предпазен щит. Време е да се погрижа да имам онова, което истински желая — той погледна нежно Рейчъл.

— В такъв случай ще се погубите като персонален защитник — каза Таро. — Петата професия, най-благородната — трябва изцяло да си посветен…

— Достатъчно — прекъсна го Савидж. — Искам само да довърша тази работа и край. Ти какво ще кажеш, Акира? Готов ли си да ми помогнеш?