Дейвид Морел
Петата професия (76)

9.

Савидж караше бързо, завладян от непреодолимото желание да се махне оттук.

— Сигурен съм, че беше точно на това място — каза той като натисна педала на газта още по-силно. — Акира и аз го видяхме с очите си. Спахме там. Хранихме се в неговия ресторант. Охранявахме Камичи. Цели три дни и три нощи!

— Беше толкова стар — продължи мисълта му японецът. — Със старовремски свещници. Дървено стълбище. Сякаш още усещам миризмата на мухъл и на пушек от дървата в камината.

Колата навлезе в завой. Опитвайки се да овладее кормилото, Савидж изведнъж осъзна, че се движи прекалено бързо и намали скоростта. Видя надпис: „ВНИМАНИЕ! ПАДАЩИ КАМЪНИ“ и едно голо възвишение, а по-нататък изоставена постройка, бивш сервиз. Табелата беше откачена, прозорците изпочупени. Савидж реши да спрат там за малко.

— Разпитахме толкова хора — започна Савидж, като продължаваше да стиска волана, макар че колата не се движеше. — Нямаха и най-малка представа за какво говорим.

Той отвори вратата и излезе на чист въздух. Акира и Рейчъл направиха същото.

— Не беше някой малък хотел, за който местните жители може и да не са чували — каза Савидж. Погледът му блуждаеше по околните възвишения, но той не ги забелязваше. — Това трябва да е била главната туристическа атракция в района. Даже носеше името на близкото градче.

— Но ние проверихме всяка пътека, която води нагоре.

— Дори се върнахме пак по онзи път, по който смятате, че сте минали преди — отбеляза Рейчъл. — Търсихме и между дърветата, да не би хотелът да е изгорял. Нямаше и следа от пожар. За половин година гората не може да погълне основите на такава голяма постройка.

— Естествено — съгласи се Савидж. — То една хижа да изгори, пак ще има някакви следи, а какво остава за такъв голям хотел. Не може и да го забравят за толкова кратък срок. Щяха поне да ни кажат, че е имало пожар. При всички случаи трябваше да намерим поне езерото, но и това не успяхме да направим!

— Въпреки всичко, ние сме сигурни, че хотелът и езерото съществуват — каза Акира.

— Сигурни? — учудено попита Савидж. — Колкото сме сигурни, че сме се видели един друг мъртви. Но ние сме живи.

— Излиза — започна колебливо Акира, — че планинският комплекс никога не е съществувал.

Савидж въздъхна и кимна.

— Чувствам се така… Снощи като говорихме в хотела се опитах да го обясня. Jamais vu. Нищо не се е случило наистина. Не мога да се доверявам повече на спомените си. Сигурно ще полудея.

— Какво е станало с нас?

— Къде? И защо? — намръщено допълни Савидж.

— Да продължаваме по стъпките ви — предложи Рейчъл. — Къде отидохте след това?

— В болницата — отговори Савидж.

— Моята се намира в Харисбърг на сто мили на запад. Пренесли са ме с хеликоптер.

— Харисбърг ли каза? — изтръпна Савидж. — Никога не си го споменавал.

— Не е станало дума. Как странно ме гледаш. Само не ми казвай, че и ти си бил там.

— Твоят лекар рус ли беше?

— Да.

— И имаше лунички?

— И очила?

— И се казваше…

— Хамилтън.

— Мамка му — изпсува Савидж.

Тримата се втурнаха към колата.