Дейвид Морел
Петата професия (128)

9.

Радиотелефонът в наетата тойота изпука. Савидж се напрегна, мускулите му се изопнаха. Акира взе слушалките и отговори нещо. Лицето му се изопна, когато чу отговора. Той остави слушалката настрани и сграбчи с две ръце волана. Неочаквано зави в съседната улица и още един път зад ъгъла, след което се включи в движението, което водеше към сградата на Шираи.

Макар че Савидж изгаряше от нетърпение да му зададе няколко въпроса, той успя да се въздържи благодарение на професионалните си навици. Знаеше, че не трябва да отклонява вниманието на Акира.

Японецът сам наруши мълчанието.

— Видели са го.

— Аха — каза Савидж и се облегна назад.

Напрежението му обаче не спадна. Той си представи как учениците на Таро, обучавани да се сливат с пешеходците, внимателно наблюдават сградата от всички страни. Акира им беше описал колата на Шираи и беше дал номера, който бе успял да запомни сутринта на митинга. Таро от своя страна ги беше снабдил с негова фотография. Преди това те бяха гледали по телевизията репортажа за радикалната му консервативна политика, за вярата му в силата на Аматерасу, за настояването му Япония да се върне към културата от времето на шогуна Токугава. Така че те чудесно знаеха кой им трябва.

— Значи лимузината на Шираи е излязла от подземния гараж? — попита Савидж.

Акира зави рязко, избягвайки поредното задръстване, прекалено зает, за да отговори.

— Проблемът е — продължи Савидж, — че лимузината на Шираи… независимо дали искаме да го признаем, още не е доказателство, че той е в колата.

— Няма съмнение, че е там — каза Акира.

— Няма съмнение ли?

— Видели са го.

— Какво? Как така? Това е невъзможно. Прозорците са затъмнени, а едва ли някой от учениците на Таро е проникнал в подземния гараж.

— Да, но са го видели да се качва в колата. Излязъл е през северния изход. Отправили са се на запад.

Радиотелефонът отново изпращя. Акира вдигна слушалката, изслуша нещо на японски, отговори кратко „Хай“ и остави апарата до себе си.

— Все още държат посока запад. Отпред и отзад го следват двете коли с охраната.

— Стандартната процедура — отбеляза Савидж.

Представи си как учениците на Таро ги следят внимателно от своите мотоциклети. Накъдето и да се отправи Шираи, Акира щеше да бъде своевременно информиран за посоката.

— Както и очаквахме, Шираи най-сетне се изнерви — каза Акира. — Разбрал е, че нямаме намерение да се явяваме на непрекъснато отлаганите срещи.

— Може би е объркан или ядосан. Главното е, че постигнахме целта си и сега той прави това, което ние искаме, а не обратното — каза Савидж. — Но ако Шираи отиде на някое публично място, ние пак няма да можем да говорим с него.

— Няма значение — отвърна Акира. — Ще го държим под око. Все ще се открие някаква възможност — някъде, където най-малко ни очаква, където няма да има армия от телохранители около него.

— С други думи да се отпусна и да се наслаждавам на разходката с тази тойота.

— Да се отпуснеш ли? — попита Акира и вдигна учудено вежди. — Никога няма да свикна с американската ирония.

След като отново се обади по телефона, той погледна Савидж и каза:

— Като излезем на следващата улица, ще бъдем вече съвсем близо до него.

— В това натоварено движение не знам как ще видим колата.

— Учениците на Таро-сенсей ще продължат наблюдението. Имат хора и на двете паралелни улици. Ако шофьорът на Шираи завие, веднага ще ни уведомят.