Дейвид Морел
Петата професия (60)

3.

Двадесет минути по-късно Акира още не се бе появил, а фериботът вече напускаше пристанището.

— Остани в колата — нареди Савидж на Рейчъл и излезе.

Напрегнато заоглежда тъмните пространства между редиците с коли. Почувства мириса на бензин и изгорели газове. Другите пътници очевидно бяха предпочели да се качат на горните палуби, за да почиват, да се подкрепят с нещо освежително или просто да погледат отражението на луната и светлините от крайбрежието във водата. Металният под вибрираше от работата на машините.

Все още нямаше и следа от Акира.

— Промених решението си — каза Савидж. — Излез и ела при мен. Ако нещо се случи, бягай. Трябва да има охрана горе. Стой близо до тях.

Рейчъл го послуша.

— Нещо не е наред ли? — попита тя.

— Още не съм сигурен — Савидж продължаваше да се оглежда наоколо. — Акира трябваше да ни намери досега.

— Освен да проверява прекалено усърдно пасажерите.

— Не е изключено… Или да е възникнал някакъв проблем.

Макар и заобиколен от коли, Савидж не се чувстваш достатъчно защитен.

Едно от правилата гласеше, че не трябва да преминава границата въоръжен. Наистина не на всички граници проверяваха сериозно и пушките, които имаха доста неметални части, трудно можеха да бъдат видени на рентген, особено ако бяха разглобени. Но Савидж предпочиташе своя револвер Магнум 357, който не се разглобяваше с изключение на цилиндъра. Освен това, по-рано Италия и Гърция проявяваха едно помиренческо отношение към терористите. Фанатиците веднага се бяха възползвали от тяхното гостоприемство. След няколко изстъпления охраната по границите беше засилена. Затова Савидж и Акира бяха хвърлили оръжията си в канализационна шахта преди да стигнат пристанището.

Сега Савидж отчаяно искаше да не бяха го сторили. По металния под отекнаха стъпки. Откъм стълбището се появи мъж. Савидж се надяваше да е Акира.

Не! Не беше японецът.

Савидж почувства ръката си на хълбока и в същия ми въздъхна.

Мъжът носеше униформа. Беше от екипажа на кораба и идваше да провери колите. Погледна към двамата и каза:

— Извинете. Не е разрешено да стоите тук.

— Добре. Върнахме се да вземем портмонето на жена ми.

Човекът ги изчака да минат пред него и тръгна след тях по стълбите. Савидж се опита да проучи горния край на изхода към палубата.

— Предполага се, че ще бъдем на по-сигурно място в каюта, така ли? — попита Рейчъл и се опита да придаде увереност на гласа си. — Да се присъединим тогава към тълпата.

— И да намерим Акира. Запомни едно — хората на мъжа ти не знаят как изглеждам. Освен това те търсят жена с кестенява коса, а твоята сега е руса.

— Не мога да скрия лицето си.

— Ако се наведеш към морето и подпреш брадичка върху ръцете си, няма кой да забележи нещо в тъмното. Готова ли си?

Тя трепна за момент и кимна:

— Само ме хвани за ръка, моля те.