Дейвид Морел
Петата професия (101)

2.

Боингът се носеше над блестящата повърхност на Тихия океан на височина 12 хиляди километра. Савидж размишляваше над онова, което бе научил от Акира. Съжаляваше, че Акира нямаше възможност да продължи разказа си. Но единствените три свободни места в самолета бяха доста отдалечени едно от друго и в различни салони. Савидж не можеше дори да вижда Акира, а за разговори и дума не можеше да става.

Рейчъл също беше извън полезрението му. Това, че не я вижда, изнервяше Савидж. Като неин телохранител той не трябваше да се отделя от нея. Имаше и още нещо. С неохота трябваше да си признае, че в него се бе породила неизпитвана дотогава нужда. До момента винаги бе мислил първо за безопасността на клиента и после за себе си. След преживяния кошмар, когато бе видял мъртвец да възкръсва, той не можеше да се чувства сигурен в нищо. Не можеше да разчита на здравото си усещане за действителност. Затова имаше нужда от нещо, на което да вярва. Неговата нова опора бе любовта.

Савидж погледна навън. В продължение на часове долу не се виждаше нищо освен океан. Сега разбра защо Акира казваше, че на изток от Япония няма друго освен запад. Акира им бе казал, че днес Япония е единствената държава, в която гражданите все още вярват, че са потомци на богове. По-специално на едно божество. Аматерасу. Богинята на слънцето.

Савидж почувства напрежение в ушите си и разбра, преди да е чул съобщението от пилотската кабина, че самолетът започва да се спуска. Отвори широко уста и усети, че тъпанчетата му изпукаха. Наведе се и погледна през прозореца. В небето не се виждаха облаци, само лека мараня на хоризонта. Забеляза следи от плаващи в океана кораби, а петнадесетина минути по-късно и сгради, струпани по крайбрежието. Акира им бе казал, че в Япония живеят 125 милиона души, което означаваше, че тя е шестата държава в света по броя на населението. По площ всички острови заедно се равняваха на щата Монтана^[1], но три четвърти от земята бе планинска и непригодна за живеене, затова повечето хора предпочитаха да живеят по крайбрежието.

Самолетът се спускаше все по-ниско. Савидж се взираше в струпаните една до друга постройки на фона на все по-ясно открояващата се суша. От Акира бе научил, че преди повече от триста години японците решили да сложат край на проблема с пренаселеността, като разширят границите си. Заели се да запълват с пръст крайбрежната ивица, като този процес продължава и до ден-днешен. В резултат на мащабните работи повече от четиридесет процента от бреговата линия бе площ, отвоювана от морето, включително и част от земята, на която бе разположена днешната столица Токио.

Маранята, която бе забелязал от самолета, не беше нито мъгла, нито ниска облачност. Това бе индустриален смог. Въпреки че видимостта бе намалена, Савидж успя да разгледа очертанията на някои планински вериги във вътрешността, както и тези на градове, сливащи се със съседни селища. Не можа да му убегне иронията на съдбата — хора, известни с това, че боготворяха природата, бяха принудени да живеят в задушаващи ги градове.

След седемнадесетчасовото пътуване Савидж почувства, че краката му се бяха схванали. Бе 16.05 местно време, но неговият вътрешен часовник му подсказваше, че е един през нощта. Тълпата от слизащи пътници, които се бутаха в него, го измори още повече. Акира и Рейчъл — двамата не изглеждаха по-добре от самия него — вече го очакваха в салона. Савидж я прегърна преди да си даде сметка какво прави.

— О, боже, толкова съм уморена — промълви тя. — Имам чувството, че съм напълняла с два килограма. Всеки път, когато решавах да подремна, се намираше някой да ме събуди и да ми предложи отново нещо за ядене.

Акира се засмя, но очите му останаха тъжни.

— Имиграционната служба и митническият контрол са насам.

Преминаването им отне доста време, но за щастие мина без инциденти. Най-накрая излязоха през един шумен и претъпкан терминал към изхода. Савидж все повече се замисляше над външността си. Никога не се бе чувствал толкова не на място, както в този момент, заобиколен от безброй много японци. Никога не бе имал съзнанието, че е различен, че е човек от друга раса. Струваше му се, че кожата му бе неестествено бледа, тялото му огромно, движенията му прекалено тромави. А японците сякаш правеха всичко възможно, за да не се докосват до него. „Дали Акира се чувства по същия начин, когато е сред нас?“ — чудеше се Савидж.

— Ще се погрижа за такси — каза Акира.

— А къде ще отидем? — запита Рейчъл.

За миг чувство на гордост замени тъгата в очите на Акира.

— На най-специалното място в света.