Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Fifth Profession, 1990 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Златина Христова, 1994 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,3 (× 12 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Дейвид Морел. Петата професия
Американска, първо издание
Редактор: Красимира Маврова
Художник: Борис Драголов, 1994 г.
ИК „Кронос“ 1994 г.
ISBN: 954–8516–07–1
История
- — Добавяне
16.
Вратата се отвори.
Макар че не беше чувал за Филип Хейли, мозъкът му работеше достатъчно добре, за да познае влезлия. Беше американец. Над петдесетте. Със скъпи дрехи. С хитри очи на политик или дипломат от висшия ешелон.
Един от присъстващите на разговорите в „Медфорд Гап“.
Савидж така и предполагаше, че все някой ще се появи. Точно затова искаше да не му дават успокоителни, доколкото е възможно. Тялото му си оставаше неподвижно във всички тези бинтове, гипс и превръзки. Експерт по самозащита, сега той беше направо безпомощен. Филип Хейли би могъл да го убие без никакво затруднение. С инжекция. Или капка отрова в устата. Да го напръска с нещо.
Посетителят носеше рози и шоколадови бонбони. Вместо тях можеше да носи оръжие. Имаше мустаци, бръчки около очите и голям пръстен, който би могъл да съдържа бързодействащ химикал.
— Надявам се да не ви стане лошо от мириса на розите — каза мъжът.
— Щом вие ги понасяте и аз ще мога — отвърна Савидж.
— Мнителен сте — мъжът остави розите и бонбоните на стола.
— По навик.
— Много полезен навик.
— Филип Хейли?
— Струва ми се съвсем нормално. Анонимно. Типично американско. Също като Роджър Форсайт.
— Признавам, че псевдонимът ми е абсолютно безличен. Както току-що казахте — това е целта.
— Така е. Който избира такъв псевдоним обаче, не е безличен. Вие сте човек с характер.
— Може би не съвсем. Очевидно съм станал небрежен. Казват, че съм паднал — отвърна Савидж.
— Истинска трагедия.
— Да. Паднах в коридора на хотела.
— Не е чак толкова лошо като падане от скала. Но все пак е ужасна трагедия.
— Известно време не си спомнях, но после вече нарочно повтарях измислената история. Не съм се разприказвал.
— Точно това очаквахме от човек с вашата репутация. Въпреки всичко, трябваше да направя проверка. За да съм сигурен.
Савидж потръпна от болка:
— А Камичи и Акира? Какво стана с телата им?
— Отнесоха ги. Не мислете, че не сме проявили към тях нужното уважение. Добросъвестно изпълнихме японския обичай. Прахът на Главния и неговия придружител почиват в мир до този на дедите им.
— А полицията? Как им обяснихте всичко?
— Не сме им обяснявали.
— Не разбирам — Савидж имаше чувството, че главата му ще се пръсне.
— Много просто. Властите изобщо не бяха информирани.
— Персоналът на хотела трябва да им е телефонирал.
Филип Хейли поклати глава:
— Уредихме нещата. Такова брутално убийство би навредило на репутацията им. Ние бяхме няколко души, съответно и персоналът беше сведен до минимум. Всеки от тях получи прилична сума, за да мълчи. След като вече взеха парите, дори и да имат някакви задни мисли, няма да посмеят да вдигат шум от страх да не ги обвинят в съучастничество. Освен това полицията нямаше да намери никакви улики.
— А следите от кръв? Имаше толкова кръв.
— Целият коридор беше ремонтиран. Както знаете, един опитен екип би могъл винаги да установи къде е имало кръв, дори и да мислите, че сте изчистили абсолютно всичко. Така че се наложи да сменим не само килима, но и да обновим пода, стените, вратите и дори тавана. Всичко старо беше изгорено. Не остана и следа от кръв.
— Мисля, че са останали два въпроса — гласът на Савидж почти прегракна. — Кой ги уби и защо?
— Всички ние споделяме вашата обида и ужас. Съжалявам, но все още не мога да отговоря на последните ви въпроси. Очевидно мотивът за убийството е свързан с темата на срещата ни. Но това не е ваша работа, така че не съм упълномощен да обсъждам с вас защо бе убит Главния. Мога да ви кажа само това — съдружниците ми и аз имаме доста врагове. Започнахме разследването веднага. Очакваме скоро да открием убиеца, който и да е той, и да го накажем.
— За какво става дума? За бизнес? Разузнаване? Или терористи?
— Да не се задълбочаваме.
— Убийците бяха японци.
— Знам. Видяхме ги да изчезват. Убийци японци могат да се наемат и от всеки друг, не само от японци. Националността няма много да ни помогне.
— Да, но Камичи и Акира също бяха японци.
— Бяха тренирали бойни изкуства, следователно срещу тях е трябвало да се изправи някой със същите умения. Това още не е доказателство, че този, който ги е наел, е бил японец. Да считаме въпроса за приключен. Моля ви. Целта на посещението ми беше да ви изкажа нашата загриженост и да ви уверя, че ще направим всичко възможно да отмъстим за тази жестокост.
— С други думи да не си пъхам носа.
— С тези наранявания имате ли друг избор? Мисля ще се съгласите, че задълженията ви свършват дотук.
Хейли бръкна в джоба на сакото си и извади дебел плик. Той показа тлъстата сума в стодоларови банкноти, която беше вътре и запечата плика. Пъхна го под дясната ръка на Савидж.
— Мислите, че мога да приема пари след като не успях да защитя Главния?
— Доколкото виждам от раните ви, били сте се доста храбро.
— Не бях достатъчно добър.
— Бил сте без оръжие. Срещу четирима с мечове. Не сте изоставили Главния. Държали сте се достойно, дори с цената на живота си. Моите съдружници са ви признателни. Заслужавате парите като малка компенсация. Платихме също и лечението ви. Такова беше желанието ни. Жест на добра воля. Като отплата очакваме и вие да проявите добра воля и да не ни разочаровате.
Савидж се вторачи в мъжа.
Доктор Хамилтън отвори вратата и каза:
— Съжалявам, господин Хейли. Трябва да ви помоля да напуснете. Вашият приятел има процедури.
Филип Хейли се изправи:
— Точно щях да се сбогувам. — Той се обърна към Савидж — Надявам се, че те ободрих поне малко. Наслаждавай се на розите и бонбоните, Роджър. Ще дойда пак колкото се може по-скоро.
— Ще те чакам с нетърпение, Фил.
— Като се пооправиш, трябва да помислиш и за почивка.
— Разбрах поканата. Благодаря. Трогнат съм от твоите грижи.
— Нали за това са приятелите.
Филип Хейли си тръгна.
— По-добре ли се чувствате? — усмихна се докторът.
— Да. Много съм радостен. Бихте ли ми донесли телефона?
— Искате да говорите с друг приятел? Чудесно. Бях започнал да се тревожа от нежеланието ви да контактувате със света.
— Повече не трябва да се безпокоите.
Савидж му каза кои бутони да натисне и го помоли:
— Ако обичате, поставете слушалката под брадичката ми.
Доктор Хамилтън изпълни желанието му.
— Чудесно. Ако нямате нищо против, бихте ли ме оставили още за минута сам?
Докторът излезе.
Савидж усещаше пулса в слепоочията си, докато слушаше как телефонът отсреща звъни.
„Очакваме и вие да проявите добра воля и да не ни разочаровате“ — беше казал Филип Хейли. Нямаше нужда добрият стар Фил да добавя: „Ако не проявите разбиране и не стоите настрана, ще смесим праха ви с този на Камичи и Акира.“
Чу как се включи телефонният секретар без съответното предупреждение. Сега ще се включи и записващото устройство.
— Говори Савидж. Намирам се в болницата в Харисбърг, Пенсилвания. Ела веднага тук.