Дейвид Морел
Петата професия (132)

13.

Зад завоя се чу шум.

Савидж изправи глава.

Шумът се превърна в рев на мотоциклет.

Савидж очакваше всеки момент да чуе изстрели и писъци в нощта, свистене на гуми и метал…

Скоро мотоциклетистите щяха да стигнат завоя. Савидж се поизправи и тръгна към шосето. Акира, който беше взел радиотелефона със себе си, даде някакви инструкции на японски.

В същия момент Савидж се добра до колата, отвори внимателно и включи фаровете два пъти последователно, после се скри зад колата.

Двамата мотоциклетисти се показаха от завоя. Фаровете им осветиха тойотата, те намалиха и спряха без да изключват моторите. Савидж внимателно следеше действията им от прикритието си. Двамата мъже насочиха фаровете на мотоциклетите си към храстите. Светлината беше достатъчна, за да ги разгледа, но каските с плексиглас отпред не му позволяваха да види добре лицата им. Не че можеше да ги познае — снощи, когато ги видя за пръв и последен път при Таро, те бяха с маски.

Те свалиха каските и размениха няколко думи с Акира, който беше излязъл на банкета на пътя. Савидж също се показа, след като разбра, че няма опасност. Той прибра пистолета, а мотоциклетистите загасиха фаровете си.

Те размениха още няколко думи с Акира. Той се обърна към Савидж и поясни:

— Не са забелязали лимузината на идване.

— Значи сме били прави. Спрели са зад завоя. Разбрали са, че ги следим и са ни устроили капан. Сигурно вече им е омръзнало да чакат и всеки момент ще ни нападнат. Трябва да…

— Не — възрази Акира. — Нашите хора са огледали дали няма скрити коли в храстите наоколо. Мястото е съвсем пусто.

— Как така? Това е невъзможно. Просто не са ги видели.

— Увериха ме, че са огледали много внимателно. Сигурни са, че няма коли край пътя.

— Е, не могат да се изпарят. Все някъде трябва да са се скрили. Не искам да обидя хората на Таро, но мисля, че нямаме избор, трябва и ние да проверим.

Тръгнаха внимателно по края на шосето, снишавайки се до храстите. Бяха готови всеки момент да се шмугнат в гората, ако се наложи.

Колкото по-далеч отиваха, толкова повече се убеждаваха, че учениците на Таро са били прави. Като стигнаха следващия завой, Савидж вече беше абсолютно сигурен. Но тогава къде, по дяволите, бяха изчезнали? И как?

Нещо го накара да погледне нагоре. Може би подсъзнанието му беше открило някакъв детайл, забелязан с периферното му зрение. Каквато и да беше причината, той погледна нагоре и изтръпна като видя слаба движеща се светлина далеч по хълма нагоре. Всъщност бяха три светлини, толкова отдалечени, че приличаха на лъч от фенерче.

„Господи.“

Акира проследи погледа му. Това, което изсумтя, не се нуждаеше от превод — беше някаква псувня на японски.

Те затичаха обратно към колата. Съществуваше и такава вероятност — светлините там да са само за заблуда. Може би искаха да отклонят вниманието им, да ги принудят да бързат и да попаднат по-лесно на устроената засада. Савидж вървеше с приготвен за стрелба пистолет.

Вместо на клопка, те попаднаха на един тесен път, скрит в храстите. Отклонението беше толкова грижливо замаскирано, че изобщо не се забелязваше. То се сливаше напълно с околния пейзаж. Савидж огледа тъмния път, после вдигна очи към изчезващите в далечината към върха светлинки.

— По дяволите, те не са тръгнали на разходка — каза той.

— Може би Шираи има среща, която трябва да стане на тайно и отдалечено място.

— В планината? Посред нощ? Даже и аз не съм такъв параноик. Той е прекалено зает, за да дойде чак тук и да си загуби толкова време за някаква си среща, която със същия успех би могъл да уреди на по-близко и безопасно място, при много по-човешки условия. Да предположим, че иска малко да си почине. Не си представям този арогантен политик да пикае в храстите… Освен това, пътят до Токио е доста дълъг. Дори и да успее да поспи в колата, пак ще е изтощен.

— Този път тук — каза Акира.

— Да, трябва да има някаква цел. Никой няма да го прави, за да си осигури по-хубава гледка отгоре, а после да вземе да заличава входа просто ей така.

— Значи има нещо по-нагоре в планината.

— Може би някаква постройка — предположи Савидж.

— И аз така си го обяснявам — каза Акира и натисна копчето отстрани на циферблата. — Малко след единадесет. Шираи мисли да прекара нощта там.

Кръвта започна да пулсира във вените на Савидж.

И двамата се затичаха през храстите към мотоциклетистите, които пазеха тойотата. Савидж беше потънал в пот, но едновременно с това го побиха тръпки, не от хладния полъх на октомврийската нощ в планината. Deja vu отново прониза съзнанието му.

— Минава единадесет, така ли? Не пътувахме ли по същото време към…

— … планинския комплекс „Медфорд Гап“ ли? — довърши въпроса му Акира? — Но ние никога…

— … не сме ходили там — каза Савидж задъхано.

— Спомням си го толкова…

— … ясно — довърши отново Савидж. Сърцето му щеше да изскочи. То биеше лудо от страх. И от гняв. — Всичко се…

— … повтаря отново.

— Но то никога не се е случвало преди! — възкликна Савидж, изтръпнал от предчувствията си. — Тази нощ…

— … ще разберем защо е така.

Вече бяха стигнали до колата. Акира даде някакви инструкции на мотористите и отвори багажника на тойотата. Таро го беше учил винаги да взема необходимата екипировка със себе си. Той извади две раници. В тях имаше оръжие, уреди с микровълни и инфрачервени лъчи за откриване на силови датчици, както и друго оборудване — тъмни дрехи, тубички с камуфлаж за тялото и т.н.

— По този път ли ще тръгнем? — попита Савидж докато обличаше върху дрехите си черната роба, която повече приличаше на пижама.

— Трябва да приемем, че пътят се наблюдава.

— Да, прекалено лесно и много изкушаващо. Няма да имаме защитата на храстите. Това е очебиен капан… Значи трябва да изберем по-трудния път.

— Има ли изобщо друг път? — попита Акира докато разглеждаше пистолета, който извади от раницата.

— Не мисля. Значи трябва някак да стигнем догоре. Остава ни да се катерим дотам. Предлагам да започваме.

— Хай — отвърна Акира и пусна пистолета във вътрешния джоб на робата си.

— Готов ли си?

— Още не съм — отговори Акира и каза нещо на японски на учениците на Таро.

Савидж чакаше напрегнато.

Акира кимна. Мотоциклетистите му отвърнаха нещо на японски.

— Какво има? — попита го Савидж.

— Казах им да ни чакат тук. Но първо един от тях ще закара колата до най-близкото село и ще я остави там. За всеки случай, ако охраната на Шираи реши да претърсва около този път. Другият ще го следва с мотоциклета, за да се върнат заедно. Ако не се появим до утре сутринта, те ще докладват на Таро.

— И той ще ни спасява, ако се налага.

— Той е мой учител. Като втори баща ми е. Ще се справи с всеки — преглътна Акира, — който ми стори нещо.

— Добре. Достатъчно говорихме за смърт. Най-трудно ще е изкачването. Останалото е…

— Аз не съм християнин, но ще използвам вашата дума — каза Акира. — И тя е „избавление“.

— Да. Краят на общия ни кошмар. Начало на спокойствието и мира.

Савидж завърза раницата и я метна на гръб. За миг отново си представи, че вече е бил тук, но не на път за „Медфорд Гап“, а за имението на Пападрополис, когато трябваше да спасява Рейчъл. С ужас разбра, че кръгът се затваря. Все пак гневът надделя. Ако цикълът наистина се повтаря заедно с месеците, през които се чувстваше като в лабиринт… подобен на онзи в Миконос… Само че този съществуваше единствено в измъчения му мозък.

Тази нощ той смяташе да избяга от своя кошмар.