Дейвид Морел
Петата професия (13)

10.

Островът беше хълмист, с тънък слой почва, изпод който на места се подаваха скалите. Пападрополис беше построил имението си на няколко възвишения. От фотосите Савидж знаеше, че къщата е на близкия склон.

Той се опита да се постави на мястото на противника си. Тъй като от къщата не се виждаше подножието на склона, най-вероятно беше повечето сензори да бъдат разположени точно там. Той знаеше, че по средата на възвишението има втора ограда. Тя беше по-ниска от първата, но не чак толкова, че да я прескочи.

Снимките обаче не можеха да му разкрият заровените в земята детектори между двете огради. Той извади от раницата си някакъв уред с размерите на транзисторче. Това беше волтметър, който регистрираше електрически импулси, идващи от сензори за натиск, разположени под земята. Не би рискувал с уред, който отчита показанията на светещо табло, затова бе избрал един със слушалки.

Проблесна светкавица. В слушалките се чу лек шум. Изтръпна. Отново стана тъмно и той си отдъхна, защото шумът заглъхна. Волтметърът беше реагирал на атмосферното електричество.

Макар че го изплаши, светкавицата все пак му помогна да види оградата. Тя също беше метална, но този път без бодлива тел и шипове. Савидж разбра защо — който е преодолял първата ограда, ще се изкуши да се прехвърли и през тази, която изглеждаше по-достъпна. Той се приближи внимателно. Благодарение на друга светкавица успя да забележи малки метални кутийки, прикрепени към опорните стълбове. Това бяха вибрационни детектори. Ако някой реши да изкачва оградата, алармената инсталация в къщата веднага щеше да заработи. Компютърът ще локализира мястото на нарушението и пазачите бързо ще стигнат дотам.

На теория вибрационните сензори не можеха да бъдат обезвредени. Но Савидж знаеше, че обикновено са нагласени така, че да не реагират на всеки порив на вятъра или кацане на птица. Налагаше се да пререже мрежата. Това трябваше да стане по специален начин.

Савидж смъкна раницата от гърба си и извади клещи. Коленичи, избра един участък и щракна. Вместо да се изплаши, че ще задейства алармата и да се поддаде на мисълта за бягство, той търпеливо изчака четиридесет секунди и щракна отново, после изчака още толкова и пак щракна. Всичко беше извършено толкова прецизно, че нямаше как да е задействал сензорите. Дванадесет минути по-късно Савидж отстрани парче от мрежата, прехвърли раницата си и се промуши предпазливо, като внимаваше да не закачи оградата.

Прибра клещите и извади миниатюрен микровълнов детектор. Отново сложи инфрачервените очила и се приготви за следващата опасност. На снимките беше забелязал редица от метални стълбове, разположени в горната част на склона. Те не бяха свързани помежду си. На пръв поглед можеше да се предположи, че са част от незавършена ограда. Савидж знаеше, че не е така.

Той внимателно се взря през очилата. Нямаше търпение да разбере дали между стълбовете има инфрачервени лъчи. Ако подозрението му се потвърди, това щеше да е поредният капан.

Напредваше бавно към върха, но все още не виждаше никакви лъчи. Това означаваше…

В същия момент, когато тази мисъл го осени, в слушалките му се чу шум.

Спря се рязко.

„Да“ — помисли си той. — „Микровълни.“ Би бил разочарован, ако Пападрополис беше използвал инфрачервени лъчи. За разлика от тях микровълните осигуряваха абсолютно невидима бариера и не се влияеха от времето.

Но те също можеха да бъдат преодолени.

Савидж извади от раницата една скоба, сложи я на стълба над отверстията, които предаваха и приемаха микровълните. Той сглоби няколко метални пръчки, така че се получи прът с дължина един метър. Пъхна единия край в скобата, прехвърли сака от другата страна и се хвана здраво за свободния край. Успя да прескочи, макар че за момент загуби равновесие. Внимателно сложи скобата и пръчките отново в раницата заедно с инфрачервените очила, които повече не му трябваха. Насочи волтметъра напред и продължи нагоре.

На върха дълго лежа върху подгизналата земя, като изучаваше крайната си цел. Моравата пред къщата беше осветена, макар че светлината не беше ярка поради дъжда. Имението се простираше на петдесет метра от него — беше имитация на къщите в Миконос. Освен лампите отвън, в къщата светеше само един прозорец в лявата част.

Фотосите не бяха достатъчни, за да разбере дали има монтирани камери над вратите, но той беше длъжен да предположи точно такъв вариант. От друга страна, дъждът щеше да направи образите размазани и неясни, а и пазачите едва ли ще са достатъчно бдителни в три часа през нощта.

Докато приближаваше къщата, той видя камера над една от вратите. Извади малка кутийка, в която имаше вода под налягане, и я насочи към обектива. Отвори я и парата обля камерата като от порив на дъжда.

Савидж натисна дръжката на вратата — тя беше здраво заключена, но той успя да се справи за дванадесет секунди. Все още не смееше да отвори вратата. Вместо това извади малък детектор за метал и провери вратата. В слушалките се чу познатият шум. Поредният капан.

Савидж беше наясно с принципа му. Не му трябваше много време, за да обезвреди тази аларма.

Най-сетне беше в къщата, но напрежението не го напусна.