Дейвид Морел
Петата професия (102)

3.

Таксито си пробиваше път през тесните, криволичещи и претъпкани улици на северно Токио. Шумът и задръстванията бяха ужасни дори за човек, свикнал със суматохата на Ню Йорк. Изгорелите газове от автомобилите пречеха на Савидж да поеме дълбоко въздух. По време на четиридесетминутното пътуване той успя да забележи архитектурната шизофрения от двете страни на магистралата: хотели и административни сгради в западен стил бяха залепени за храмове и вишневи градини. Но вътре в града преобладаваше западната архитектура — небостъргачи, големи магазини, високи жилищни блокове, които приличаха на бетонни капсули, закрепени една за друга.

— През последните месеци на Великата Източноазиатска война, по-точно Втората световна война, както й казвате вие — поправи се Акира, — американците непрекъснато хвърляха бомби и опожариха почти цялата столица. Повече от сто хиляди души бяха убити. Хаосът бе толкова голям, необходимостта да се възстанови града толкова спешна, че никой нямаше време да следи за правилното архитектурно застрояване. Най-важното бе да оцелеем. Ето така се получи този затормозяващ лабиринт от улици. Западната архитектура измести традиционната. Седемгодишната американска окупация също си каза думата.

Савидж разглеждаше претъпканите улици. Всички бяха облечени с европейски дрехи. В съседство до ресторант с традиционна японска кухня можеше да се види бар в американски стил. Надписи на японски често бяха дублирани от текст на английски.

Акира даде указания на шофьора. Таксито зави покрай един ъгъл, подмина няколко магазина и жилищни блока в американски стил и спря пред каменна ограда с порта от полирано дърво.

Докато Акира плащаше, Савидж се чудеше защо спряха тук. Посегна към дръжката на вратата, но спря, защото си припомни, че в японските таксита шофьорът отваря автоматично вратите. Учтиво и удобно. Савидж се усмихна. Когато слязоха, се оказаха пред каменната стена. Тя бе два пъти по-висока от Савидж. „Какво е това място?“ Таксито бе заминало. Той погледна към Рейчъл, която също изглеждаше обезпокоена.

Акира пристъпи към домофона, монтиран в стената отстрани на дървената порта. Натисна едно копче. След секунда се чу нежен женски глас, който запита нещо на японски. Акира отговори. След това жената отново каза нещо, а в гласа й се доловиха уважение и радост.

— Добре. За миг се изплаших да не би нещо да се е променило по време на отсъствието ми — обърна се Акира към Савидж и Рейчъл.

— Най-специалното място на света?

Акира кимна.

Отвътре нещо изскърца. Вратата се отвори. Савидж с изненада забеляза възрастна жена, облечена в ярко кимоно. Това бе първият национален костюм, който бе видял до момента. На блестящото копринено кимоно бе изобразен красив мотив от цветя. Рейчъл възхитено ахна.

Посребрената коса на възрастната жена бе хваната на кок отзад с помощта на декоративен бамбуков гребен. Тя се поклони на Акира с притиснати една в друга длани.

Той също се поклони и каза нещо, на което тя се усмихна, после махна на Савидж и Рейчъл да влязат.

Пристъпиха изненадани. Разкрилата се пред тях гледка бе толкова хармонична, всеки детайл бе така балансиран, че да не задържа вниманието по-дълго от останалите. Савидж не можеше веднага да асимилира видяното. Стоеше върху пътека, покрита с бели камъчета. Вляво и вдясно от него върху златистия пясък бяха оформени с гребло извити линии, обикалящи около малки купчини от камъни, подредени на определено разстояние. Камъните бяха с различни размери и форми, но във всеки имаше нещо интригуващо — остри ръбове или интересни пукнатини. Виждаха се две кедрови храстчета, поставени с много вкус — едно вляво и едно вдясно. Високата стена приглушаваше шума от уличното движение и това позволи на Савидж да чуе, че някъде ромолеше вода. Полумракът хвърляше спокойни сенки.

В края на пътеката, която се виеше в синхрон със следите, оставени от греблото в пясъка, Савидж видя едноетажна къща. Това бе правоъгълна дървена постройка с керемиден покрив, който се спускаше стръмно и образуваше голяма стряха от двете страни. Краищата на покрива бяха положени върху колони. На прозорците се виждаха бамбукови щори, зад които светеха лампи.

Чистота, хармония, красота, ред.

— Да — промълви Рейчъл, като вдигна поглед към потискащите бетонни сгради, надвиснали над оградата, и отново насочи вниманието си към градината и къщата, — най-специалното място на света.

— Като че ли съм направил скок във времето — рече Савидж.

— Миналото — обади се тъжно Акира. — То е извор на доста проблеми, но тук ми създава уют.

— Но как…? Откъде…?

— Къщата е на баща ми. Веднъж ти бях споменал, че след войната се позамогна, като преоборудваше военни самолети в граждански. Хвърли доста пари в този имот. Това бе през 1952, а тук бяха покрайнините на Токио. Но още тогава земята бе много скъпа и той не можеше да си позволи нищо друго. Разбира се, отвън нямаше нито шумна улица, нито високи сгради. Той ясно виждаше тенденциите, но копнееше по миналото, по спокойствието на селската къща, спомен от детството. Затова построи тази сграда в стар стил, издигна високи стени и всеки ден след работа се отдаваше на подреждането на градината. Петнадесет години търпеливо нареждаше, пренареждаше, размишляваше, оценяваше. Понякога спокойно гледаше с часове, след което ставаше и внимателно преместваше няколко камъчета. Блъсна го кола и малко преди да умре в болницата ми каза, че съжалява, че не е успял да довърши градината. Сега аз трябва да направя това.

— Красиво е — Рейчъл докосна ръката на Акира.

— Аригато — преглътна неловко той, за да прикрие нахлулите чувства, след което посочи възрастната жена. — Това е Еко. Поддържаше домакинството на бащи ми — и продължи на японски към нея.

Измежду непознатите думи Савидж чу да споменават неговото и името на Рейчъл. Еко им се поклони. Те й отвърнаха със същото. По пътеката се чуха стъпки. Савидж видя от къщата да излиза слаб млад мъж. Бе с удължено лице и високо чело. Бе обут в сандали, както и Еко, и облечен в бежов костюм, препасан с кафяв пояс за карате ги.

— Това е Чури, внук на Еко — представи го Акира и отвърна на поклона и усмивката му.

Чури им се поклони и те му отвърнаха със същото.

— Когато се върна вкъщи — обясни Акира, — ставам сенсей на Чури. Има големи успехи в бойните изкуства, само трябва да усъвършенства меча. Между другото нито Чури, нито Еко знаят английски, но ще видите, че ще предугаждат всяко ваше желание.

— Благодарим за гостоприемството — обади се Рейчъл.

Акира я погледна с възхищение, след това каза нещо на Чури и Еко, които бързо се отдалечиха.

— За мен е чест да ви поканя у дома — обърна се към двамата Акира.