Дейвид Морел
Петата професия (57)

14.

Когато Савидж се върна, Акира беше излязъл. Провери набързо другите стаи, но не го откри. Намръщи се и реши да види и навън. Намери го седнал на стъпалата пред къщата с вдигнато към слънцето лице.

— Какво става? — попита Савидж.

— Трябваше да огледам наоколо.

— Е, и?

Акира посочи с ръка към лозята и отговори:

— Всичко изглежда нормално. Лозята са обрани и се вижда между редовете. Наблизо няма хора. Свършил си добра работа, като си избрал тази къща.

— Благодаря — каза Савидж и седна до него. — Имайки предвид твоите умения, приемам думите ти за комплимент.

Акира се засмя, макар че очите му си останаха тъжни.

— Английският ти е безупречен — похвали го на свой ред Савидж. — Къде си го учил?

— Ще ти кажа някой друг път.

— Ако си в настроение. Омоте и ура — нали така?

Акира се обърна към него и учудено попита:

— Обществените и лични настроения? Ти си запознат с нашия начин на мислене?

— Опитвам се да проумея, доколкото мога.

— Похвално. Все пак мисля, че е напразно. Никога няма да успееш.

— И аз така реших.

— Какво става с жената?

— Справя се отлично. Създава добро впечатление. Трябва да е дяволски изтощена. Дори не помръдна, когато я завих с одеялото. Сигурно ще спи до довечера.

— Сигурно.

— Ние също имаме нужда от сън. Ако искаш, аз ще пазя пръв. Ти се изкъпи и…

— Ти си по-уморен от мен. Ти иди пръв.

— Така можем да спорим до утре сутринта — каза Савидж и взе две камъчета, разбърка ги в ръце и хвана всяко поотделно. — Който изтегли по-малкото, ще е пръв.

— Това детска игра ли е? — попита японецът.

— Защо не? След като не можем да се разберем.

Акира се развесели и посегна към лявата му ръка. Савидж разтвори дясната, за да сравнят камъчетата.

— По всичко личи, че ти ще си пръв — отбеляза Савидж.

Акира се поклони и каза с усмивка:

— Хай.

— Това „да“ ли означава на японски?

— Не само това. Може да се преведе като „разбира се“, „наистина“, „непременно“ в зависимост от ударението — Акира внимателно го изучаваше. — Ти си човек на честта, както казваме ние. Лоялен. Сериозен.

— С ужасен проблем.

— Даже два — уточни Акира. — Първо, трябва да доставиш клиента на работодателя си.

— Направил съм необходимото.

— Засега да. Дотук беше изряден. Предлагам да се включа и аз, за да ускорим нещата.

— Ще бъде чест за мен — каза Савидж и вдигна ръце, долепи длани и леко наведе глава.

— След това отиваме в Ню Йорк.

Савидж се изправи и допълни:

— За да искаме обяснение от Греъм.

— Има нещо, което не сме обсъждали с теб. Не се отнася за нас двамата.

— Знам — отговори Савидж. — За Камичи.

Акира го погледна учудено.

— Четиридесет и седемте ронини — добави Савидж.

— Ти знаеш за тях?

— Трябвали са им две години, но в крайна сметка са отмъстили за господаря си.

— Камичи е единственият Главен, когото не съм успял да защитя — каза Акира с пресипнал глас.

Савидж се навъси.

— И единственият, когото аз не съм опазил. Ако Греъм има нещо общо… Това, което се случи с Камичи… е по-важно от Рейчъл… от нашите кошмари…

— И трябва да отмъстим за него — каза Акира и се изправи. — Ако и двамата сме съгласни за последното…

— … можем да станем приятели — довърши Савидж.

Акира присви очи.

— Приятели?

„Сигурно си въобразявам прекалено много“ — помисли си Савидж.

— Бих казал — временни партньори. За да покажа уважението си към теб, след като ти вече разкри своето, ще използвам западните обичаи.

Стиснаха си ръцете. Савидж за миг си помисли, че Акира е хванал ръката му толкова здраво, колкото навярно самураите своя меч.

Това сравнение извика у него спомена за меча, който беше разполовил тялото на Камичи и отсякъл главата на японеца.

Той стисна по-силно ръката на Акира.

Вече мислеше за Греъм.