Дейвид Морел
Петата професия (46)

3.

— Ш-ш-т — прошепна Савидж. — По-тихо.

Рейчъл продължаваше да стене. Той сложи длан на устата й. Тя се стресна и се събуди, отблъсна ръката му. В очите й се четеше див ужас, сякаш беше видяла пред себе си Пападрополис.

После осъзна грешката си. Страхът й премина. Тя въздъхна с облекчение. Бяха изхвърлени върху скалите. Отстрани ги заобикаляха големи валуни, но сутрешното слънце вече се издигаше над тях. То грееше приятно и сушеше дрехите на корабокрушенците. Небето беше ясно. Лекият ветрец прогонваше последните облаци.

— Преди малко имаше кошмари — продължи да шепне той. — Бълнуваше. Трябваше да те събудя. Не можех да ги оставя да ни чуят.

— Кого да оставиш?

Той посочи през една пролука между камъните. На сто метра надолу по гранитния склон вълните се удряха в брега. Бурята беше изхвърлила яхтата върху скалите. Отломки от нея бяха разхвърляни по брега. Двама гръцки рибари стояха там с ръце на кръста и разглеждаха останките.

— Господи! От хората на мъжа ми ли са?

— Не мисля. Фактът, че са облечени като рибари, не ми говори нищо. Всеки може да се облече така и да се смеси с местните жители. Само че не виждам да носят оръжие и най-важното — нямат предаватели. Все пак не е излишно да внимаваме. Не бих искал да ни открият, преди да реша какво ще правим.

— Къде сме?

— Не мога да ти отговоря. Вълните са ни изхвърлили на камъните. Когато се ударихме в брега, ти припадна — каза й Савидж и си спомни как я беше сграбчил за спасителната жилетка. Знаеше, че ако не го бе сторил, бурята щеше да ги раздели и може би никога нямаше да я види отново. Спомни си как подводното течение ги бе повлякло назад, как вълните се опитваха да ги съборят и той изгуби равновесие, как падна и успя да се изправи, после пак падна и вълните го заляха, как се мъчеше да измъкне и двамата от водата. — Извлякох те нагоре и намерих този заслон тук. Бурята утихна чак на сутринта. Вече бях започнал да се тревожа. Мислех, че никога няма да се събудиш.

Тя се опита да се изправи и изстена.

— Къде те боли?

— По-добре да ме беше попитал къде не ме боли.

— Огледах ръцете и краката ти. Мисля, че не са счупени.

Тя ги размърда полека.

— Изтръпнали са, но иначе всичко е наред.

Савидж приближи показалеца си до очите й и започна да го движи във всички посоки. Погледът й го следеше внимателно.

Той разтвори три пръста и я попита:

— Колко са?

Отговорът беше правилен. Той сви двата.

— А сега?

— Един.

— Гади ли ти се?

Рейчъл поклати глава:

— Не че се чувствам идеално, но не ми се повръща.

— Ако започне да ти се гади или образите да се размиват пред очите ти, веднага ми кажи.

— Мислиш, че може да съм получила сътресение на мозъка?

— Сигурен съм. Иначе нямаше да изгубиш съзнание. Остава да се надяваме, че не е твърде сериозно.

„И нямаш фрактура на черепа“ — довърши мисълта си наум.

— Онези правят нещо там — каза Рейчъл.

Савидж погледна през пролуката.

Мъжете нагазиха във водата и тръгнаха към голяма отломка от яхтата, заклещена в скалите. Вълните ги избутваха отново назад. Обърнаха се с лице един към друг и започнаха да обсъждат нещо, подкрепяйки думите си с жестове. Единият се затича по брега надясно. Скоро се скри от погледите им зад склона. Другият се озърташе наоколо, после тръгна нагоре към скалите.

— Чуди се дали има оцелели — прошепна Савидж. — Ако съм преценил правилно и те не работят за мъжа ти, първият сигурно тръгна към селото за помощ. След като сами не успяха да стигнат до най-голямата част от яхтата, са решили да не се отказват. Кой знае? Може би си мислят, че ще намерят пари или скъпоценности.

— Но ако онзи доведе още хора…

— Ще претърсят района — пулсът му се ускори. — Трябва да се махаме.

Той се надигна. Рейчъл коленичи до него.

— Сигурна ли си, че ще можеш?

— Само кажи какво трябва да правя.

— Като спре да гледа към нас, тръгваме. Не си повдигай главата. Трябва да се правим на змии.

— Ще се преструвам на каквото поискаш.

— Движи се бавно. Да не ни забележи по склона.

Рейчъл посочи надолу и каза:

— Обърна се към яхтата.

— Тръгваме! — Савидж се залепи за скалата и изпълзя между валуните.

Рейчъл го последва.

— Не се обръщай. Понякога хората усещат, когато някой ги гледа.

— Единственият човек, когото искам да виждам, си ти.

Савидж се заизкачва нагоре. Сантиметър по сантиметър. Съвсем бавно.

Въпреки че слънцето печеше в гърба му, усещаше как го полазват тръпки. Очакваше всеки момент човекът от брега да извика по тях. Секундите се превръщаха в минути, но никой не ги спря. Усещаше как Рейчъл пълзи зад него. Той прехвърли склона, изтърколи се в някаква вдлъбнатина и изчака спътничката си. Легна по гръб и въздъхна с облекчение.

Позволи си съвсем кратка почивка. Избърса потта от лицето си и се обърна към брега. Повдигна внимателно глава и погледна натам. Човекът, който беше отишъл до селото, тичаше обратно, следван от жени, мъже и деца. Те се отправиха към останките от яхтата със смесени чувства на страхопочитание и вълнение.

Мъжът, който беше останал на брега, започна да дава заповеди на жените и децата, явно искаше да претърсят склона. Те се пръснаха чевръсто, като оглеждаха всеки камък.

— Скоро ще открият скривалището ни.

Савидж реши да тръгват, но изведнъж спря.

— Какво има?

Той посочи морската шир. Видимостта бе доста ограничена докато бяха долу. Сега от върха той видя малък остров на около четвърт миля на изток.

— Вече знам къде сме. На остров Ринея. Западно от Делос.

— Това добро ли е или лошо?

— Имам готов хеликоптер на Делос. Наех го в случай, че не можем да напуснем Миконос с лодка. Не можах да го извикам заради бурята. Ако успеем да пресечем пролива…

— Ако пилотът не ни чака?

— Имаше заповед да стои там четиридесет и осем часа. Екипировката ми остана на яхтата. Няма как да се свържа с него. Трябва да стигнем там до утре.

— Как?

— Има само един начин. Не можем да преплуваме разстоянието до Делос. Остава да откраднем лодка.

Реши, че е време да тръгват, но нещо отново го спря.

Далечно боботене.

Савидж потръпна.

Боботенето наближаваше. Опита се да се съсредоточи и да определи откъде идва шумът. Над водата забеляза някаква точка, която ставаше все по-голяма, докато придоби формата на летящ дракон. Слънцето ослепително блестеше в бронята.

Хеликоптерът се насочи към острова.

— Няма защо да се чудим кой е — отбеляза Савидж. — Ще проверят първо брега. Когато видят всички тези хора… Когато видят отломките… Бързо!

Запълзяха навътре, като си позволяваха да се поизправят само когато височините по хълма ги скриваха от хеликоптера. Островът беше почти без растителност. Не можа да си спомни кой знае какво за него. В края на краищата целта му беше Миконос, а не близките острови.

Малкото, което знаеше, не го удовлетворяваше. Ринея имаше площ само пет квадратни мили. Тук почти не живееха хора. Туристи също не идваха често. Единствената атракция беше древното гробище с множество саркофази и гробници, но те не можеха да се сравняват с величието на руините в Делос.

Тези от хеликоптера ще видят селяните и останките от корабокрушението. Ще извикат подкрепление. Ще претърсят острова. Той е толкова малък, че това няма да им отнеме много време.

Погледна към Рейчъл, за да се убеди, че е до него.

„Ами ако припадне?“

„И къде, по дяволите, ще се скрием?“