Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Fifth Profession, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2010 г.)
Разпознаване, корекция и форматиране
dave (2010 г.)

Издание:

Дейвид Морел. Петата професия

Американска, първо издание

Редактор: Красимира Маврова

Художник: Борис Драголов, 1994 г.

ИК „Кронос“ 1994 г.

ISBN: 954–8516–07–1

История

  1. — Добавяне

12.

Механа „Кораба“ беше съвсем близо до брега. Савидж вече усещаше соления вкус на морето и чуваше крясъка на чайките. Скоро той долови мириса на цигарен дим. Чу гласа на Елвис Пресли, който идваше от бара. Влязоха тримата с Рейчъл и Акира.

Когато очите му свикнаха с тъмнината, той успя да разгледа обстановката. Около масите бяха насядали млади хора, късо подстригани и облечени с цивилни дрехи, които явно бяха отвикнали да носят. Те пиеха и разговаряха на висок глас. По стените имаше стъклени витрини с модели на самолетоносачи, бойни кораби, изтребители, подводници, миночистачи, патрулни лодки, амфибии и т.н. Тук бяха изложени и моделите на „Меримак“ и „Монитор“, първите американски бойни кораби, участвали в сражение. По ирония на съдбата те били изправени един срещу друг във Войната между щатите.

— Съдържателят по-рано служеше в SEAL — обясняваше им Савидж, докато се промъкваха през едно по-свободно пространство към бара. — След като се пенсионира, не можа да изостави отбора и направи тази механа. Много хора, особено от SEAL, предпочитат да идват тук.

Съдържателят се появи. Беше около петдесетгодишен, подстриган като футболист. Носеше бяла риза с къси ръкави, която напомняше морската униформа и позволяваше да се види татуировката на лявата му ръка.

— Какво да бъде, народе?

— Газирана вода.

Рейчъл и Акира поръчаха същото.

Съдържателят кимна.

— Харолд, помниш ли ме? — попита го Савидж.

— Не бих казал — той се опита да се съсредоточи. — Трябва ли да ви помня?

— Преди често идвах тук, когато бях в отпуск.

— Малко ли моряци минават оттук. Вие кога сте…

— Октомври осемдесет и трета.

— Нямам представа. С годините всички започнаха да ми изглеждат еднакви, а и паметта ми не е това, което беше по-рано.

Той погледна недоверчиво към Акира и отиде да донесе содите.

— Това, че не ме помни, още нищо не означава. Аз помня и него, и бара му.

Рейчъл го гледаше недоверчиво.

— Мислиш, че помня толкова, колкото и къде живее майка ми, така ли?

Тя не можа да му отговори, защото съдържателят донесе питиетата.

— Дължите ми три и седемдесет и пет.

Савидж му даде пет.

— Задръжте рестото.

— Благодаря, младежо.

— Капитан Макинтош идва ли още тук?

— Мак ли? Ами да. Виждам го няколко пъти месечно.

— Тази вечер идвал ли е?

— Не знам. Ако е идвал, все някоя от сервитьорките ще го е видяла.

Съдържателят погледна не особено приветливо към Акира и тръгна към касата.

— Май не обича много японците — отбеляза Акира.

— Или пък не е виждал японци в бара си. Не е единственият, който те гледа особено — каза Рейчъл.

— Забелязах.

— Може би ти си причината — предположи Савидж. — Ако беше сама, досега стотина моряци да ти бяха предложили да те почерпят.

— Само не знам това комплимент ли е или заплаха — отговори Рейчъл и свъси вежди.

— Разкажи ни нещо за капитан Макинтош — помоли Акира.

— Служихме заедно в SEAL. След Гренада аз се оттеглих. Него го повишиха и той пое тренировъчния отряд. Бяхме близки. Спомням си го много добре. Участвали сме заедно в битки. Тука сме се напивали заедно. Не е възможно и той да се окаже фалшив спомен… — Савидж сви рамене. — Всъщност, ето го и самият него.

Добре сложен русоляв мъж, наближаващ четиридесетте, тъкмо влизаше в заведението. Беше висок, със загоряло лице и правилни черти, облечен с джинси и дънкова риза, горните три копчета на която бяха разкопчани и откриваха косматите му гърди. Беше обут с гуменки, а на ръката си имаше водонепроницаем часовник.

Той махна на група мъже, ухили се и тръгна към тях. Савидж стана от бара и побърза да го пресрещне, разбутвайки хората наоколо.

— Мак!

Мъжът спря и се заоглежда, за да определи откъде идва гласът.

— Мак! — каза отново Савидж като се добра до него. — Как си?

Мак се вторачи в него с изражение, което трудно можеше да се определи.

Савидж потисна вълнението си и направи опит да се усмихне приятелски.

— Какво има? Може ли да не ме помниш след всичко, което сме преживели заедно?

— Да ви помня ли? — попита Мак, като продължаваше да го гледа с прорязано от дълбоки бръчки чело.

„Не!“ — помисли си Савидж. — „Не и отново!“ Чувстваше, че ще припадне, виеше му се свят, а ръцете и краката му бяха сякаш вдървени.

Мак сви устни и се обърна на другата страна.

Савидж побърза да го пресрещне и се изправи пред него.

— Почакайте. Моля ви. Наистина ли не си…

— Вече ви казах, че ви нося парите. Ето ви ги проклетите двадесет долара. Престанете да вървите подире ми. Махайте се оттук.

Савидж се намръщи като усети пъхнатите в ръката му пари. Мозъкът му усилено работеше.

— Но…

Мак отново понечи да се отдалечи.

— Не ми дължите… — Савидж не се доизказа и тръгна след него. — За какво е този цирк?

Мак спря и се наведе към него. Зашепна напрегнато:

— И аз това се питам, по дяволите. Какво правиш тук? Да не си полудял, Дойл? Знаеш, че не трябва да ни виждат заедно.

— Какво?

— Изчезвай!

— Но…

Мак продължи едва чуто:

— Ще се видим след петнадесет минути. На алеята отвън.

Савидж примигна, а Мак продължи към приятелите си в ъгъла.

— Онзи ми беше дал назаем две десетачки и ме преследваше да му ги върна. Ето какво става, когато играеш карти с цивилни — обясняваше Мак на приятелите си.

Изведнъж шумът в бара му се стори по-силен, цигареният дим му пречеше да диша. Почувства, че не му стига въздух и се задушава. Махна с ръка на Рейчъл и Акира, че ще ги чака навън.

Навън бе станало съвсем тъмно. На улицата беше пълно с хора и доста шумно. Савидж поклати глава и едва чуто промълви, твърде развълнуван, за да говори нормално:

— Той ме нарече Дойл.

Рейчъл го погледна учудено.

— Значи те познава?

— Не, ти не разбираш. Истинското ми име не е Дойл. Защо ще ме нарича… Господи, дали не са откраднали името ми и са ми внушили чуждо? — Слепоочията му пулсираха. — Кой съм аз, по дяволите?