Включено в книгата
Оригинално заглавие
Nothing Lasts Forever, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 88 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
Alegria (2008)

Издание:

ИК „Бард“, 1997

Редактор Елена Константинова

Художествено оформление на корица: Петър Христов, „Megachrom“, 1997

Коректор Людмила Стефанова

Формат 84/108/32. Печатни коли 20


Онова, което не се цери с церове, се изрязва с нож. Онова, пред което ножът е безсилен, се гори с нажежено желязо. А онова, което и желязото не лекува, трябва да се приеме за неизцеримо.

ХИПОКРАТ, 480 г. пр. Хр.

Има три категории човешки същества — мъже, жени и жени лекарки.

Сър УИЛЯМ ОСЛЪР

ПРОЛОГ

Сан Франциско

Пролетта на 1995 година

 

Районният прокурор Карл Андрюс беше бесен.

— Какво, по дяволите, става тук? — възмутено попита той. — Някакви си три докторки, които живеят заедно и работят в една и съща болница. Едната едва не затваря цялата болница, втората убива пациент заради един милион долара, а пък третата я умъртвяват.

Андрюс спря да си поеме дълбоко дъх.

— И всичките — жени! Три проклети лекарки! Медиите се занимават с тях, като че ли са знаменитости. По телевизията показват само тях. Програмата „60 минути“ им посвети отделно предаване. Барбара Уолтърс засне специален репортаж. Не мога да разтворя вестник или списание, без да видя снимките им или да прочета нещо за тях. Обзалагам се две срещу едно, че Холивуд ще направи филм и ще превърне тези кучки в героини! Няма да се учудя, ако правителството пусне марки с образите им, като на Пресли. Е, за Бога, няма да търпя подобно нещо! — Той блъсна с юмрук по снимката на една от жените на корицата на списание „Тайм“. Заглавието гласеше: „Д-р Пейдж Тейлър — ангел на милосърдието или ученичка на дявола?“

— Доктор Пейдж Тейлър. — Гласът на районния прокурор бе изпълнен с отвращение. — Оставям процеса в твои ръце, Гюс. Искам да я осъдиш. Предумишлено убийство първа степен. Газова камера.

— Не се притеснявай — отвърна тихо Гюс Венабъл. — Ще се постарая.

 

 

Докато седеше в съдебната зала и наблюдаваше д-р Пейдж Тейлър, Гюс Венабъл си помисли: „Съдебните заседатели са й в кърпа вързани.“ После вътрешно се усмихна. Съдебните заседатели на никого не са вързани в кърпа. Тя беше висока и стройна, с изненадващо тъмнокафяви очи на бледото лице. Равнодушният наблюдател не би я сметнал за привлекателна. По-внимателният щеше да забележи нещо друго — в нея някак хармонично съжителстваха всичките фази от живота й. Щастливата възбуда на детето се наслагваше върху стеснителната несигурност на девойката и мъдростта и болката на жената. Излъчваше невинност. „От този вид момичета е — помисли си Гюс Венабъл цинично, — които един мъж с гордост би представил на майка си. Ако майка му има вкус към хладнокръвни убийци.“

В очите й се четеше почти призрачна отдръпнатост, отдалеченост, която подсказваше, че д-р Пейдж Тейлър се е оттеглила някъде дълбоко в себе си, в друго място и друго време, далеч от студената стерилна съдебна зала, където бе затворена като в капан.

 

 

Делото се гледаше в достолепната Съдебна палата на Сан Франциско на Брийънт Стрийт. Сградата, приютила Върховния съд и окръжния затвор, бе отблъскваща — седеметажна, иззидана от четвъртити сиви каменни блокове. Посетителите, пристигащи в съдебната зала, минаваха като през фуния през пунктовете за електронна проверка за оръжие. Горе на третия етаж се намираше Върховният съд. В зала 121, където се гледаха делата за убийства, съдийската маса бе в дъното, с надипленото зад нея американско национално знаме. Наляво от съдийската маса седяха съдебните заседатели, а в центъра имаше две маси, разделени от пътека — едната за прокурора, другата за защитника.

Залата беше претъпкана с репортери и онзи вид зрители, дето ги привличат фаталните катастрофи по шосетата и процесите за убийство. А този беше извънредно зрелищен. Прокурорът Гюс Венабъл сам по себе си представляваше гледка. Той бе плещест, много едър, с посивяла грива и козя брадичка, със светски маниери на плантатор от Юга. Никога не бе ходил на Юг. Имаше занесен вид и мозък на компютър. Отличителен белег зиме и лете бе белият му костюм със старомодна риза с твърда яка.

Алън Пен, защитникът на Пейдж Тейлър, бе пълна противоположност на Венабъл — стегната, енергична акула, с репутация на адвокат, който изкопчва оправдания за клиентите си.

Двамата мъже се бяха изправяли един срещу друг и преди и отношенията им се отличаваха с неволно уважение и абсолютно недоверие. За изненада на Венабъл Алън Пен дойде да разговаря с него една седмица преди започване на процеса.

— Дойдох да ти направя услуга, Гюс.

„Пази се от адвокати, които ти носят дарове.“

— Какво имаш предвид, Алън?

— Виж, какво ще кажеш?… Не съм обсъждал това още с клиентката си, но да предположим… просто да предположим… че ще успея да я убедя да се признае за виновна срещу смекчаване на присъдата и така да спестим на щата разходите по делото.

— Искаш да пледирам за оправдание ли?

— Да.

Гюс Венабъл посегна към писалището си, търсейки нещо.

— Не мога да намеря проклетия си календар. Знаеш ли коя дата сме днес?

— Първи юни. Защо?

— За момент си помислих, че може би е вече Коледа, в противен случай защо ще искаш от мен такъв подарък?

— Гюс…

Венабъл се наведе напред в креслото си.

— Знаеш ли, Алън, при обикновени обстоятелства бих могъл да се съглася с теб. Ако искаш да знаеш истината, точно сега бих предпочел да съм в Аляска на риба. Отговорът ми обаче е „не“. Ти защитаваш хладнокръвна убийца, умъртвила преднамерено безпомощен пациент заради парите му. Ще поискам смъртно наказание.

— Мисля, че е невинна, и аз…

Венабъл отсечено и силно се изсмя.

— Не, не мислиш. Нито ти, нито който и да било друг. Случаят е кристално ясен. Клиентката ти е виновна не по-малко от Каин.

— Не и докато съдебните заседатели не го потвърдят, Гюс.

— Ще го потвърдят. — Венабъл замълча за миг. — Ще го потвърдят.

След като Алън Пен си отиде, Гюс Венабъл поседя, размишлявайки върху разговора им. Идването на Пен бе признак на слабост. Той знаеше, че няма никакъв шанс да спечели делото. Гюс Венабъл си помисли за неопровержимите доказателства, с които разполагаше, и за свидетелите, които щеше да призове, и изпита задоволство.

И дума не можеше да става за измъкване. Д-р Пейдж Тейлър я чакаше газовата камера.

 

 

Не беше лесно да се събере състав от съдебни заседатели. Делото месеци наред бе новината от вестникарските заглавия. Хладнокръвното убийство бе предизвикало вълна от гняв.

Съдийският състав се председателстваше от Ванеса Йънг — строга и блестяща цветнокожа юристка, за която се носеха слухове, че щяла да бъде следващата кандидатка за член на Върховния съд на Съединените щати. Не се славеше с търпение по време на заседанията и бе избухлива. Сред адвокатите на Сан Франциско се носеше приказката: „Ако клиентът ти е виновен и търсиш милост, стой настрани от съдия Йънг.“

Един ден преди започване на процеса съдия Йънг извика прокурора и адвоката в кабинета си.

— Ще уточним някои основни правила, господа. Поради сериозността на процеса склонна съм да проявя известно снизхождение при условие, че страните играят честно. Предупреждавам обаче и двама ви да не се опитвате да се възползвате от това. Ясно ли е?

— Да, ваша милост.

— Да, ваша милост.

 

 

Гюс Венабъл завършваше встъпителната си пледоария.

— И така, дами и господа съдебни заседатели, щатската прокуратура ще докаже… да, ще докаже извън всяко съмнение… че доктор Пейдж Тейлър е убила пациента си Джон Кронин. И не само че е извършила предумишлено убийство, но го е направила за пари… много пари. Тя е убила Джон Кронин за един милион долара. Повярвайте ми, след като изслушате всички доказателства, няма да ви бъде трудно да прецените, че доктор Пейдж Тейлър е основателно обвинена в предумишлено убийство първа степен. Благодаря ви.

Съдебните заседатели мълчаха безучастни, но в очакване.

Гюс Венабъл се обърна към съдийката.

— Ако ваша милост разреши, бих искал да призова Гари Уилямс като първи свидетел на щатската прокуратура.

След като свидетелят положи клетва, Гюс Венабъл каза:

— Вие сте санитар в окръжна болница „Ембаркадеро“, така ли?

— Да, така е.

— Работехте ли в Трето отделение, когато докараха Джон Кронин миналата година?

— Да.

— Можете ли да ни кажете кой лекар се занимаваше с неговия случай?

— Доктор Тейлър.

— Как бихте характеризирали отношенията между доктор Тейлър и Джон Кронин?

— Възразявам! — Алън Пен скочи на крака. — Той кара свидетеля да прави заключения.

— Приема се.

— Да формулирам тогава въпроса по друг начин. Чували ли сте за какво си говореха доктор Тейлър и Джон Кронин?

— О, разбира се. Нямаше как да не чуя. Работех в това отделение през цялото време.

— Бихте ли описали тези разговори като дружески?

— Не, сър.

— Наистина ли? Защо смятате така?

— Ами спомням си първия ден, когато докараха мистър Кронин и доктор Тейлър започна да го преглежда. Той й каза… — Санитарят се поколеба. — Не знам дали мога да повторя думите му.

— Карайте, мистър Уилямс. Не мисля, че в съдебната зала има деца.

— Ами той й рече да си държи шибаните лапи по-далеч от него.

— Казал е такова нещо на доктор Тейлър?

— Да, сър.

— Моля ви, кажете на съда какво още сте видели или чули.

— Е, винаги я наричаше „онази кучка“. Не искаше тя да се приближава до него. Когато влизаше в стаята, той все повтаряше нещо от рода „Ето я тази кучка, идва отново!“, „Кажи на тази кучка да ме остави на мира“ и „Защо не ми пратят истински лекар?“.

Гюс Венабъл за миг извърна очи към мястото, където седеше д-р Тейлър. Съдебните заседатели проследиха погледа му. Венабъл поклати глава като че ли натъжен, после отново се обърна към свидетеля.

— Мистър Кронин приличаше ли на човек, който иска да даде един милион долара на доктор Тейлър?

Алън Пен отново скочи на крака.

— Възразявам! Той отново подканва свидетеля да изрази мнение.

— Отхвърля се — отвърна съдия Йънг. — Свидетелят може да отговори на въпроса.

— Не, по дяволите. Мразеше я в червата.

 

 

На свидетелското място застана д-р Артър Кейн. Гюс Венабъл каза:

— Доктор Кейн, вие сте били дежурният щатен лекар, когато станало ясно, че Джон Кронин е бил предумишлено уби… — той погледна към съдия Йънг — … убит с инсулин, вкаран в интравенозната течност на системата му. Вярно ли е?

— Вярно е.

— И впоследствие вие открихте, че доктор Тейлър е отговорна за това.

— Точно така.

— Доктор Кейн, ще ви покажа официалния болничен смъртен акт, подписан от доктор Тейлър. — Той взе един документ и го връчи на Кейн. — Ще го прочетете ли на глас, моля?

Кейн започна да чете: „Джон Кронин. Причина за смъртта: спиране на дишането вследствие инфаркт на миокарда, усложнен от белодробна емболия.“

— Или казано на езика на неспециалистите?

— В смъртния акт се твърди, че пациентът е умрял от сърдечен пристъп.

— И този акт е подписан от доктор Тейлър, така ли?

— Да.

— Доктор Кейн, това ли бе истинската причина за смъртта на Джон Кронин?

— Не. Смъртта му бе предизвикана от инжекция с инсулин.

— Значи доктор Тейлър му е инжектирала фаталната доза инсулин, а после е фалшифицирала смъртния акт, така ли?

— Да.

— И вие докладвахте за това на административния ръководител на болницата доктор Уолас, който после уведоми властите?

— Да. Сметнах го за свой дълг. — В гласа му зазвъня справедливо възмущение. — Аз съм лекар. Не приемам, че може да се отнеме животът на друго човешко същество при каквито и да било обстоятелства.

 

 

Следващият призован свидетел бе вдовицата на Джон Кронин, Хейзъл Кронин, към тридесет години и отгоре, с огненочервена коса и съблазнителна фигура, която семплата й черна рокля не успяваше да скрие.

Гюс Венабъл каза:

— Зная, че това е болезнено за вас, мисис Кронин, но трябва да ви помоля да опишете пред съдебните заседатели отношенията с покойния си съпруг.

Вдовицата попи очи с голяма дантелена кърпичка.

— Бракът ни с Джон се градеше върху любов. Той беше чудесен човек. Често ми повтаряше, че съм му донесла единствената истинска радост в живота.

— Колко години бяхте омъжена за Джон Кронин?

— Две, но той винаги казваше, че било като две години в рая.

— Мисис Кронин, съпругът ви някога обсъждал ли е с вас доктор Тейлър? Да ви е споменавал например каква страхотна лекарка е тя? Или колко много му е помогнала? Или колко много му харесва?

— Никога не е ставало дума.

— Никога?

— Никога.

— А да ви е казвал, че ще лиши вас и братята ви от наследство?

— В никакъв случай. Той беше най-щедрият човек в света. Винаги ме уверяваше, че няма нещо, което да може да ми откаже, а после, когато умре… — гласът й прекъсна — … че когато умре, аз ще съм богата жена и… — Тя не можа да продължи нататък.

Съдия Йънг каза:

— Обявявам петнадесет минути почивка.

 

 

Седнал в дъното на заседателната зала, Джейсън Къртис кипеше от гняв. Не можеше да повярва на онова, което свидетелите казваха за Пейдж. „Това е жената, която обичам — помисли си той. — И за която ще се оженя.“

— Ще се борим — увери я той. — Ще ти намеря най-добрия адвокат по наказателните дела в страната.

И веднага се сети. Алън Пен. Джейсън се срещна с него.

— Следя какво пишат вестниците — каза Пен. — Печатът вече я е осъдил за предумишлено убийство на Джон Кронин за куп пари. Нещо повече, тя признава, че го е убила.

— Познавам я — отвърна му Джейсън Къртис. — Повярвайте ми, няма начин Пейдж да направи онова, в което я обвиняват, заради пари.

— След като признава, че го е извършила — каза Пен, — значи имаме работа с еутаназия. Убийството от милосърдие е противозаконно в Калифорния, както и в повечето щати, но настроенията по въпроса са доста противоречиви. Бих могъл да защитя достойно Флорънс Найтингейл, че е чула глас свише и други подобни глупости, ала проблемът е в това, че вашата любима е убила пациент, който й е завещал един милион долара. Кое е било по-напред, пилето или яйцето? Знаела ли е за милиона, преди да го убие, или е разбрала после?

— Пейдж нищо не знаеше за парите — отвърна Джейсън твърдо.

Тонът на Пен бе уклончив.

— Добре. Значи е било просто щастливо съвпадение. Районният прокурор твърди, че е предумишлено убийство първа степен, и иска смъртно наказание.

— Ще поемете ли делото?

Пен се поколеба. Очевидно бе, че Джейсън Къртис вярваше в д-р Тейлър. „Както Самсон е вярвал на Далила.“ Той погледна Джейсън и си помисли: „Чудя се дали горкия кучи син са го преметнали, без изобщо да разбере.“

Джейсън чакаше отговор.

— Ще поема делото, стига да сте наясно, че ще бъде нанагорно. Трудно ще го спечелим.

Констатацията на Алън Пен се оказа направо оптимистична.

 

 

Когато на другата сутрин процесът бе възобновен, Гюс Венабъл призова още редица свидетели.

На свидетелското място стоеше медицинска сестра.

— Чух Джон Кронин да казва: „Знам, че ще умра на операционната маса. Вие ще ме убиете. Надявам се да ви осъдят за предумишлено убийство.“

На свидетелското място застана адвокатът Родерик Пелам. Гюс Венабъл попита:

— Когато съобщихте на доктор Тейлър за милиона, завещан й от Джон Кронин, какво каза тя?

— Нещо от рода: „Изглежда ми неетично. Той беше мой пациент.“

— Значи е признала, че е неетично?

— Да.

— Но се съгласи да вземе парите?

— О, да. Абсолютно.

 

 

Алън Пен подлагаше свидетелите на кръстосан разпит.

— Мистър Пелам, очакваше ли доктор Тейлър посещението ви?

— Е, не, аз…

— Вие не й се обадихте предварително да кажете „Джон Кронин ви е завещал един милион долара“, така ли?

— Не, аз…

— Значи, когато й съобщихте за това, фактически бяхте лице в лице?

— Да.

— И можехте да забележите реакцията й?

— Да.

— И как посрещна новината?

— Е… тя… тя изглеждаше изненадана, но…

— Благодаря ви, господин Пелам. Нямам повече въпроси.

 

 

Процесът навлезе в четвъртата си седмица. Държането на прокурора и на адвоката бе завладяваща гледка за зрителите и репортерите. Гюс Венабъл беше облечен в бяло, а Алън Пен в черно и двамата обикаляха съдебната зала като играчи в смъртоносна, режисирана игра на шах, в която Пейдж Тейлър бе пожертваната пешка.

Гюс Венабъл вече подреждаше последните парчета от мозайката.

— Ако съдът разреши, бих искал да призова като свидетелка Алма Роджърс.

Когато тя се закле, Венабъл каза:

— Мисис Роджърс, с какво се занимавате?

— Аз съм мис Роджърс.

— Моля за извинение.

— Работя в туристическата агенция „Корниш“.

— Вашата агенция урежда пътувания до различни страни и резервира хотели и квартири, така ли?

— Да, сър.

— Искам да погледнете обвиняемата. Виждали ли сте я преди?

— О, да. Тя идва в агенцията преди две или три години.

— И какво искаше?

— Каза, че се интересува от пътуване до Лондон и Париж… и още, струва ми се, до Венеция.

— Как желаеше да пътува, с група ли?

— О, не. Държеше всичко да е от най-висока класа… самолетът, хотелът. И мисля, че искаше да наеме яхта.

В съдебната зала се възцари тишина. Гюс Венабъл отиде до прокурорското място и взе няколко папки.

— Полицията откри тези проспекти в апартамента на доктор Тейлър. Това са туристически маршрути до Париж, Лондон и Венеция, брошури за скъпи хотели и въздушни линии, а в една има списък на цените за наемане на частна яхта.

В залата зашушукаха.

Прокурорът отвори въпросната брошура.

— Ето няколко яхти, които се дават под наем — прочете той високо на глас. — „Кристина О“… двадесет и шест хиляди долара седмично плюс разходите по яхтата… „Резолут Тайм“… двадесет и четири хиляди и петстотин долара седмично… „Лъки Дрийм“… двадесет и седем хиляди и триста долара седмично. — Венабъл вдигна поглед. — Отбелязана е „Лъки Дрийм“. Пейдж Тейлър вече е била избрала яхта за двадесет и седем хиляди и триста долара седмично. Просто още не е била избрала жертвата си. Бих искал да отбележим това като нагледно доказателство номер едно. — Той се обърна към Алън Пен и се усмихна. Алън Пен погледна към Пейдж. Тя бе забила поглед в масата с бледо лице. — Свидетелката е ваша.

Пен се изправи на крака, помайвайки се, обмисляйки бързо нещата.

— Как върви туристическият бизнес напоследък, мис Роджърс?

— Моля?

— Попитах как върви туристическият бизнес. Туристическата агенция „Корниш“ голяма агенция ли е?

— Доста голяма, да.

— Предполагам, че идват много хора да се интересуват за пътувания.

— О, да.

— Някъде около пет-шест души дневно?

— Но, моля ви се! — В гласа й прозвуча възмущение. — Ние разговаряме с не по-малко от петдесет души на ден.

— Петдесет души? — Той изглеждаше впечатлен. — А денят, за който става дума, е бил преди две или три години. Ако умножим петдесет по деветстотин дни, грубо сметнато, прави около четиридесет и пет хиляди души.

— Мисля, че да.

— И въпреки това от всички тези хора вие помните точно доктор Тейлър. Защо?

— Е, тя и двете й приятелки бяха толкова възбудени от мисълта за пътешествие до Европа. Стори ми се трогателно. Бяха като ученички. О, да. Спомням си ги много ясно точно защото не приличаха на хора, които могат да си позволят да наемат яхта.

— Разбирам. Предполагам, че всеки, който дойде при вас и вземе брошура, после заминава?

— Е, разбира се, че не. Но…

— Доктор Тейлър всъщност не е ангажирала място за пътуване, нали?

— Не. Не и чрез нас. Тя…

— Нито пък чрез друга агенция. Просто е поискала да види няколко проспекта.

— Да. Тя…

— Това не е като да идеш всъщност до Париж или Лондон, нали?

— Е, не, но…

— Благодаря ви. Свободна сте.

Венабъл се обърна към съдия Йънг.

— Бих искал да призова като свидетел доктор Бенджамин Уолас…

 

 

— Доктор Уолас, вие отговаряте за административното управление на окръжна болница „Ембаркадеро“, нали така?

— Да.

— Значи, естествено, сте запознати с работата на доктор Тейлър?

— Да, запознат съм.

— Изненадахте ли се, когато научихте, че доктор Тейлър е подведена под отговорност за предумишлено убийство?

Пен скочи на крака.

— Възразявам, ваша милост. Отговорът на доктор Уолас ще бъде неуместен.

— Ако ми разрешите да обясня — прекъсна го Венабъл. — Той би могъл да бъде много уместен, стига само да ми дадете…

— Е, да видим — каза съдия Йънг. — Но без глупости, мистър Венабъл.

— Да подходим различно към този въпрос — продължи Венабъл. — Доктор Уолас, всеки лекар е задължен да положи Хипократовата клетва, нали?

— Да.

— И тази клетва в частност гласи следното… — Прокурорът прочете от едно листче в ръката си: „Ще се въздържам от всякакви злонамерени и корумпирани действия“, нали?

— Да.

— Имаше ли нещо в постъпките на доктор Тейлър в миналото, което да ви накара да мислите, че тя е в състояние да наруши Хипократовата клетва?

— Възразявам!

— Отхвърля се.

— Да, имаше.

— Моля, обяснете какво е било то.

— Случай с пациент, за който доктор Тейлър реши, че има нужда от кръвопреливане. Семейството му отказваше да даде разрешение.

— И какво стана?

— Доктор Тейлър въпреки всичко му преля кръв.

— Това законно ли е?

— Съвсем не. Не и без съдебно разрешение.

— И какво направи после доктор Тейлър?

— Тя получи съдебно разрешение и промени датата му.

— Значи е извършила нещо противозаконно и е фалшифицирала документите, за да го прикрие?

— Точно така.

Алън Пен погледна към Пейдж, бесен. „Какво още, по дяволите, е скрила от мен?“, почуди се той.

Ако зрителите потърсеха някакви издайнически следи от чувства по лицето на Пейдж Тейлър, щяха да останат разочаровани.

„Като буца лед е“, помисли си председателят на съдебните заседатели.

 

 

Гюс Венабъл се обърна към съдия Йънг.

— Ваша милост, както знаете, един от свидетелите, които се надявах да призова, е доктор Лорънс Баркър. За съжаление той все още се възстановява след сърдечен удар и не е в състояние да се яви в съдебната зала. Вместо доктор Баркър ще разпитам няколко души от персонала на болницата, които са работили с него.

Пен се изправи.

— Възразявам. Не схващам уместността. Доктор Баркър не е тук, нито пък той е подсъдимият. Ако…

Венабъл го прекъсна.

— Ваша милост, уверявам ви, че въпросите, които ще задам, са напълно уместни и свързани с току-що изслушаните от нас свидетелски показания. Също така те имат много общо с компетентността на обвиняемата като лекар.

Съдия Йънг отрони скептично:

— Ще видим. Това е съдебна зала и няма да търпя риболовни експедиции. Можете да призовете свидетелите си.

— Благодаря ви.

Гюс Венабъл се обърна към съдебния пристав.

— Бих искал да разпитам доктор Матю Питърсън.

Елегантен мъж, прехвърлил шестдесетте, се доближи до свидетелското място. Закле се и когато седна, Гюс Венабъл каза:

— Доктор Питърсън, колко време работихте в окръжна болница „Ембаркадеро“?

— Осем години.

— Каква е вашата специалност?

— Аз съм сърдечен хирург.

— Имали ли сте случай да работите с доктор Лорънс Баркър в същата болница?

— О, да. Многократно.

— Какво е мнението ви за него?

— Каквото и на всички останали. С изключение може би на Де Бейки и Кули, доктор Баркър е най-добрият сърдечен хирург в света.

— Присъствахте ли в операционната зала онази сутрин, когато доктор Тейлър е оперирала пациент на име… — той се престори, че поглежда в някакво листче — … Ланс Кели?

Тонът на свидетеля се промени.

— Да, присъствах.

— Бихте ли описали какво стана тогава?

Д-р Питърсън подхвана неохотно:

— Ами нещата не тръгнаха на добре. Започнахме да губим пациента…

— Какво имате предвид, когато казвате „да губим пациента“…

— Сърцето му спря. Опитвахме се да го спасим и…

— Беше ли повикан доктор Баркър?

— Да.

— Той дойде ли в операционната, докато траеше операцията?

— Към края. Да. Но беше вече твърде късно да се направи каквото и да било. Не успяхме да съживим пациента.

— И каза ли нещо доктор Баркър на доктор Тейлър?

— Е, всички бяхме доста разстроени и…

— Попитах ви каза ли нещо доктор Баркър на доктор Тейлър.

— Да.

— И какво беше то?

Последва мълчание и насред това мълчание отвън удари гръм подобно глас Божи. Миг по-късно връхлетя буря, забивайки дъждовните капки като пирони по покрива на съда.

— Доктор Баркър каза: „Вие го убихте.“

Зрителите се разкрещяха. Съдия Йънг удари силно с чукчето.

— Стига! Да не сте пещерни хора? Още един такъв изблик, и ще ви изхвърля навън на дъжда!

Гюс Венабъл изчака шумът да се уталожи. В настъпилата тишина той попита:

— Сигурен ли сте, че доктор Баркър е казал точно това на доктор Тейлър — „Вие го убихте“?

— Да.

— Вие заявихте, че доктор Баркър е човек, чието мнение на медик се цени?

— О, да.

— Благодаря ви. Достатъчно, докторе. — Той се обърна към Алън Пен. — Свидетелят е ваш.

Пен стана и се приближи до свидетелското място.

— Доктор Питърсън, аз никога не съм присъствал на операция, но предполагам, че напрежението е огромно, особено при такова сериозно нещо като сърдечна операция.

— Напрежението е доста голямо.

— Колко души има в такъв момент в операционната? Трима или четирима?

— Най-малко половин дузина, а и повече.

— Наистина ли?

— Да. Винаги има двама хирурзи, единият асистира, понякога двама анестезиолози, операционна сестра и поне още една помощник-хирургична сестра.

— Разбирам. Тогава сигурно е доста шумно и нервно. Крещят се нареждания и така нататък.

— Да.

— Чувал съм също така, че по време на операция обичайна практика е да се пуска музика.

— Така е.

— Когато доктор Баркър влезе и видя, че Ланс Кели умира, това сигурно увеличи суматохата.

— Е, всички се мъчехме да спасим пациента.

— И беше доста шумно?

— Беше доста шумно, да.

— И въпреки всичко в цялата тази суматоха и шум и независимо от музиката вие чухте доктор Баркър да казва, че доктор Тейлър била убила пациента. При тази бъркотия човек би могъл и да сбърка, нали?

— Не, сър. Не греша.

— Кое ви кара да мислите така?

Д-р Питърсън въздъхна.

— Стоях точно до доктор Баркър, когато го каза.

Нямаше начин да излезе от положението.

— Приключих с въпросите.

Делото отиваше по дяволите и той не можеше нищо да направи. А щеше да стане и още по-лошо.

 

 

На свидетелското място застана Дениз Бери.

— Вие работите като медицинска сестра в окръжна болница „Ембаркадеро“, нали?

— Да.

— От колко време?

— Пет години.

— Да сте чували някакви разговори между доктор Тейлър и доктор Баркър?

— Разбира се. Много пъти.

— Можете ли да повторите някои от тях?

Сестра Бери погледна към доктор Тейлър и се поколеба.

— Е, доктор Баркър понякога е много язвителен…

— Не ви питах за това, сестра Бери. Помолих ви да ни разкажете нещо конкретно от онова, което сте чували да казва на доктор Тейлър.

Последва продължително мълчание.

— Веднъж й рече, че е некомпетентна и…

Гюс Венабъл се престори на изненадан.

— Чули сте доктор Баркър да казва на доктор Тейлър, че е некомпетентна?

— Да, сър. Но той винаги…

— Какво друго сте го чували да споменава по адрес на доктор Тейлър?

На свидетелката никак не й се отговаряше.

— Всъщност не мога да си спомня.

— Мис Бери, вие се заклехте.

— Е, веднъж каза… — Тя измрънка останалата част от изречението под носа си.

— Не ви чуваме. Говорете, моля. Какво сте го чули да казва?

— Той каза, че… не би позволил доктор Тейлър да оперира и кучето му.

Публиката в съдебната зала ахна.

— Сигурна съм обаче, че той искаше да каже…

— Мисля, можем да приемем, че доктор Баркър е искал да каже онова, което е казал.

Всички погледи бяха вперени в Пейдж Тейлър.

 

 

Обвиненията на прокурора срещу Пейдж изглеждаха смазващи. Въпреки това Алън Пен бе известен като майстор-магьосник в съдебната зала. Сега беше негов ред да изложи защитата. Щеше ли да успее отново да извади от шапката си бяло зайче?

 

 

Алън Пен трябваше да разпита Пейдж Тейлър. Този миг го очакваха всички.

— Джон Кронин беше ваш пациент, нали, доктор Тейлър?

— Да, беше.

— Какви бяха чувствата ви към него?

— Харесваше ми. Знаеше колко е болен, но беше много смел. Оперирахме го от сърдечен тумор.

— Вие ли извършихте операцията?

— Да.

— И какво открихте, докато оперирахте?

— Когато отворихме гръдната клетка, разбрахме, че меланомата е дала метастази.

— С други думи, рак, който е обхванал цялото тяло.

— Да. Метастазите се бяха разпространили чрез лимфните жлези.

— Което означава, че положението му е било безнадеждно? Че никакви героични мерки не биха могли да му възвърнат здравето?

— Никакви.

— И оставихте Джон Кронин на системи?

— Точно така.

— Доктор Тейлър, преднамерено ли въведохте фаталната доза инсулин, за да сложите край на живота му?

— Да.

Внезапно залата зашумя.

„Ама и тя е с железни нерви — помисли си Гюс Венабъл. — Казва го така, като че ли му е дала чаша чай.“

— Ще обясните ли на съдебните заседатели защо постъпихте по този начин?

— Защото той пожела. Молеше ме. Изпрати да ме повикат посред нощ, измъчван от ужасни болки. Лекарствата вече не действаха. — Гласът й беше твърд. — Каза, че не иска повече да страда. Щеше да умре след няколко дни. Умоляваше ме да сложа край на живота му. И аз го направих.

— Докторе, изпитвахте ли някакво нежелание да го оставите да умре? Някакво чувство за вина?

Д-р Пейдж Тейлър поклати глава.

— Не. Ако го бяхте видели… Просто нямаше смисъл да се мъчи повече.

— Как му дадохте инсулина?

— Вкарах го в течността на системата.

— И това причини ли му допълнителна болка?

— Не. Той просто заспа.

Гюс Венабъл скочи на крака.

— Възразявам! Мисля, че обвиняемата иска да каже, че просто е умрял! Аз…

Съдия Йънг блъсна с чукчето.

— Мистър Венабъл, нарушавате процедурата. Ще имате възможност да подложите обвиняемата на кръстосан разпит. Седнете.

Прокурорът погледна към съдебните заседатели, поклати глава и седна.

— Доктор Тейлър, когато дадохте инсулина на Джон Кронин, знаехте ли, че ви е отредил в завещанието си един милион долара?

— Не. Бях смаяна, когато научих.

„Носът й би трябвало да порасне като на Пинокио“, помисли си Гюс Венабъл.

— Никога ли не е ставало дума за подаръци или пари, или пък да сте искали нещо от Джон Кронин?

Страните й леко порозовяха.

— Никога!

— Но сте били в приятелски отношения?

— Да. Когато един пациент е толкова болен, отношението лекар — пациент се променя. Обсъждахме неговите семейни и бизнеспроблеми.

— Ала не сте имали никаква причина да очаквате нещо от него?

— Не.

— Той ви е оставил тези пари, защото е започнал да ви уважава и да ви се доверява. Благодаря ви, доктор Тейлър. — Пен се обърна към Гюс Венабъл. — Обвиняемата е на ваше разположение.

Докато Пен се отправяше към мястото на защитата, Пейдж Тейлър хвърли поглед към дъното на залата. Там седеше Джейсън и се опитваше да изглежда окуражен. До него беше Хъни. До Хъни на стола, на който би трябвало да бъде Кет, се беше настанил някакъв непознат. „Ако беше жива. Но Кет е мъртва — помисли си Пейдж. — И нея убих.“

Гюс Венабъл стана и бавно провлече крак. Погледна към редиците, където седяха журналистите. Всички места бяха заети и репортерите пишеха бързо. „Ще ви дам достатъчно материал за писане“, помисли си Венабъл.

Той дълго стоя пред подсъдимата, като я гледаше внимателно. После каза небрежно:

— Доктор Тейлър… Джон Кронин ли беше първият ваш пациент, когото убихте в окръжна болница „Ембаркадеро“?

Алън Пен скочи вбесен.

— Ваша милост, аз…

Съдия Йънг вече беше ударила чукчето.

— Възражението се приема! Обявявам петнадесет минути почивка. Искам адвокатът и прокурорът да дойдат в кабинета ми.

 

 

Щом влязоха в кабинета й, съдия Йънг се нахвърли върху Гюс Венабъл.

Ходил си на лекции по право, нали, Гюс?

— Съжалявам, ваша милост. Аз…

— Да си видял някъде палатка?

— Не ви разбирам.

Думите й изплющяха като камшик.

— Съдебната зала не е цирк и не смятам да ви позволявам да я превръщате в цирк. Как смеете да задавате такъв провокационен въпрос!

— Извинявам се, ваша милост. Ще перифразирам въпроса и…

— Ще направиш нещо повече! — озъби му се съдия Йънг. — Ще промениш цялото си отношение. Предупреждавам те, че след още един такъв номер ще обявя съдебния процес за невалиден.

— Да, ваша милост.

 

 

Когато се върнаха в съдебната зала, съдия Йънг каза:

— Апелирам към съдебните заседатели да пренебрегнат изцяло последния въпрос на прокурора. — Тя се обърна към него. — Можете да продължавате.

Гюс Венабъл отново се доближи до обвиняемата.

— Доктор Тейлър, сигурно сте се изненадали много, когато сте научили, че преднамерено убитият от вас човек ви е завещал един милион долара.

Алън Пен скочи отново.

— Възразявам!

— Приема се. — Съдия Йънг стрелна Венабъл. — Провокирате търпението ми.

— Извинявам се, ваша милост. — Той се обърна отново към подсъдимата. — Трябва да сте били в много приятелски отношения с вашия пациент. Искам да кажа, че не всеки ден някой завещава на почти непознат човек милион долара, нали?

Пейдж Тейлър леко поруменя.

— Дружбата ни беше в рамките на отношенията между лекар и пациент.

— Не беше ли нещо повече от това? Човек не лишава от наследство любимата си жена и семейство и не оставя един милион долара на непознат без никакви увещания. Онези разговори, които твърдите, че сте имали по неговите бизнеспроблеми…

Съдия Йънг се наведе напред и каза с предупреждаващ тон:

— Мистър Венабъл…

Прокурорът вдигна ръце в знак, че се е предал. Отново се обърна към обвиняемата.

— Значи вие с Джон Кронин сте си бъбрили приятелски. Той ви е разказвал разни лични неща за себе си и ви е харесвал и уважавал. Така ли според вас стоят нещата, докторе?

— Да.

— И срещу това той ви завещава един милион долара?

Пейдж погледна към съдебната зала. Не отговори.

Нямаше какво да отговори.

Венабъл се бе запътил към прокурорското място, когато изведнъж се обърна с лице към обвиняемата.

— Доктор Тейлър, преди малко дадохте показания, че не сте знаели за парите, които ви е завещал Джон Кронин, нито пък че е възнамерявал да лиши семейството си от наследство.

— Точно така.

— Колко печели един лекар в окръжна болница „Ембаркадеро“?

Алън Пен скочи на крака.

— Възразявам! Не виждам…

— Въпросът е уместен. Подсъдимата може да отговори.

— Тридесет и осем хиляди долара годишно.

Венабъл подхвърли съчувствено:

— Не е много в днешно време, как мислите? И като се приспаднат данъците, удръжките и ежедневните разходи, не остава за луксозно пътешествие, да речем, до Лондон, Париж или Венеция, нали?

— Предполагам, че не.

— Значи не сте планирали такава почивка, защото не можете да си я позволите?

— Точно така.

Алън Пен отново реагира.

— Ваша милост…

Съдия Йънг се обърна към прокурора.

— Накъде биете, мистър Венабъл?

— Просто исках да удостоверя, че обвиняемата не би могла да планира луксозна почивка, без да получи пари от някого.

— Тя вече отговори на въпроса.

 

 

Алън Пен знаеше, че трябва да направи нещо. Хич не му се искаше, но се приближи към обвиняемата бодро, като че ли беше спечелил от лотарията.

— Доктор Тейлър, спомняте ли си за тези туристически брошури?

— Да.

— Крояхте ли планове да пътувате до Европа, или пък да наемете яхта?

— Разбира се, че не. Беше само шега, невъзможна мечта. Аз и приятелките ми мислехме, че това ще повдигне настроението ни. Бяхме много изморени и… тогава идеята ни се стори добра. — Гласът й постепенно заглъхна.

Алън Пен хвърли тайно поглед към съдебните заседатели. По лицата им бе изписано пълно недоверие.

Гюс Венабъл разпитваше обвиняемата повторно.

— Доктор Тейлър, познавате ли доктор Лорънс Баркър?

Тя изведнъж си спомни: „Ще убия Лорънс Баркър. Ще го направя бавно. Ще го накарам първо да страда… после ще го убия.“

— Да. Познавам доктор Баркър.

— В каква връзка?

— Често работехме заедно през последните две години.

— Бихте ли казали, че той е компетентен лекар?

Алън Пен скочи.

— Възразявам, ваша милост. Обвиняемата…

Но преди да успее да завърши или съдия Йънг да се произнесе по въпроса, Пейдж отговори.

— Той е повече от компетентен. Той е блестящ.

Пен се свлече отново на стола си, твърде зашеметен, за да каже нещо.

— Бихте ли обяснили по-подробно?

— Доктор Баркър е един от най-известните сърдечни хирурзи в света. Той има голяма частна практика, но три дни от седмицата работи доброволно в окръжна болница „Ембаркадеро“.

— Значи вие цените високо преценката му по медицинските въпроси?

— Да.

— Смятате ли, че би могъл да прецени компетентността на друг лекар?

Пен се опитваше с всичката сила на волята си да накара Пейдж да каже „Не знам“. Тя се поколеба.

— Да.

Гюс Венабъл се обърна към съдебните заседатели.

— Чухте показанията на обвиняемата, тя високо цени мнението на доктор Баркър. Надявам се, че се е вслушала внимателно в преценката му за компетентността й… или за липсата на такава.

Алън Пен отново скочи вбесен.

— Възразявам!

— Приема се.

Но вече беше твърде късно. Стореното бе сторено.

 

 

По време на следващата почивка Алън Пен завлече Джейсън в мъжката тоалетна.

— В какво, по дяволите, ме въвлякохте? — запита Пен сърдито. — Джон Кронин я е мразел, Баркър я е мразел. Настоявам клиентите да ми казват истината и само истината. Иначе как да им помогна? Е, не съм в състояние да я отърва. Вашата приятелка така ме затрупа с показанията си, че не мога да се измъкна и на кокили. Всеки път, когато си отвори устата, забива по един гвоздей в ковчега си. Проклетото дело пропада неудържимо!

 

 

След обяд Джейсън Къртис отиде да види Пейдж.

— Имате посещение, доктор Тейлър.

Джейсън влезе в килията й.

— Пейдж…

Тя се извърна към него, борейки се със сълзите си.

— Нещата изглеждат зле, не смяташ ли?

Той се усмихна насила.

— Знаеш какво казват хората. „Нищо не е свършено, докато не му се види краят.“

— Джейсън, ти нали не мислиш, че съм убила Джон Кронин заради парите му? Направих го само за да му помогна.

— Вярвам ти — каза Джейсън тихо. — Обичам те.

Той я прегърна. „Не искам да я изгубя. Не мога. Тя е най-хубавото нещо в живота ми.“

— Всичко ще се нареди. Обещах ти, че вечно ще бъдем заедно.

Пейдж го притисна към себе си и си помисли: „Нищо не е вечно. Нищо. Как можа всичко да тръгне толкова наопаки… наопаки… наопаки…“