Дейвид Морел
Петата професия (51)

8.

Половин час по-късно те спряха на върха на хълма, от който се виждаше морето. Луната се отразяваше във водата. Брегът, където бяха разхвърляни отломките от яхтата, сега беше пуст. Савидж погледна надясно. Вчера хората от селото бяха дошли от тази посока. Съвсем скоро разсъжденията му се потвърдиха. Видя осветените прозорци на няколко десетки къщурки. Два хеликоптера бяха кацнали на един равен участък от брега. Мускулести мъже с шушлякови якета и автоматично оръжие патрулираха между къщите. Някои държаха радиостанции и оживено разговаряха.

Савидж продължи да изучава обстановката. На допотопно пристанище вляво бяха привързани шест големи моторници, всяка от които можеше да побере десетина души. Още по-наляво върху каменистия бряг видя осем обикновени лодки. Тези лодки го изкушаваха.

„Там е цялата работа“ — мислеше той. — „Хеликоптерите имат охрана. Рибарските лодки нямат. Това е капан. Тогава как ще се измъкнем от острова?“

След пет минути вече имаше план. Опита се да обясни с жестове и на Рейчъл, но тя не разбра. След няколко неуспешни опита се принуди да прошепне едва чуто:

— Върви по този склон надясно. Когато заобиколиш селото, мини още петдесетина метра, спри и ме чакай. Ще се забавя малко. Ще чуеш стрелба. Не се паникьосвай.

— Но…

— Обеща да правиш каквото ти кажа.

По лицето й се изписа уплаха.

Той я изгледа с неодобрение и посочи настойчиво към селото. Тя се поколеба още минута и запълзя натам.

Съжали я, защото знаеше колко щеше да трепери от страх сама. Но нямаше друг избор. Не можеше да я вземе със себе си. Имайки предвид какво му предстои, тя щеше само да му пречи, а можеха и двамата да бъдат убити.

Почака, докато тя се скри и се опита да събере мислите си. Рибарските лодки примамливо го зовяха. Капанът беше прекалено очевиден. Той не се усъмни нито за миг, че това е засада.

„В момента, в който се доближа, веднага ще стрелят. Може да ме заслепят с фенер за по-лесно. Сега ще видим.“

Савидж запълзя надолу.

„Ще се забавя малко“ — беше казал на Рейчъл, но това „малко“ можеше да продължи и часове. Трябваше да пълзи бавно заедно с движението на сенките, предизвикани от лунната светлина.

След тридесетина минути, за които успя да измине не повече от петдесетина метра, той изведнъж замръзна на място.

Едва доловим шум беше задействал рефлексите му. Слабо търкане на дреха в скалата. Точно пред него. До стената от валуни.

Савидж възбудено вдигна глава и се огледа. Мъжът се бе скрил зад камъните. Беше насочил пушката си към лодките.

Савидж се хвърли върху него, изви ръцете му надолу, а главата назад и настрани.

Часовоят не успя да направи нищо. Мълниеносното нападение му попречи да вдигне тревога. Мъртвото тяло се свлече на земята.

Савидж взе пушката му, която имаше устройство за нощно виждане. Намери и револвер Магнум 357. Джобовете на убития бяха пълни с патрони. След това заобиколи камъните и се върна обратно нагоре. Можеше да има още снайперисти. Това беше почти сигурно. Пътят, по който дойде, беше чист, затова запълзя по-бързо.

На върха спря, за да провери дали всичко в селото е спокойно. Не видя нищо особено. Първата част от плана му беше изпълнена. А сега? Втората част беше толкова трудна, че не му се тръгваше.

„Ако не успея сега, няма да имам друга възможност. Не можем да стоим и да се надяваме, че няма да претърсват отново. Ако се крием дълго, гладът ще ни изтощи. При едно следващо претърсване ще ни открият. Или Рейчъл ще извика от ужас. Тя е на границата на силите си. Трябва да го направя сега.“

„Беше казал на Рейчъл: «Ще се забавя малко. Ще чуеш стрелба. Не се паникьосвай.»“

„Да става каквото ще. Дано само Рейчъл да се владее.“

Той стреля с пушката и се втурна напред. Отговорът не закъсня.

След като чу изстрели откъм селото, той дръпна спусъка на револвера и продължи да тича. Стреля отново с пушката. След секунди и с револвера.

Суматохата разтърси нощта. Всички преследвачи се втурнаха към мястото на стрелбата. Скоро обувките им затропаха по склона, отронвайки ситни камъчета от скалата. Той даде още два изстрела с револвера, веднъж с пушката и после продължи да тича, но не към вътрешността, а наляво.

Гърмежите се чуваха все по-близо, мъжете вече бяха на върха на хълма. Савидж рязко спря. Обърна се пак наляво и се втурна приведен напред.

Ракета освети небето точно над него.

Савидж се наведе още повече и затича по-бързо, за да не го освети ракетата. Прехвърляше наум случилото се. След като са чули изстрелите от две различни оръжия, мъжете са решили, че часовоят е стрелял по Савидж. Те са се пръснали и сега го търсят към вътрешността. Междувременно Савидж трябваше да се възползва от заблуждението им. Той се втурна към противоположната страна на селото, добра се до хълма и се огледа за Рейчъл. Не можа да я открие.

Тръгна напред по склона.

Забеляза някаква сянка и замръзна на място.

За малко да стреля, но разбра, че е Рейчъл.

Тя се хвърли разтреперена в обятията му, но сега не беше време да я успокоява. Под тях на брега включиха двигателите на хеликоптера. Перките се завъртяха бавно. Едновременно с това избухна друга ракета на отсрещния хълм.

„Претърсването продължава усилено“ — заключи Савидж със задоволство. „Охраната се е пръснала. Отишли са доста навътре и са поръчали на хеликоптера да се вдигне, за да осветява пътя с прожектори.“

Рейчъл го прегърна още по-силно. Савидж приближи устни до ухото й и прошепна:

— Само не се паникьосвай. Не точно сега. След пет минути вече няма да сме тук.

Савидж я дръпна — трябваше да тръгват надолу.

Перките на хеликоптера се въртяха все по-бързо. Луната и светлините на контролното табло осветяваха пилота в плексигласовата кабина. Помощникът му тичаше към хеликоптера.

Савидж теглеше Рейчъл за ръката, за да тича по-бързо.

Вторият пилот отвори вратата и тъкмо щеше да се качи, когато Савидж стреля право в лицето му. Той отхвръкна назад.

Савидж го отстрани от пътя си, хвърли пушката и насочи револвера към уплашения пилот:

— Излизай, по дяволите, или ще стрелям.

Пилотът непохватно си разкопча колана, бутна вратата и скочи на земята.

Савидж скочи вътре и изтегли Рейчъл след себе си.

Не се наложи да я окуражава. Напротив, тя възбудено го подкани:

— Тръгвай!

Той хлопна вратата на кабината, сложи крака върху педалите и сграбчи лоста. Обучението в SEAL не включваше управление на хеликоптер, но Греъм смяташе, че трябва да се оправят и с летателни апарати. Не с реактивни самолети, защото те трудно можеха да бъдат усвоени без продължителни тренировки. Витловите самолети и особено хеликоптерите можеха по-лесно да бъдат изучени за няколко месеца в часовете за отдих.

„Слава богу, че това не е военен хеликоптер“ — мислеше си Савидж. — „Контролното табло е доста сложно.“

Воят на двигателите се превърна в рев.

— Тръгвай — изкрещя Рейчъл.

Хеликоптерът се отдели от земята. Бяха свободни.

Насочи хеликоптера нагоре и напред, извисявайки се над осветеното от луната море. Хвърли един поглед назад и видя разни фигурки да бягат надолу по склона, други тичаха откъм селото. Събраха се на брега и приготвиха оръжията си за стрелба.

Набирайки скорост, видя как долу проблеснаха дула.

„Твърде късно“ — помисли си той. Закопча предпазния колан и подкани Рейчъл да стори същото.

— Вече го закопчах.

— Ти си по-различна — каза й Савидж с усмивка. — Трябва да си призная, че съм впечатлен. Не познавам много…

В същия момент тя изпищя, но той едва ли можеше с нещо да й помогне. Сепнато се обърна и видя насочения към главата й пистолет.

И Акира.