Сидни Шелдън
От утрото до здрача (1)

ПЪРВА ГЛАВА

— Знаете ли, че ни следят, господин Станфорд? — попита Дмитри.

— Да. — През последните двадесет и четири часа непрекъснато усещаше присъствието им.

Двамата мъже и жената бяха облечени съвсем семпло — явно се опитваха да се слеят с летните туристи, плъзнали по павираните улици рано сутрин, но от друга страна, беше трудно да останеш незабелязан в едно толкова малко място като укрепеното селце Сен Пол дьо Ванс.

Хари Станфорд ги забеляза пръв, защото видът им беше твърде обикновен, дори невзрачен, а и те самите твърде старателно избягваха да поглеждат към него. Когато и да се обърнеше, все виждаше някого от тях сред хората зад себе си.

Хари Станфорд представляваше лесен обект за преследване — висок над метър и осемдесет, с бели коси, спуснати върху яката, и с аристократично, почти надменно лице. Придружаваха го невероятно красива млада брюнетка, една чисто бяла немска овчарка и Дмитри Камински — почти двуметровият му бодигард с издут врат и скосено чело. „Ще им бъде трудно да ни загубят“, помисли си Станфорд.

Знаеше кой и защо ги е изпратил и това го изпълни с усещането за надвиснала опасност. Отдавна се бе научил да се доверява на собствения си инстинкт. Инстинктът и интуицията му помогнаха да стане един от най-богатите мъже в света. Списание „Форбс“ оцени стойността на Станфорд Ентърпрайзис на шест милиарда, а „Форчън 500“ — на седем милиарда. „Уолстрийт Джърнъл“, „Барънс“, дори и „Файнаншъл Таймс“ бяха представяли журналистически профили на Хари Станфорд — опитваха се да обяснят неговата загадъчност, неговата удивителна прозорливост и неописуемата му находчивост, плод на които бе гигантската империя Станфорд Ентърпрайзис. Никой от тях обаче не постигна пълен успех.

Но останаха напълно единодушни относно неговата почти осезаема, маниакална енергия. Беше направо неизтощим. Имаше проста философия — ден без сделка означаваше пропилян ден. Той изтощаваше своите конкуренти, своя персонал и изобщо всеки влязъл в съприкосновение с него. Беше истински исполин, просто нямаше равен на себе си. Самият той се смяташе за религиозен човек. Вярваше в Бог и този негов Бог искаше той да е богат и преуспяващ, а враговете му — мъртви.

 

 

Пресата знаеше всичко за обществените прояви на Хари Станфорд. Но пресата не знаеше нищо за личния живот на Хари Станфорд. Бяха писали за непреодолимото му обаяние, за разточителния му начин на живот, за частния му самолет и яхта, за фантастичните му домове в Хоб Саунд, Мароко, Лонг Айланд, Лондон, Южна Франция и, разбира се, за великолепното му имение Роуз Хил в бостънския квартал Бак Бей. Истинският Хари Станфорд обаче си оставаше загадка.

— Къде отиваме? — попита жената.

Вниманието му беше прекалено погълнато, за да й отговори. Двойката от другата страна на улицата използваше техниката на кръстосаната размяна и току-що отново смениха партньорите си. Освен усещането си за опасност Станфорд изпитваше и дълбок гняв, защото тези хора смущаваха неприкосновеността на личния му живот. Дръзваха да му досаждат тук, на това място, в неговия таен рай, изолиран от целия свят.

 

 

Живописното средновековно селце Сен Пол дьо Ванс простира древната си магия по един от хребетите на крайбрежните Алпи, точно във вътрешната част между Кан и Ница. Заобиколено е от пищни, пленителни изгледи на хълмове и долини, покрити с цветя, овощни градини и борови гори. Самото селце прелива от ателиета на художници, галерии и великолепни магазини за антики, което пък го превръща в магнит за туристи от цял свят.

 

 

Хари Станфорд и компанията му свърнаха по главната улица.

— София, обичаш ли музеи? — попита Станфорд жената.

— Да, скъпи. — Преливаше от желание да му угажда.

Никога не бе срещала човек като Хари Станфорд. „О, само да разкажа на моята приятелка за него. Мислех си, че за мен вече няма тайни в секса, но, Боже мой, той е толкова изобретателен! Изцежда ми силите до капка!“

 

 

Упътиха се нагоре по склона и стигнаха до Музея за изкуство на Фондация Мег. Обиколиха прочутата колекция от картини на Бонар, Шагал и на още мнозина съвременни художници. Хари Станфорд се огледа небрежно и забеляза жената в другия край на галерията — тя внимателно изучаваше картина на Миро.

— Гладна ли си? — обърна се към София Станфорд.

— Да, ако и ти си гладен. — „Не бива да съм досадна“.

— Добре. Ще обядваме в „Ла Коломб Дор“.

„Ла Коломб Дор“ — един от любимите ресторанти на Станфорд — представляваше къща от шестнадесети век в самия край на старото селище, а сега бе превърната в хотел и ресторант. Станфорд и София седнаха на маса в градината, точно до басейна, откъдето Станфорд имаше възможност да се наслаждава на картини от Брак и Колдер.

Бялата немска овчарка Принц легна в краката му, бдителен както винаги. Кучето бе неговият талисман. Където и да отидеше Станфорд, там беше и Принц. Носеше се слух, че ако Хари Станфорд заповяда, животното можело да прегризе гръкляна на човек. Никой обаче не изпитваше желание да провери доколко това е достоверно.

Дмитри седна сам на маса точно до входа на хотела и внимателно започна да наблюдава движението на посетителите.

— Да ти избера ли нещо аз, мила? — предложи Станфорд на София.

— Да, моля те.

Хари Станфорд се славеше като голям гастроном. Поръча зелена салата и фрикасе дьо лот за двамата.

Докато им сервираха основното ястие, се приближи Даниел Ру — тя и съпругът й Франсоа държаха хотела.

— Добър ден. Има ли някакви проблеми, господин Станфорд?

— Не, всичко е наред, госпожо Ру.

И винаги щеше да бъде така. „Те са само пигмеи, които се опитват да съборят гигант. Разочарованието им е просто сигурно“.

— Никога преди не съм идвала тук. Селцето е толкова хубаво — възкликна София.

Станфорд насочи вниманието си към нея. Предния ден Дмитри я доведе от Ница.

 

 

— Господин Станфорд, доведох ви един човек.

— Някакви проблеми? — бе попитал Станфорд.

— Никакви!

Видял я във фоайето на хотел Негреско и се приближил към нея:

— Извинявайте, говорите ли английски?

— Да. — Тя имала подчертан италиански акцент.

— Човекът, за когото работя, иска да вечеряте с него.

Тя се възмутила:

— Аз не съм лека жена! Аз съм актриса — уведомила го високомерно. Всъщност участвала като статистка в последния филм на Пупи Авати и преди това получила две реплики във филм на Джузепе Торнаторе. — Защо ми е да вечерям с непознат?

Дмитри извадил пачка стодоларови банкноти и бутнал пет от тях в ръката й.

— Моят приятел е много щедър. Има яхта и се чувства самотен.

Дмитри видял последователно преминаващите по лицето й изражения — възмущението прераснало в любопитство, а то пък се заменило от интерес.

— Всъщност хващате ме точно в почивката между снимки. — Тя се усмихнала. — Може би няма да ми навреди, ако вечерям с вашия приятел.

— Добре. Той ще остане доволен.

— Къде е той?

— Сен Пол дьо Ванс.

 

 

Дмитри я беше подбрал добре. Италианка. Някъде към тридесетте. С чувствено, дяволито лице. С едри, хубави гърди. Сега, докато я гледаше срещу себе си, Хари Станфорд взе решение.

— Обичаш ли да пътуваш, София?

— Обожавам пътуването.

— Добре. Тогава ще си направим малко пътешествие. Извини ме за момент.

София го видя как влезе в ресторанта и отиде до телефонния автомат точно пред мъжката тоалетна.

Станфорд пъхна жетон в прореза и започна да набира номера.

— Морската централа, моля.

Секунди по-късно се чу глас, който каза на френски:

— Тук е операторката на морската централа.

— Искам да ме свържете с яхтата „Блу Скайс“^[1]. Номерът е девет осем нула…

Разговорът продължи пет минути и когато приключи, Станфорд набра номера на аерогарата в Ница. Този път беше по-кратък.

Щом свърши с телефона, Станфорд каза нещо на Дмитри — онзи напусна ресторанта с бърза крачка. После попита София:

— Готова ли си?

— Да.

— Хайде тогава да се поразходим. — Трябваше му време, за да измисли някакъв план.

 

 

Денят беше прекрасен. Слънцето бе украсило хоризонта с розови облаци и по улиците струяха потоци сребриста светлина.

Вървяха по главната улица, минаха покрай Еглис — красивата църква от дванадесети век, и влязоха в пекарната до Арката, за да си купят топъл хляб. Когато отново се появиха на улицата, един от тримата преследвачи стоеше отвън и съсредоточено разглеждаше църквата. Дмитри също ги чакаше отвън.

Хари Станфорд подаде хляба на София.

— Защо не отнесеш това в къщата? Аз ще се върна само след няколко минути.

— Добре. — Тя се усмихна нежно: — Побързай, скъпи.

Станфорд я изгледа, докато се отдалечи, а после кимна на Дмитри:

— Какво откри?

— Жената и единият мъж са отседнали в Льо Хамо, на пътя за Ла Кол.

Хари Станфорд знаеше мястото — варосана фермерска къща с овощна градина на миля от Сен Пол дьо Ванс.

— А другият?

— В Льо Ма Дартини. — Голямото провансалско имение се простираше върху склона на хълм две мили западно от Сен Пол дьо Ванс.

— Какво ще искате да направя с тях, сър?

— Нищо. Ще ги наблюдавам сам.

 

 

Вилата на Хари Станфорд се намираше точно до морето, в район с тесни павирани улички и старинни къщи. Беше на пет етажа, изградена от стар камък и гипс. В двата подземни етажа се помещаваха гаражите и стара винарска изба. Каменно стълбище отвеждаше нагоре към спалните, кабинета му и една покрита с керемиди тераса. Цялата къща беше обзаведена с френски антики и беше пълна с цветя.

 

 

Когато Станфорд се върна във вилата, София лежеше в спалнята му и го чакаше. Беше гола.

— Какво те забави толкова? — попита тя.

За да може да преживява, София Матео често припечелваше допълнително между филмовите ангажименти като любовница на телефонно повикване. Свикна да симулира оргазъм, за да доставя удоволствие на клиентите си, ала с този мъж просто не се налагаше да се преструва — беше ненаситен, а тя самата усещаше как отново и отново достига до върховното удоволствие.

Накрая и двамата се изтощиха. София го обгърна с ръце и прошепна щастливо:

— Бих могла да остана тук завинаги, скъпи.

„Де да можех и аз да си го позволя“, помисли си мрачно Станфорд.

 

 

Вечеряха в ресторанта на малкия площад почти в края на селището. Блюдата бяха превъзходни, а за Станфорд надвисналата опасност прибавяше пикантен вкус към храната.

Тръгнаха към вилата. Станфорд вървеше бавно, за да е сигурен, че преследвачите не го изпускат от очи.

В един след полунощ някакъв мъж, застанал от другата страна на улицата, наблюдаваше как светлините във вилата угасват една по една, докато сградата потъна в пълен мрак.

 

 

В четири и половина сутринта Хари Станфорд влезе в спалнята за гости, където спеше София. Разтърси я леко.

— София…?

Отвори очи и го погледна — върху лицето й се появи усмивка на очакване, но после се намръщи. Той беше облечен за излизане. Изправи се в леглото:

— Нещо лошо ли се е случило?

— Не, мила. Всичко е наред. Нали обичаш да пътуваш. Е, тогава ще си направим едно малко пътешествие.

Тя беше вече съвсем будна:

— В този час?

— Да. Трябва да сме много тихи.

— Но…

— Побързай.

 

 

Петнадесет минути по-късно Хари Станфорд, София, Дмитри и Принц се спускаха по каменното стълбище към приземния гараж, където ги очакваше кафяво рено. Дмитри отвори тихичко гаражната врата и огледа улицата. Като се изключи белият корниш на Станфорд, паркиран отпред, тя изглеждаше съвсем пуста.

— Всичко е чисто.

— Сега ще си поиграем. Ти и аз ще се качим в реното отзад и ще легнем на пода — обясни Станфорд на София.

Очите й се разшириха:

— Защо?

— Мои конкуренти в бизнеса ме преследват — продължи той сериозно. — Предстои ми да приключа много голяма сделка, а те се опитват да разберат какво е положението. Ако успеят, ще ми струва много пари.

— Разбирам — въздъхна София.

Дори нямаше представа за какво всъщност й говори.

Пет минути по-късно колата излезе през портите на селището и те се отправиха към Ница. Мъжът на пейката проследи с поглед как кафявото рено профуча. Шофираше Дмитри Камински, а до него седеше Принц. Мъжът бързо извади клетъчен телефон и набра някакъв номер.

— Вероятно ще имаме проблем — предупреди той жената.

— Какъв проблем?

— Едно кафяво рено току-що излезе през портите. Караше го Дмитри Камински, в колата беше и кучето.

— И Станфорд го нямаше с тях?

— Не.

— Не ми се вярва. Бодигардът никога не го оставя нощем, а и кучето не се отделя от него.

— А корнишът още ли е паркиран пред вилата? — попита вторият мъж, комуто бе възложено да следи Хари Станфорд.

— Да, но може би са разменили колите.

— Или е просто някакъв номер! Обади се веднага на летището.

Само след минути вече разговаряха с човек от аерогарата.

— Самолетът на господин Станфорд? Да. Пристигна преди час и вече е презареден с гориво.

 

 

Пет минути по-късно двама от преследвачите пътуваха към летището, а третият продължи да наблюдава притихналата вила.

Щом кафявото рено премина през Ла Коал сюр Лу, Станфорд се размърда на седалката.

— Вече можем да се изправим — каза той на София. После се обърна към Дмитри: — Летище Ница. Побързай.