Дейвид Морел
Петата професия (138)

19.

Намериха още тела. Сърцето на Савидж се сви. Кръв. Той не можеше да намери къде да стъпи… Навсякъде кръв. Подметките му издаваха странен звук. Сякаш се вледени. С голямо усилие опипа китките на няколко от мъжете. Нямаха пулс. Вдигна оръжията, които бяха до тях и ги помириса.

— Никой не е стрелял.

— Какво?

Савидж кимна.

— Мога да разбера охраната навън, защото явно са били изненадани.

— Тези трябва да са чули изстрелите отвън.

— Също и останалите, които са били убити на стълбите и в стаите долу.

— Излиза, че тези мъже не са стреляли нито веднъж в настъпилата суматоха.

— Нещо не е наред — каза Савидж.

Обърнати с гръб един към друг, те се взираха напрегнато в далечината на коридора. Тръгнаха вдясно от стълбището, хвърляйки нервни погледи наоколо. Обувките на Савидж оставяха кървави следи по пода. Завиха надясно и спряха пред петата врата, където… ако това беше врата, а не подвижна плоскост… и ако това беше планинският комплекс „Медфорд Гап“… щяха да се намират пред стаята на Камичи.

— Поздрав от миналото — промълви Савидж.

— Не те разбрах.

Савидж осъзна, че едва говори. Целият трепереше, но се опита да се овладее.

— Готов ли си? — попита той.

— Винаги.

— Прикривай ме.

Дишайки тежко, Савидж хвана единия край на плъзгащата се плоскост и я отмести покрай стената. Насочи пистолета си навътре.

Акира, който беше застанал на срещуположната страна и също беше насочил пистолета си към стаята, въздъхна.

Очите на Савидж се разшириха.

Камичи… Шираи…

Имената им се сляха. Миналото и настоящето станаха едно цяло. С една ужасна разлика.

Облечен с черно карате ги Камичи-Шираи седеше с кръстосани крака зад една ниска масичка и пиеше чай. Петдесетгодишен, с посивяла коса, леко пълен, малко поизморен бизнесмен политик. Той вдигна глава и се вторачи в тях. Дори не беше трепнал при появяването им. Не беше нито учуден, нито уплашен, нито объркан. Само кимна, остави чашката си и въздъхна.

Опря мазолестите си длани на масата, леко се отблъсна назад и бавно се изправи.

— Най-сетне — каза той.

— Но как… — не довърши въпроса си Савидж и пристъпи напред. — Трябваше да се скриете. А ако бяхме от убийците…

Савидж се запъна, защото изведнъж осъзна, че Камичи-Шираи говореше на английски, но това което го шокира, беше по-страшно. Въпросите му бяха ненужни, безсмислени. Камичи-Шираи никога не е бил в опасност, изобщо не му се е налагало да се крие.

— Господи — промълви Савидж.

— Моля приемете моите скромни комплименти — каза Камичи и се поклони. — Моите почитания. Вие наистина сте професионалисти. Спазвате абсолютно точно вашия кодекс.

Савидж пое дъх и после въздъхна.

— Всичко ни водеше насам.

— Да.

— Защо?

— Ако наведете оръжието, ще ви кажа — отвърна Камичи.

Савидж продължаваше да държи пистолета насочен към него.

— Не, ще ми кажеш сега.

— Какво, ще ме застреляш ли? Не вярвам. В такъв случай никога няма да разберете истината.

— Кажи ни! — каза Акира, като продължаваше да държи пистолета с треперещи ръце. — Срещали ли сме се преди?

— В известен смисъл.

— Какво означава, по дяволите, това „В известен смисъл“? — попита Савидж с пръст на спусъка.

— Моля ви, наведете оръжието. Имаме да обсъждаме много неща — каза той и поклати глава. — Но така… не ме предразполагате към разговор. Нали това е точната дума… С тези заплашително насочени пистолети.

— Може би това изобщо не ме интересува — отвърна Савидж. — Може би, ако стрелям, моите кошмари…

— Не — каза Камичи и тръгна към него. — Няма да свършат. Ще продължат. Винаги ще те преследват без да получиш търсените отговори. Това се отнася и за двамата. Така ще бъде до края на живота ви.

Савидж отговори без да сваля оръжието си:

— Но ти ще бъдеш мъртъв.

— А това ще ви задоволи ли? — попита Камичи и посегна към пистолета на Савидж.

— Спри.

— Ако ме убиеш, мъките ти ще престанат ли? Помисли. Нали искате да получите отговори!

— Да. Но в момента искам само да си махнеш ръката от пистолета ми! — Савидж отстрани пръстите на Камичи, взря се в неговите тъмни немигащи очи, насочи пистолета надолу, съзнавайки, че Акира държи на прицел Шираи. — Отговори на въпроса ми. Срещали ли сме се преди?

— Предпочитам да отговоря на друг въпрос, който още не си ми задал — отвърна Камичи и поведе Савидж към коридора. — Името ти е…

Сякаш завладян от духове, Савидж разреши на Камичи да го изведе навън. Беше сигурен, че Акира продължава да държи пистолета си насочен към него.

— Името ти… Искаш ли да разбереш как се казваш?

Савидж реши да се довери на приятеля си и бивш колега от SEAL, когото беше видял убит във Вирджиния Бийч.

— Казвам се Робърт Дойл.

Камичи изглеждаше разочарован.

— Научил си повече отколкото очаквах.

— Другото ми име е Роджър Форсайт, но знаех, че то не е истинско, защото това е името от моя кошмар, но нищо от този сън не се е случвало.

— Да, но ти все пак си използвал Роджър Форсайт от време на време като псевдоним.

— И за това се сетих. Мъжът, който видях в кошмара си — там той ми се представи като Филип Хейли — дойде след нас в Токио. Когато ме преследваше в храма Мейджи, той ме наричаше Форсайт. След като не му отговорих, той ме нарече Дойл. Накрая реших, че най-вероятно първото име е псевдоним, защото чак след като не му отговорих, той пое риска да извика истинското ми име на публично място.

— Много си проницателен.

— Сега искам да знам кой е той.

— Филип Хейли не е истинското му име. Това е псевдоним, също както и Роджър Форсайт.

— И така, кой е той?

— Това е свръзката ти от ЦРУ.