Дейвид Морел
Петата професия (142)

2.

Когато се събуди, Рейчъл седеше отново до него и държеше ръката му.

— Жаден ли си?

— Не само жаден, но и гладен.

— Трябва да те оставя за момент. Един човек иска да те види.

Савидж очакваше да влезе Таро, но вместо това той видя Еко. По лицето й се четеше мъката по Чури, но очите й блестяха от радост, че може да бъде полезна. Тя носеше поднос с чаша чай и купичка с бульон.

Рейчъл застана до нея. Те си размениха погледи, които бяха по-многозначителни от думите. С жест Рейчъл покани Еко да седне и да помогне на Савидж за бульона. После тя поднесе чашата с чая до устата му.

— Значи хората на Таро накрая те спасиха — обърна се той към Еко, но изведнъж си спомни, че тя не знае английски.

Рейчъл му обясни как е станало:

— Докато вие бяхте в планината, учениците на Таро успяха да я освободят.

— Акира щеше толкова да се зарадва — той не можа веднага да продължи, защото в главата му отново нахлуха спомени, — щеше да им бъде безкрайно благодарен. Господи, как ми липсва. Още не мога да повярвам… Тя знае ли, че е мъртъв?

— Да. Еко приготви тялото му за погребалния обред.

— Бих искал да мога да й кажа колко съжалявам.

— Мисля, че те разбира. Тя също съжалява за случилото се с теб и за твоята скръб.

— Аригато — благодари той просълзен и докосна ръката на Еко.

Тя се поклони.

— Учениците на Таро са довели един човек — каза Рейчъл.

— Какво? Кой е той?

— Много е завързано. Когато си възвърнеш силите ще разбереш сам.

— Вече съм достатъчно здрав — той направи опит да седне.

— Сигурен ли си?

— Ще ми помогнеш ли да стана? Твърде много въпроси не получиха отговор. Ако правилно се досещам… Моля те, Рейчъл, помогни ми.

Рейчъл и Еко го изправиха на крака. Те го придържаха от двете страни. Така тримата се отправиха към плъзгащата се врата.

Светлината подразни очите му. Бяха влезли в стая, където около ниска масичка бяха наредени множество възглавнички направо на пода. Таро седеше с кръстосани крака от едната страна, а от другата…

Савидж се вторачи в добре облечения около петдесетгодишен рус мъж, когото той познаваше като Филип Хейли.

Сега той беше уморен, небръснат, със смачкан костюм, горното копче на ризата му беше разкопчано.

Ръцете му трепереха дори по-силно, отколкото тези на Савидж.

— А-а — промълви Савидж. — И този кръг се затваря. Кой сте вие?

— Познавате ме като…

— Филип Хейли. Присъствате в сънищата ми от несъществуващия планински комплекс „Медфорд Гап“. Вие ме преследвахте в храма „Мейджи“. Камичи-Шираи ми каза, че вие сте моята свръзка, че двамата работим за ЦРУ. Отговорете ми! Кой сте вие, по дяволите?

Раздразнението почти изтощи Савидж. Той се олюля. Рейчъл му помогна да се овладее.

— Ако си спомняте, по-добре е да не използваме истинските си имена от съображения за сигурност, Дойл.

— Не ме наричай така, копеле мръсно. Дойл може да е истинското ми име, но аз не се представям с него.

— Добре, ще те наричам Роджър Форсайт, тъй като това е псевдонимът ти в управлението.

— Не, да върви по дяволите. Ще ме наричаш с другото ми име, което използвах докато работех за Греъм. Кажи го!

— Савидж.

— Съвсем правилно. Повярвай ми, точно така се чувствам. Освирепял съм. Какво се е случило с мен? За Бога, кой направи това с мозъка ми?

Хейли разкопча и второто копче на ризата си с треперещи ръце.

— Нямам право да ти разкрия всичко.

— Грешиш. Имаш най-голямото право да ми го кажеш. Имаш моето разрешение. В противен случай ще ти счупя гадните ръце и крака, и… — Савидж посегна към ножа на масичката — Не, може първо да ти отрежа пръстите, после…

Хейли пребледня. Той патетично вдигна ръце.

— Добре. Така да бъде. За Бога, Савидж, успокой се. Знам колко си преживял. Знам, че си разстроен…

— Разстроен, а? Кучи син. Ще ми се да те убия! Говори! Разкажи ми всичко! Без да спираш!

— Всичко се дължи на едно погрешно изчисление. Започна с… Може би не си запознат… В армията се работеше върху нещо, което те нарекоха „Хапчета за смелост“.

— Какво?

— Проблемът е, че независимо от добрата подготовка, войникът винаги се страхува по време на сражение. Искам да кажа, че това е естествено. Когато някой стреля по теб, мозъкът ти изпраща сигнал за бедствие до надбъбречната жлеза и ти започваш да изпитваш страх. Започваш да трепериш и искаш да избягаш. Това е биологичен инстинкт. Може би някой с твоя опит от SEAL да успее да потисне този рефлекс. Но обикновеният войник страда от синдрома „битка или бягство“. Ако той избяга, играта свършва. Така че в армията бяха решили да изпробват разни химикали. Ако на войника се даде хапче преди сражение, химикалът трябваше да прекрати подаването на сигнал за бедствие, който ускорява образуването на адреналин. Войникът не изпитва никакви чувства и се сражава смело. За Бога, сражава се. Работата е там, че при изпитанията всичко било наред. Но след това стресът се отразявал на войниците много зле. Започвали да страдат от нервно разстройство. Ставали безполезни. Преследвали ги натрапчиви спомени.

— Да. Преследвани от спомени. Много добре си го представям. Аз съм експерт по тази част — каза той, като насочи ножа към Хейли.

— Помолих те да запазиш спокойствие. Разказвам ти всичко подред.

— Продължавай тогава!

— И така в армията решиха, че хапчетата действат много добре. Оставаше въпросът с паметта. Решиха, че могат да разрешат двата проблема едновременно. Искаха да облекчат агонията на ветераните от Виетнам, които не можеха да се преборят със спомените си за преживените там ужаси. В същото време искаха да гарантират, че хапчето за смелост ще действа безотказно, ако бъде заличен споменът за преживяното по време на сражението.

— С помощта на психохирургията — каза Савидж с дрезгав глас.

— Да. Точно така. Но някой се сети, че така ще се получи бяло петно в съзнанието им, нещо като вакуум в спомените. Винаги ще имат чувството, че нещо важно им се е случило, а те не могат да си го припомнят. Това объркване ще се отрази в крайна сметка на готовността им да се бият. Така че защо да не опитат… след като хирурзите са налице… да намерят начин да вмъкнат някакви спомени, нещо несъществуващо, но приятно и успокояващо. Лекарства в комбинация с филми и електроди направиха този номер.

— Да, номер — въздъхна Савидж.

— След това някой се сети, че фалшивите спомени могат и да не са толкова приятни. Защо да не се присадят такива спомени, които да мотивират пациента да прави това, което ние искаме, да го програмираме…

— Да, разбирам какво искаш да кажеш. А сега ми разкажи за самия мен. Как бях въвлечен?

— Японците ни нападнаха в Пърл Харбър. Но ние се справихме с тях. Бихме ги. Смачкахме ги. Два пъти. После седем години ги учихме да не воюват повече с нас. Но те все още го правят! Не с военни действия. С финансови средства! Те купуват страната ни. Те налагат стоките си на нашите пазари. Те притежават банките ни. Те контролират търговския дефицит. Те са виновни за нашите дългове.

Мъдрото лице на Таро почервеня от гняв. Той беше дълбоко обиден.

— Хайде, давай по същество — подкани Савидж Хейли.

— Една група в ЦРУ… Не, много е сложно за обяснение. Една група от съмишленици решихме да променим ситуацията. Ние знаехме за Шираи, който се опитваше да върне предишното status quo в Япония. По това време се разразиха скандали за подкупи, политиците се проваляха, падаха лидерите на различни партии. Един министър-председател, след него още един. Системата беше на ръба на провала. Шираи искаше да я укрепи, да използва влиянието си, за да контролира събитията. Но той имаше нужда от някакъв инцидент, някакъв символ, катализатор на гнева, нещо толкова ужасно, че да привлече достатъчно привърженици, за да обедини нацията и да постигне целите си. Вътре в страната, не навън. Искаше да отхвърли останалия свят. Япония да остане сама за себе си. Моята група в ЦРУ харесваше тази идея.

— И вие решихте да му помогнете.

— Да. Целите на Шираи съвпадаха с нашите. Ако Япония се затвореше в себе си, нашата страна щеше да спечели от това. Щяхме да оправим търговския си дефицит, щяхме да намалим и дори може би да приключим с дълговете. Да стабилизираме бюджета. Господи, какви чудесни възможности се откриваха!

— Не знаехте ли, че Шираи е луд?

— Всичко е толкова относително. Предпочитахме да го наричаме идеалист.

Савидж изпсува.

— ЦРУ отскоро наблюдаваше Шираи. Един от неговите подчинени беше наш агент. Той ни докладваше всичко за Шираи, а ние го снабдявахме с информация за скандали, в които бяха замесени политици и чиновници. Това помагаше на Шираи в опитите му да дискредитира управляващите в Япония. Естествено, той не знаеше нищо за нас. После ние изчакахме да видим дали нашите инвестиции ще се възвърнат.

— Не виждам каква връзка има всичко това с мен.

— Страхувам се, че има — отвърна Хейли и избърса потта от челото си. — Наскоро разбрах, че някои от членовете на нашата група са формирали втора група. Ние бяхме доста консервативни и се гордеехме с това, но онези другите… Те бяха по-различни… Те решили, че трябва да се стигне докрай. Защо да не дадат шанс на Шираи и да му помогнат с някой инцидент, толкова сензационен, че да получи най-сетне подкрепата, от която се нуждаеше? Намислили да изпратят убиец, който да премахне заплахата за Америка в лицето на Шираи. Например някой оперативен работник от ЦРУ. Опитът трябвало да се провали и човекът съответно да умре. Шираи трябвало да открие връзката му с управлението. Япония щяла да бъде вбесена. Според тях стотици хиляди, дори милиони демонстранти щели да излязат по улиците след този опит за покушение, инспириран от Америка.

— Тези, които са измислили всичко това, са били не по-малко луди от Шираи. И какво щеше да спечели Америка, ако Япония се настрои срещу нас?

— Не разбираш ли? Ако Япония ни отхвърли, ако връзките между нашите страни прекъснат, вносът от Япония ще спре. Ние ще спечелим икономическата война — поясни Хейли.

— Да, а ако после Япония се свържеше с Китай и Съветите?

— Нямаше да стане така. Защото Япония не се разбира с Китай и Съветите. Шираи щеше да обърне антиамериканските настроения в универсални срещу всички чужденци и ние щяхме да си върнем всички пазари.

Савидж поклати глава.

— Абсолютна лудост.

— Отцепниците в групата ни поръчали на нашия агент да внуши тази идея на Шираи и той я харесал. Представяте ли си — той така и не разбра, че са замесени американци. Тук вече се намесваш ти. Законно или не, едно е да кажеш на оперативен работник, че трябва да убие някого, но съвсем различно е да го накараш да се самоубие. Никой няма да го направи. Те имаха нужда от човек, който да не знае какво се иска от него, дори да не знае, че работи за ЦРУ и някой само да го контролира, а после да се оттегли.

— Значи ти си бил този, който е трябвало да ме контролира.

По челото на Хейли отново изби пот.

— Завербувахме те, когато работеше в SEAL. През осемдесет и трета ти беше недоволен от американското нашествие в Гренада. Казваше, че то било политически немотивирано и безсмислено. Приятелите ти командоси загинали, за да може президентът — бивша кинозвезда — да повдигне акциите си. Беше започнал да пиеш. Приказваше по баровете. После се сби със своя най-добър приятел.

— Мак.

— Да. И той беше част от плана. Беше се заклел да мълчи. Двамата изпотрошихте бара. Мак публично се закле, че ако те види още веднъж, ще те убие. Ти напусна SEAL и стана телохранител.

— Обучен от Греъм.

— Да. Той също влизаше в плана. Никой не би заподозрял, че работиш за нас. Всеки по-влиятелен клиент беше същевременно и източник на информация. Човек като теб имаше достъп до различни тайни. Информацията, която получавахме, ни помогна да притиснем доста влиятелни личности.

Савидж пребледня и се обърна към Рейчъл:

— Ти предположи, че това не е изключено. Помниш ли? След като убиха Мак. Тогава не исках да повярвам. — Той погледна към Хейли и продължи: — Значи през всичките тези години аз съм бил — думите заседнаха в гърлото му — предател.

— Е, не се обвинявай толкова строго. Спаси толкова хора. Ти си талантлив телохранител.

— Това не променя нещата. Спечелвал съм доверието на клиентите си и после съм ги предавал — изпъшка Савидж.

— Не всички. Само някои от тях. Трябва да ми вярваш, Савидж. Те заслужаваха да бъдат предадени.

Савидж се вторачи в ножа. Той едва не посегна към Хейли.

— Значи ти си казал на отцепниците за мен.

— Да, миналото ти беше безупречно. Уменията ти много подходящи. Имаше и още един много важен детайл, свързан с произхода ти.

— Какъв детайл?

— За малко ще трябва да спрем, Савидж.

— Кажи ми! Какъв детайл?

— Не, първо трябва да се споразумеем. Не ти разказвам всичко това за удоволствие. Момчетата, които ме докараха тук, по-скоро ще ме убият, отколкото да ме пуснат да си вървя. Цената, която ще трябва да платиш, за да научиш всичко, е моята свобода. Знам, че държиш на честта. Затова искам думата ти, искам да се закълнеш, че, ако ти кажа всичко, ще изляза жив оттук. Само искам да знаеш, че се отнася за баща ти.

Савидж стисна ножа толкова силно, че пръстите му побеляха.

— Какво знаеш за баща ми?

— Няма да ти хареса много.

— Той се самоуби! Ако това искаш да ми кажеш, аз вече го знам!

— Да, самоуби се. Въпросът е защо?

— Баща ми е бил един от организаторите на нашествието в Залива на свинете в Куба. Когато всичко се провали, държавата имаше нужда от изкупителна жертва. Баща ми… Господ да го благослови… Той прие вината върху себе си и се оттегли. Но по-нататък той нямаше цел в живота. Започна да пие. Накрая си пръсна черепа.

— И да, и не.

— За какво говориш?

— Не сме се споразумели. Искам да се измъкна оттук. Продавам истината за баща ти срещу моя живот.

— Истината? Баща ми е мъртъв! Каква друга истина може да има?

— Много неща ще разбереш, ако се измъкна.

— А ако не искам нищо да знам? Ако те убия още сега…

— После ще съжаляваш. Винаги си искал да знаеш. Ще бъда откровен с теб. Истината е потресаваща. Точно затова ще поискаш да я научиш.

— Ти… — той с ужас си спомни вечерта на самоубийството, кърпата около главата на баща си. — Имаш думата ми.

— Не само твоята. Искам и думата на този мъж. С него нямаме споразумение. В края на краищата аз съм гайджин. Съмнявам се, че той ще уважи твоята дума. Мисля, че няма да изпитва угризения, ако ме убие.

Савидж се обърна бавно, погледна сбръчканото лице на японеца.

— Таро-сенсей… — Савидж не можеше да намери подходящи думи, — моля ви за една услуга. Акира ми обясни значението на подобна молба. Аз ще ви бъда безкрайно задължен. До гроб. Приемам тази обвързаност. Моля ви… с цялото ми уважение към вас… да запазите живота на този човек, ако ми каже всичко.

Таро обмисляше отговора си.

— Моля ви за това в името на дружбата ми с Акира.

Таро се намръщи, погледна Савидж, после Хейли и накрая отново Савидж.

— Заради Акира? — попита японецът. — Хай — произнесе той и се поклони.

— Добре, Хейли, споразумяхме се. Имаш думата ни.

Хейли все още се колебаеше.

— Твърде дълго съм работил за ЦРУ. Не съм свикнал да работя на доверие.

— Кажи ми!

— Добре. Ще ви се доверя. Баща ти се самоуби, но причините не са тези, които си мислиш.

— Какво?

— Баща ти беше на разположение на ЦРУ в опитите за убийство на Кастро. Той направи много, но накрая всичко се провали. Кастро разбра намеренията ни. Той предупреди Щатите да го оставят на мира. Баща ти продължи да действа по поръчка на ЦРУ, разбира се. На Кастро му писна и по всяка вероятност той организира убийството на Кенеди в Далас. Баща ти се самоуби от мъка. Чувстваше се отговорен за смъртта на президента.

— Господи — промълви Савидж и политна назад.

Рейчъл го подхвана и го задържа.

— Казах ти, че няма да ти хареса. Това е истината и сега очаквам да изпълниш обещанието си.

— Нали ти дадох дума — с усилие произнесе Савидж. — Ще си тръгнеш жив оттук.

— Точно затова ти беше идеалният човек за убийството на Шираи. Какъвто бащата, такъв и синът. Шираи можеше не само да обвини САЩ за покушението срещу живота му, но и да го свърже с убийството на Кенеди и опитите за елиминиране на Кастро. Да, ти беше идеален и всичко, което се искаше, беше да заличим определени спомени от паметта ти и да имплантираме онзи ужасен кошмар, така че да тръгнеш по следите на Шираи.

— А Акира? Него защо го въвлякохте?

— Шираи искаше да компрометира не само Америка, но и японските държавници. Така че защо да не използваме още един оперативен работник с подобна съдба. Ако и двамата мислите, че другият е мъртъв, а после откриете, че не е така, ще поискате да разберете причините за вашия кошмарен сън. Някои неща можеха да бъдат предвидени — че ще тръгнете да търсите „Медфорд Гап“ и ще разберете, че той не съществува; че ще търсите болницата в Харисбърг, където сте лежали и т.н. и т.н. Неизбежно щяхте да видите Шираи, защото той имаше доста публични изяви. Щяхте да разберете, че това е Главния, когото сте видели обезглавен, да се втурнете след него, за да го разпитате за вашия кошмар.

— Но някои неща не биха могли да бъдат предвидени. Например решението ми да отида във Вирджиния и да говоря с Мак.

— Точно така. След като бяхте обработени… това между другото се случи в Япония, в имението на Шираи… преди да ви поставят гипса, на една от коронките ви беше вградено миниатюрно предавателче. Благодарение на него хората на Шираи винаги знаеха къде се намирате.

— Пътуването до Вирджиния не влизаше в плановете ви.

— Да. Хората на Шираи се изплашиха, че Мак ще ти каже прекалено много и ти ще възвърнеш истинските си спомени. Наложи се да го убият.

— Опитаха се да хванат и Рейчъл, която също не влизаше в плана.

— Точно така е за съжаление.

— А хората, които смятах, че са родителите ми?

— Онези в Балтимор ли? Само манекени от витрина. Това беше поредната илюзия. Отцепниците искаха на всяка цена да ви накарат да тръгнете след Шираи. По-лесно щеше да бъде да ви упоят и да ви откарат в Япония, в имението на Шираи и да ви убият там — все едно, че хората от охраната са ви убили. Но нямаше да е толкова убедително. Вие с Акира трябваше да оставите следи — в Гърция, във Франция, в Америка и най-вече в Япония. Трябваше да останат доказателства — печатите в паспортите, разговорите с шофьорите на таксита, хотелиерите, имиграционните служители — които да показват твърдото ви желание да убиете Шираи.

— А смъртта на Греъм? — попита Савидж.

— Ние нямаме нищо общо с това. След като той уреди ангажиментите ви в имението на Пападрополис, Шираи реши, че трябва да го премахне. Направиха го така, че да изглежда като самоубийство.

— Значи Греъм е знаел какво прави, изпращайки ни в Миконос. В крайна сметка той е предпочел да остане верен на ЦРУ, а не на нас.

— Задаваш прекалено много въпроси. Не копай толкова дълбоко. Той ти беше приятел. Но същевременно беше и професионалист. Подчиняваше се на своите господари. Защо смяташ, че пътуваше непрекъснато до Мериленд и Масачузетс при теб и Акира? Той ви обичаше. Но обичаше и професията си — не тази на персонален защитник, а на агент от тайните служби, на разузнавач.

На Савидж му се зави свят и той се наклони към Рейчъл, която отново го подхвана.

— Да, прав си. Задавам твърде много въпроси. Все пак искам да попитам още нещо.

— Добре. Но нали се разбрахме. С това приключваме и си тръгвам.

— Искам да знам какво се опитваше да направиш в храма „Мейджи“? Да ме спреш или да ме накараш да продължа?

— По дяволите, исках да те спра. Планът излезе извън контрол.

— А какво ще ми кажеш за…

— Вече стават два въпроса повече. Не ми казвай, че няма да спазиш уговорката ни.

— Приключвам. Кой се вмъкна в дома на Акира и се опита да ни убие?

— Човече, знаеш отговора не по-зле от мен.

— Не. Аз знам, че си ти. Ти си наредил да ни убият! Защото планът се е провалил! Защото си разбрал какво искат да направят тези негодници отцепниците! Искал си да го предотвратиш! Затова си решил, че трябва да умрем! След като опитът ти не успя, ти ни проследи в храма „Мейджи“, за да го направиш там. Ти си мой враг също толкова, колкото и тези мръсници! Разликата е, че някога ти се доверявах! Очевидно си ми бил приятел!

— Знаеш ли, Савидж, работата и приятелството… понякога…

Гневът надви слабостта, яростта — болката. Всяка частица от тялото му се стегна колкото можа. Савидж вдигна здравата си ръка и изпита страхотно желание да цапардоса Хейли по лицето.

Стисна зъби. Носът на Хейли изпука. Потече кръв.

Той се дръпна назад и изрева от болка.

— Трябваше да те пречукам! — Савидж го сграбчи и го дръпна към себе си.

— Ти даде дума — успя да произнесе Хейли с подутите си устни и счупени зъби.

— Да — потвърди Таро. — И аз също. Поиска ми услуга. Задължен си ми до гроб. Трябва да се подчиниш — измъкна той ножа от ръката на Савидж. — Иначе думата ти няма да значи нищо. Ще погубиш своята чест.

Савидж не беше на себе си от ярост.

— Все пак нещо трябва да има значение. Изчезвай оттук! Веднага! Преди да съм променил решението си. Защото заради теб приятелят ми е мъртъв!

Хейли се затича към плъзгащата се врата, като държеше лицето си с ръце.

— Добре направи — каза Таро.

— Тогава защо се чувствам така идиотски?

— Защото мислиш, че може да те преследва.

— Да прави каквото ще. Вече съм по-добре.

— Като за гайджин си доста благороден.

— А ти? Още не сме приключили с теб. Отказвам да вярвам, че ти не си знаел…

— … че Акира работи за тайните служби ли? Да, знаех — кимна възрастният мъж.

— Знаел си какво иска да направи Шираи! Знаел си, че ние с Акира е трябвало да умрем!

— За Япония.

— Гири — каза Савидж. — Благодари на Бога за това, че съм дал дума. За тържественото обещание, което направих. Заклех се, че ако оставиш този негодник да си тръгне, ще ти бъда задължен до гроб. Иначе…

— Ще се опиташ да ме убиеш, така ли? — подсмихна се Таро.

— Да — отвърна Савидж. Изпълнен с гняв до краен предел, той натисна сънната артерия на Таро и насочи ножа си към нея. — Проблемът ти е, че си прекалено надменен. Дори и един гайджин може да бъде…

— … равностоен съперник. Савидж-сан, моите почитания.

— Даваш ли дума, че няма да има други обвинения? Гири?

— Да. Гири. В името на приятелството, лоялността, поетите задължения. В какво друго ни остава да вярваме?

— В любовта — отвърна Савидж и остави ножа. — Какво направихте с тялото на Акира?

— Наредих да се кремира. Урната с праха му е в стаята ми. Японските тайни служби няма как да не узнаят за смъртта му. Разследването ще е ужасно. За всички нас.

— Може ли да взема урната? След като погребението трябва да се извърши тайно, ние с Еко знаем какво да правим с праха му.

Таро внимателно го изучаваше.

Накрая се поклони.