Дейвид Морел
Петата професия (71)

4.

Акира се появи след като свърши с горните етажи. Не беше открил нищо нередно, но Савидж не се успокои. Рейчъл се отпусна на канапето.

Акира прибра пистолета си. Електрическите китари продължаваха да гърмят.

— Сигурно се навиваме излишно. Може да има съвсем елементарно обяснение за тази необичайна за Греъм музика.

— Не ми звучи много убедително.

Рейчъл закри ушите си с ръце и каза:

— Сигурно е обичал да се изтезава.

— Нека си доставим това удоволствие — започна Савидж и посегна към радиото, което най-сетне заглъхна и настъпи благодатна тишина.

— Слава богу — зарадва се Рейчъл. Тя погледна към празните бутилки и продължи — Забелязахте ли ги?

Акира кимна и отговори:

— От шампанско са. Греъм много го обича.

— Е, чак пък толкова. Може ли да изпие три бутилки за една вечер?

— Способен е да погълне доста голямо количество от тази течност, но ти си права. Не е съвсем нормално да изпие три бутилки. Никога не съм го виждал да прекалява.

— Може да е бил с компания — предположи Акира.

— Има само една чаша — отбеляза Рейчъл. — Ако предположим, че е имал гости и е прибрал чашите им, защо тогава не е прибрал и своята, а също и бутилките? Има и нещо друго. Видяхте ли етикетите?

— Не — призна си Савидж. — Какво има?

— Нали казахте, че пие „Дом Периньон“?

— Да, само това признава.

— Е, добре. Две от бутилките са от тази марка, но третата не е.

— Така ли? — изопна се Савидж.

— Освен това, какъв е този шум? — попита Рейчъл.

Савидж се огледа неспокойно наоколо. Ушите му все още бяха заглъхнали, но вече долови приглушено бръмчене.

— Да — отбеляза Акира. — Усещам съвсем слаба вибрация. Откъде ли идва?

— Може да е от хладилника — предположи Савидж.

— Кухнята е на втория етаж — уточни Акира. — Хладилникът не може да се чува толкова отдалече.

— Може да е включена камината.

Акира сложи ръката си на вентилационния отвор и каза:

— Не усещам движение на въздуха.

— Тогава откъде…

— Струва ми се, че идва от вратата до рафтовете с книги — каза Рейчъл и тръгна натам.

Тя отвори вратата и бързо отстъпи назад, тъй като я обгърна плътен сив пушек. Приглушеното бръмчене се чуваше по-ясно. Рейчъл се закашля от задушливия дим.

„Само дето това не е дим“ — осъзна Савидж.

Гаражът на Греъм! Савидж избърза натам. Той беше тъмен, но осветлението от стаята бе достатъчно, за да види кадилака на Греъм. Двигателят работеше и въздухът бе наситен с изгорели газове, а една пълна фигура седеше отпуснато зад волана.

Той се втурна към отворения прозорец на колата и изключи двигателя. Мъчейки се да не диша, Савидж отвори шофьорската врата, измъкна Греъм и го повлече по циментовия под към всекидневната.

Рейчъл бързо затвори вратата след него. Вече бяха навлезли достатъчно изгорели газове, така че когато Савидж си пое въздух, той се задави и се разкашля.

Акира коленичи до Греъм и провери пулса му.

— Лицето му е тъмночервено — отбеляза Рейчъл.

— Въглероден окис — констатира Акира и се наведе към гърдите му. — Сърцето не бие.

Савидж коленичи от другата страна и се обърна към японеца:

— Направи му изкуствено дишане уста в уста. Аз ще се заема със сърцето.

Акира се подчини, а Савидж натисна гръдния кош на Греъм един път, после сложи двете си длани върху сърцето му и започна ритмично да натиска.

— Рейчъл, обади се на бърза помощ — помоли Савидж.

Тя тръгна към телефона, който се намираше върху бюрото на Греъм. Вдигна слушалката и започна да натиска бутоните.

— Остави — каза Акира със слаб глас. — Няма нужда — продължи той, взирайки се в Греъм и после бавно се изправи.

— Не се отказвай!

Акира поклати отчаяно глава:

— Не усещаш ли колко е студен? Погледни краката му. Когато го сложи на пода, те останаха така сякаш още седи в колата. Мъртъв е отскоро, но вече нищо не може да го съживи.

Савидж обърна очи към коленете на Греъм, преглътна и спря да натиска гръдния му кош.

Рейчъл остави слушалката.

В продължение на няколко секунди никой не помръдна.

— Господи — промълви Савидж и сключи ръце. После се изправи с мъка.

Рейчъл приближи, като се опитваше да не гледа към тялото на Греъм.

Савидж изведнъж забеляза колко е пребледняла. Той успя да я хване точно преди да й се подгънат краката. Помогна й да се отпусне на дивана, така че да е с гръб към Греъм.

— Наведи си главата между коленете.

— Изгубих равновесие само за секунда.

— Сигурно е така.

— Вече съм по-добре.

— Разбира се. Ще ти донеса малко вода — предложи Акира.

— Не, наистина мисля, че съм добре. — Цветът на лицето й бавно се възвръщаше. — Само за миг стаята се размаза пред очите ми. Сега вече… — Тя се опита да говори по-уверено. — Ще се оправя. Не се безпокойте. Няма да припадна. Обещах си, че няма да заставам на пътя ви и да ви се пречкам — докато казваше това сините й очи блестяха от гордост и упорство.

— Да ни се пречкаш ли? Точно обратното — отвърна Савидж. — Ако не беше ти, можеше още да не сме открили… — той прехапа долната си устна и погледна към тялото на Греъм. — Горкият мошеник. Дойдох тук, за да се изправя срещу него. Сега мисля, че бих го прегърнал, ако беше жив. Господи, как ми липсва. — Той се опита да овладее чувствата си. — Какво ли се е случило, по дяволите?

— Искаш да кажеш, какво е нагласено да изглежда, че се е случило?

— Точно така.

Рейчъл изглеждаше смутена.

— Три празни бутилки — започна Акира.

— Така. Напил се е и е решил да се поразходи — продължи мисълта му Савидж. — Запалил е колата, но преди да потегли е минал в отвъдното. Изгорелите газове са го задушили.

— Следователят би отхвърлил тази хипотеза.

— Естествено.

— Не разбирам — каза Рейчъл.

— Гаражът беше тъмен, а вратата към стаята беше затворена — поясни Акира. — Дори и пияница би загрял, че първата му работа е да отвори външната врата.

— Освен ако няма дистанционно управление. Може да е мислел, че ще успее да натисне бутона, докато пали колата.

— Всъщност гаражът на Греъм е с двойна врата като на конюшните — отваря се и на двете страни и то ръчно.

— Значи гаражът е оставен нарочно затворен.

— Искаш да кажеш… — Рейчъл търсеше подходящи думи, — че Греъм се е самоубил?

— Стоял е тук сам, а радиото е гърмяло, докато си е пиел шампанското и е размишлявал. Когато е изпил достатъчно, за да отпусне нервите си, е решил да излезе с колата. И не си е направил труда да загаси радиото. Защо ли да го прави? После е отишъл в гаража и е затворил вратата към стаята. Запалил е колата. Изгорелите газове миришат ужасно, но след няколко вдишвания клепачите му са натежали. Унесъл се е и е умрял. Без излишен шум и мръсотия. Да, следователят все пак ще приеме такова обяснение — мрачно заключи Савидж.

Рейчъл изглеждаше доста разстроена.

— Трябва да е имал причина, за да го направи — продължи Савидж.

— Например проблеми със здравето.

Той потръпна и отговори:

— Когато го видях за последен път преди три седмици, не забелязах нищо нередно. Все така пълен, но иначе беше як както винаги. Дори и да са му открили внезапно рак, той е от този род хора, които биха се вкопчили за всяко лечение, докато не разберат, че няма спасение. Едва тогава би посегнал на себе си, но не и преди това.

— Тогава е имал проблеми в работата си.

— Това звучи по-правдоподобно — отбеляза Савидж.

— Със сигурност тези проблеми не са били финансови. Греъм беше състоятелен човек. Имаше различни вложения. Остава едно — някой клиент се е обърнал срещу него или враг на негов клиент е открил за кого работи Греъм и е организирал това нападение.

Савидж обмисляше тази възможност.

— Може да си прав. В разцвета на силите си, когато Греъм е бил сред британските командоси, предизвикателствата са го вдъхновявали. След като се е оттеглил, се е отпуснал, напълнял е от многото шампанско и хайвер. Осъзнаваше, че е загубил способността си да издържа на болка. Той ме тренираше, но неговите собствени умения бяха останали в миналото. Веднъж ми призна, че не би имал шанс, ако излезе лице срещу лице с опитен противник. Ако е бил сигурен, че го преследват и смъртта му ще е мъчителна, би избрал точно такова самоубийство.

— Особено, ако ние с теб го преследваме — допълни Акира.

— Само че преди да ни изпрати в Миконос, той е бил наясно, че можем да се появим и да му поискаме обяснение. Освен това той знае, че колкото и да сме ядосани, никога не бихме посегнали на живота му. Следователят не знае нищо за нас. Предполагам, че няма и да разбере за нашето съществуване.

— Съгласен съм — каза Акира. — Все пак той ще предположи, че някой е преследвал Греъм, иначе сценарият ще се обърка. Вероятно зад тези рафтове, в някоя от секретните папки, полицията ще открие доказателства, че Греъм се е страхувал за живота си.

— И е знаел, че ще пострада.

— Затова е избрал достойнството — сложил е сам край на живота си. Съвсем като японец — свъси вежди Акира.

— Ще ми обясни ли някой какво става тук? — попита Рейчъл.

— Греъм не се е самоубил — отговори Акира.

— Но досега говорехте друго…

— Разсъждавахме от името на следователя — започна Савидж. — Но той не знае, че Греъм не би избрал такава станция. Не знае, че той никога не би смесил „Дом Периньон“ с друго шампанско. Греъм е бил убит. Изпил е насила шампанското, което са намерили в къщата. Две бутилки са им се сторили недостатъчни. Купили са още една, но по техен избор. След като са го убили, са го пренесли в колата и са запалили двигателя, затворили са вратите, уверили са се, че е мъртъв и са си тръгнали.

— Първо са включили радиото на тази станция и то отново по техен избор. Решили са, че така ще бъде по-правдоподобно.

— Справили са се блестящо — каза Савидж. — Ще ги…

— Ще ги накараш да си платят ли? — печалните очи на Акира проблеснаха. — Това се подразбира и без думи.