Дейвид Морел
Петата професия (8)

5.

Те се присъединиха към група туристи в западната част на хълма. Това беше обичайният маршрут, тъй като останалите склонове бяха доста стръмни и неудобни за прокарване на пътеки. Минаха покрай елови дървета и стигнаха до древния каменен вход.

— Били ли сте тук и преди?

— Няколко пъти — отвърна Савидж.

— И аз също. Чудя се все пак дали дойдохте по същата причина, както и аз.

Савидж я изчака да доуточни какво има предвид.

— Развалините ни учат на доста неща. Нищо — нито богатството, нито славата или властта — нищо не се дава завинаги.

— „Делата мои всички със завист погледнете.“^[1]

Тя се обърна към него, явно доста впечатлена.

— Това е от „Озимандий“ на Шели.

— Ходил съм на училище.

— Но не споменахте името му. Анонимно, както всичко останало. Спомняте ли си останалата част от стихотворението?

Савидж потръпна.

— … „Покрай тая развалина голи пясъци мълчат, самотни и безжизнени се губят във безкрая.“

— Шели е разбирал от прецизност. Ако беше японец, щеше да пише отлични тристишия хайку.

— Телохранител, който цитира поезия?

— Аз не съм точно телохранител. Не се занимавам само с отстраняване на препятствията, правя много повече от това.

— Какъв сте тогава?

— Аз съм персонален защитник, лично отговорен за живота на клиентите си. Знаете ли, освен за пясъка и развалините, за които пише Шели, те ми напомнят и за…

Савидж посочи стъпалата, които изкачваха. Мраморът беше разяден от времето, от различни завоеватели и, което беше най-лошо, от автомобилните газове.

След непоносимата жега на лятото септемврийските умерени температури обикновено водеха до наплив на туристи. Те се блъскаха в тях, някои задъхани от изкачването, други, за да направят поредните снимки на забележителностите около тях — Светилището на Браурония и други по-малко известни руини.

— Кажи на телохранителите си да вървят след нас — каза Савидж. — Аз ще гледам напред.

Малко по-нататък се простираше Партенонът, построен в древността в чест на гръцката богиня Атина. Савидж тръгна към стръмния южен край на Акропола. Той се подпря на една паднала колона. Атина се простираше в краката му. Бризът беше утихнал. Небето оставаше все още чисто, макар че във въздуха вече се долавяха първите признаци на смога.

— Тук можем да говорим спокойно — каза Савидж. — Причината, поради която не знам дали искам да работя за вас е…

— Но вие още не сте чули защо се нуждая от вас.

— … тази, че като персонален защитник, аз съм едновременно слуга и господар. Вие управлявате живота си — решавате къде ще ходите и какво ще правите — но вашият персонален защитник определя как ще стигнете дотам и при какви условия. Това е доста деликатно задължение. Вие имате репутация на човек, който обича да командва. Не съм сигурен, че сте готова да изпълнявате заповедите на някого, когото сте наели.

Тя въздъхна и седна до него.

— Ако само това ви тревожи, смятам, че няма никакъв проблем.

— Не ви разбирам.

— Не се отнася за мен, а за сестра ми.

— Все още не разбирам.

— Чували ли сте нещо за нея?

— Казва се Рейчъл Стоун. Десет години по-млада от вас, на 35. Омъжена първо за сенатор от Нова Англия, кандидат за президент. Остава вдовица след като неизвестен убиец застрелва съпруга й. Връзката й с политиката както и известността на сестра й я правят доста привлекателна партия. Някакъв корабен магнат от Гърция започва да я ухажва усилено. Оженва се за нея преди година.

— Добре сте осведомен.

— Не по-зле от вас.

Джойс Стоун порови в чантата си, докато открие цигарите си и извади една.

— Бракът им е като Партенона — една руина. — Тя щракна със запалката и добави — Не сте голям кавалер.

— Защото не ви предложих огънче ли? Преди малко се помъчих да ви обясня, че когато ви охранявам, вие сте слугата, а аз — господарят.

— Каква връзка има между двете неща?

— Като размислите малко, ще се досетите. Ако възникне някаква опасност, ръцете ми трябва да са свободни. Защо пожелахте да ме видите?

— Сестра ми иска развод.

— В такъв случай тя има нужда от добър адвокат, а не от мен.

— Онова чудовище, мъжът й, не разрешава. Тя е негова затворничка, поне докато не промени решението си.

— Затворничка?

— Не е чак с вериги, но въпреки това е като в затвор — най-сетне тя успя да запали цигарата си. — Не знам дали я измъчва, ако не броим това, че я изнасилва сутрин, обед и вечер. За да й напомня какво би изгубила, както казва той. Освен това имала нужда от истински мъж, пак според неговите приказки. А пък той има нужда от един куршум в откачения мозък. Носите ли оръжие? — попита тя, изпускайки дима на колелца.

— Много рядко.

— Тогава каква полза има от вас?

Савидж се дръпна от колоната.

— Сбъркали сте адреса, госпожо Стоун. Ако ви трябва убиец…

— Не. Трябва ми сестра ми!

— Вие имате предвид отмъщение?

— Наричайте го както искате.

— Ако реша да приема, таксата…

— Ще ви платя един милион долара.

— Не умеете да се пазарите. Можех да се съглася и на по-малко.

— Но аз ви предлагам толкова.

— Ако допуснем, че приема, ще искам половината в аванс, а останалото след като свърша работата. Плюс всички други разходи.

— Отсядайте в най-добрите хотели. Харчете колкото искате за храна. Няколко хиляди в повече едва ли са от значение.

— Не ме разбрахте. Когато казах „всички други разходи“ имах предвид няколко стотици хиляди.

— Моля?

— Доколкото разбрах, вие искате да се изправя срещу един от най-могъщите мъже в Гърция. Колко струва той? Пет милиарда? Охраната му сигурно е огромна, а вероятно и доста скъпа. Кажете ми къде е сестра ви. Ще направя един предварителен анализ. След седмица ще ви кажа дали ще мога да я освободя.

Тя загаси цигарата си и се обърна.

— Защо?

— Не разбирам въпроса ви.

— Имам чувството, че за вас работата е по-важна от парите. Защо тогава не приемете още сега предложението ми?

Само за секунда Савидж отново си представи смразяващото проблясване на стомана и бликналата кръв. Той потисна този спомен, но не пожела да дава обяснения.

— Казахте на шофьора да дойде след един час. Време е да вървим. Когато стигнем до колата, кажете му да не кара направо в хотела.