Дейвид Морел
Петата професия (70)

3.

Прогнозата за времето излезе вярна. Студен и влажен вятър ги блъсна в лицата, когато излязоха на Пето Авеню. Очите им се насълзиха. Савидж закопча горното копче на палтото си и се загледа в таксито, което ги беше докарало и сега се отдалечаваше към Гринуич Вилидж.

Рейчъл стоеше до него, прикривана от Акира.

— Ще повторя още веднъж — каза й Савидж. — Ако стане нещо, бягай. Не се тревожи за нас двамата. Върни се в хотела. Ако не установим връзка с теб до полунощ, напусни града. Ето ти десет хиляди долара. Мисля, че ще ти стигнат. Казах ти как да се свържеш с родителите си и със сестра си без Пападрополис да разбере. Избери си един град напосоки. Започни нов живот.

— Напосоки ли? А вие как ще ме намерите?

— Няма да те търсим. Мисля, че и друг трудно би те открил. Нали това е целта. Докато стоиш настрана от всичко и от всеки, свързан с предишния ти живот, ще бъдеш в безопасност. Съпругът ти няма да може да те проследи.

— Звучи ми така — започна Рейчъл и потръпна — самотно.

— Другото е по-лошо.

Близо до площад „Вашингтон“ те се пъхнаха в малка уличка, сгушена между по-големите. Стигнаха до една постройка, пред която имаше желязна порта, завършваща с остри шипове. Савидж натисна дръжката. Не остана изненадан, че вратата е заключена.

Започна да разглежда металните пръчки. Бяха високи. Независимо от мита, че нюйоркчани се интересуват само от себе си, беше повече от сигурно, че някой ще се обади в полицията, ако се опитат да ги прескачат.

— Ето възможност да покажеш уменията си, Акира.

По пътя бяха спрели в Ийст Сайд при един от доверените хора на Савидж, който им беше дал необходимите инструменти.

Акира отвори толкова бързо, сякаш имаше ключ. От честите визити тук и двамата знаеха, че на външната врата няма сензори. Влязоха първо Савидж и Рейчъл. Акира затвори вратата зад себе си без да я заключва. Кой знае, можеше да им се наложи да бягат.

Огледаха още веднъж уличката. Преди век тук е имало конюшни и по нея са се разхождали екипажи. Фасадите на къщите бяха реконструирани, но стилът не беше променен. Тесните входове се редуваха с двойни порти, през които се е влизало в конюшните. Уличката си беше останала павирана, както преди век. Електрическите лампи бяха във формата на фенери, за да се запази впечатлението, че тук времето е спряло.

Това беше един от скъпите квартали на града.

Повечето прозорци светеха, но Савидж се интересуваше само от тези на къщата вляво.

Тръгнаха натам. Савидж натисна един бутон. Тежката дъбова врата също бе обкована с желязо, но въпреки това Савидж чу звънеца. След десет секунди натисна отново, изчака още десет и пак звънна. Очакваше да чуе гласа на Греъм.

Никой не се обади.

— Дали е заспал? — учудено попита Савидж.

— В десет вечерта? И със светнати лампи?

— Тогава не иска никой да го безпокои. А може да е излязъл.

— Има само един начин да разберем — каза Акира. — Ако си е в къщи, ще има и резе на вратата.

Вратата беше с две секретни брави. Акира се справи бързо с тях. Натисна дръжката. Вратата се отвори.

Савидж изтича вътре. Беше идвал тук толкова често, че познаваше добре сигналните инсталации на Греъм. Решетките на прозорците служеха и като сензори за натиск. На вратата на гаража също имаше такива сензори, както и на тази врата. Ако някой успееше да влезе, трябваше да натисне няколко закодирани бутона на специално табло в един от шкафовете, иначе алармата щеше да се включи след петнадесет секунди. Съседите ще чуят звука и, което е по-важно, полицията също щеше да бъде алармирана.

Той бързо отвори шкафа и натисна бутоните, които помнеше от преди година. Тогава, след няколко опита да надникне зад ръката на Греъм, най-сетне бе успял, оставайки верен на професионалния си навик.

Червената светлина угасна. Сирената не се включи. Савидж се подпря на шкафа. Силуетът на Акира се появи на вратата.

— Проверих този етаж. Няма и следа от него.

Савидж беше толкова зает, че не беше обърнал внимание на силната музика, която се чуваше още като влязоха.

— Той слуша хевиметъл?

— Не, от радиото е — поясни Акира. — Трябва да го е оставил включено, когато е излязъл. Сигурно е искал евентуалният крадец да си помисли, че в къщата има хора и да си избере по-лесна плячка.

— Защо пък Греъм ще си прави тоя труд? Нали, ако някой влезе, ще се изплаши по-скоро от сирената, отколкото от радиото. Докато чакахме отвън Греъм да ни отвори, звънецът едва се чуваше, а за музиката да не говорим. Не мисля, че го е оставил заради крадците.

„Не ми се вярва Греъм да излезе без да изключи радиото. Освен това той не слуша хевиметъл. Мрази електронната музика. Обича само класика“ — мислеше Савидж.

— Нещо не е наред — каза той. — Провери горните етажи. Аз ще сляза в мазето. Рейчъл, ти остани тук.

Японецът тръгна нагоре, а Савидж пресече стаята, която служеше за кабинет на Греъм, макар че приличаше повече на всекидневна. Предназначението й можеше да бъде отгатнато единствено по бюрото в ъгъла, което беше хромирано, със стъклен плот. Отдясно, над камината, имаше рафтове с книги. На отсрещната стена нямаше нищо друго освен стереоуредба с две колони. Тя бе източникът на пулсиращата музика. В средата имаше малка масичка също от хром и стъкло в еднакъв стил с бюрото, а до нея две кожени канапета. По изрядно белите стени висяха само няколко картини, всички на Моне. Това допълваше впечатлението за пространственост, създадено от оскъдното обзавеждане.

Чужд човек не би могъл да знае, че Греъм крие важните документи в ниши зад рафтовете с книги. Целта на стереоуредбата пък беше да предотврати записването на разговорите с няколкото доверени клиенти, които той допускаше в кабинета си. Музиката на Бетовен бе всъщност предпазна мярка против неоткрити микрофони.

На масичката Савидж забеляза три празни бутилки от шампанско. Във високия пепелник на бюрото той видя не само остатъци от пури, но и една чаша със столче. На дъното й имаше някаква течност.

Отляво на бюрото беше вратата за мазето. Отвори я внимателно. Няколко стъпала водеха към тъмното помещение. Савидж извади пистолета, купен от Ийст Сайд заедно с шперцовете. Акира също си беше осигурил оръжие оттам.

Държеше пистолета с дясната ръка, а с лявата напипа ключа за лампата и го превъртя. Стана светло и той заслиза предпазливо надолу.

Когато стълбите свършиха, Савидж задържа дъх и насочи пистолета напред.

Видя три маси. Върху тях бяха натрупани жици, батерии, дискове и най-различни подслушвателни устройства, цели или разглобени.

Имаше и камина, зад която Савидж не пропусна да надникне. Потта се стичаше от челото му. Тук нямаше какво повече да търси, но той не почувства облекчение от това.